Увод: С брат ми сме "орисани" да стопанисваме едно лозенце - 1 декар. Ей така за табиет, дет сА вика.
Предистория:Почивните дни ги отдадохме на труд УЖ примесен с отдих. Първото ( труда) обаче ни оноди второто ( отдиха) по всички техники
на кама сутра-та. Красотите, които създавахме на хасиендата ( за звук и приличие) с прилежащите и 3 декара двор благодарение на три чифта ръце и два портфейла през годините останаха неизползвани и несъзерцавани от нас, подобно на петдесетгодишна стара мома. Хем съграждаме нещо за отмора и релакс, хем не го ползваме по предназначение. Нашата работа ( на мен и брат ми) стана, като оная приказка за оня дядо, който си купил кон и, когато го питали защо ти е този кон той им рекал: - "За да ходя за трева с него, как за какво". Попитали го на свой ред за, какво му е тази трева, а той им отговорил: "А конят, какво ще яде ?"
Та и нашата работа е същата. Ако преди 15 години бях по-глупав, по-силен и по-повърхностен сега се усещам по-узрял и по-мъдър
, а "кръговрати" от сорта: пари-труд-пари-труд-труд-труд вече не са ми присърце. Трудейки се в свободното си време създаваме материални блага върху наследствената си къща, инвестираме в поддръжката и, а накрая сме с усещането за роби. Реализираме труд, като влагаме пари за него. И за, какво ? За да убием и малкото си свободно време, което имаме уж за отмора. Както и да е. Това са си мои съждения и тези факти са незначителни поне за тези, които не са попадали в подобна "центрофуга" и то по собствени воля и желания. Ама аз за друго исках да пиша. Исках да ви "обременя" с предмета на нашата дейност ( на мен и брат ми ) по време на почивките.Утрото беше приятно и типично за БГ селото обладано от тишина. Чуваха се само птички и опитите им в сутрешния хлад да изчуруликат нещо.
Все пак септември месец е, деня намаля, слънцето не е така заплашително, време не гоним, колкото и да се вдигат температурите юлския зной вече е в аналите на настоящата 2012 година. Та. Имахме време да си обслужим физиологичните нужди. Кеф ти е на външен тоалет, кеф ти е на вътрешен. Бани и тоалетни имаме най-много на глава население в къщата. Ей тъй да си ги имаме.
Съпругите ни бяха станали, пиеха си кафето, цъкаха си с лаптопите сутрешните нови и очакваха нашите тленности да се "излюпят" изпод памучните завивки грижливо застлани от нашата мама ( на мен и на брат ми) и тяхната свекърва ( на жена ми и снаха ми). Идилията беше чудна. Децата още спяха и сигурно щяха да спят до обяд в среда на грижливо и умишлено затъмнени с щори стаи. Звукът на палеща запалка странно как ми дойде, като песен на Сара Брайтман откъм лявото ухо и изпитах неистово желание да запаля и аз една цигара с ухайното кафе. Пиехме си кафето и в мига, когато сложихме лакти на масата, като по сигнал започнахме да мислим за "задачките-закачки" през деня. С чаша освежителна напитка задачите отминаваха, като крайпътни дървета покрай магистрала. Какъв ни е проблема ? Имаме къщни задачки и "посещение" на лозето отстоящо на 2 км. от нас по посока Ришкия проход. Трябваше да го "прегазим", като руски ботуш - България. Изпихме си каЙфето, направихме си менюто за обяда и вечерта и мислено се "пренесох" в ухайния въздух около барбекюто. Мислите ми бяха разсеяни, когато дочух от брат ми: "Батко. Взимам мотиките и въжетата. Ти вади колата". Все пак отивахме да отешим тревата и да привържем или отсечем дивачките за да не са на земята. Наближава гроздобер и лозето ни трябва да изглежда приветливо и обгрижено все пак. За пред комшиите де.
Плюс това и градушката го беше била посред май месец, така, че и добива му надали ще удовлетвори замисъла да пием целогодишно алкохол от благата му. 
За кърските неволи ползваме едно Уно, което, ако можеше да говори или издава човешки звуци щеше да ревне с целия си изпускателен колектор. Това Уно си поемаше инвентара без чужда помощ, палиш го и то те отвежда в царството на лозята. Така се случи и сега. Не знам защо, когато влязохме в колата ме обзе безпокойство и мисъл, че утрото всъщност не е толкова красиво и още в по-дълбока същност е можело да се проспи. Момента в, който Уно-то спря покрай първия кол даващ границата на нашето лозе с комшийското ми прилоша...не, не. По-точно ми призля. В миг се изпълних с гореща вълна подобно на невяста в критическа възраст и ми заседна буца в гърлото, като черешова костилка в кокоши гъз. Няма да е пресилено, ако кажа, че лозето ни, неговите листа и малкото плод по него бяха тотално зашумени от огромни по размер и маса магарешки бодили.
Те ( бодилите) бяха с височината на Педро Мендес и се поклащаха заплашително люшкани от ветрец идващ от прохода свързващ ни с отвъдното на балкана. Вдишах дълбоко и в миг се почувствах, като пълководец... със сапун в ръката вместо с меч. Не бяхме нито психически, нито физически, нито волево подготвени за такава среща с "природата" олицетворена в магарешкия бодил. Да не говоря, че в този случай единствената адекватна одежда за нас би била ризницата на доблестния рицар Айвънхоу. Романтичната ми натура се опита да види "красотата" в това творение Господно, но не успя. Все пак за нещо бяхме "наказани" и това е, че като грижовни стопани си орахме лозето, когато другите не ораха своите. С помощта на фрезата хем се мъчихме, хем сме си разнесли и бодилите. Картинката нямаше да бъде толкова обсебващо и несправедливо зла, ако не се трудехме...Ама и хората са го казали: "Кой, каквото сам си направи друг не може да му го направи"...Нямаше, какво да правим освен да се пускаме в боя. Въоръжихме се с мотиките, сложихме ръкавиците погледнахме се с брат ми, като космонавти през скафандър и се впуснахме в неистова и неравна борба. Сякохме, скубахме, дърпахме бодил и, колкото повече, толкова повече, както казва мечо пух. Бодилите се оплитаха около нас и най-вече около голата ни плът. Кървяхме, като на Самуил войниците и си преправяхме брод към края на редовете. "Неусетно" слънцето се скри и мръкна изневиделица, подобно на тъмата от навлизащ в тунел спален вагон.
Безмълвно си прибрахме инвентара и се оттеглихме буквално в покоите си за да продължим започнатото дело на другия ден. Имахме сили само да се приберем, да се изкъпем и да заспим.. Нит ни сА ядеше, нит ни са пиЙеше...
Другата сутрин беше с "по-семпло" утро. Все така красиво, но с много магарешки бодил в съзнанието. Всичко ме болеше - плешки, крака, сухожилия, кръст, като вътрешно усещане и крака, ръце, лице, като външно. Бяхме надрани, като персонажи от порно сцена със садо-мазо сюжет.
Без думи се отправихме към новия си "воаяж". Уно-то и то беше безмълвно. Очаквания прилив на енергия така и не дойде. Борбата започна и свърши окончателно почти толкова "неусетно" като предния ден. Когато посякох последния трън в моя ред ми идеше да изкрещя, така, че да ме чуят и къртиците. Слънцето почервеняваше и ни даваше сигнал, че ще ни напуска. В еуфорията, че сме свършили сечтта пропуснахме "дребния" детайл, че всъщност прекършения бодил трябваше да се извади и изнесе извън пределите на лозята.
Захванахме се с това дело и тук трябва да кажа, че по-коварно физическо усилие не съм имал. Събирайки тези "природни твари" същите се вкопчваха в земята и единствения начин да бъдат изнесени беше всъщност да се търкалят по реда. Още на 10-ия метър обаче купчината ставаше огромна и тежка, а усилието на сам и нетрениран човек беше недостатъчно. По-ефикасно беше с брат ми да си помагаме, за сметка на загубеното време напразното разтакаване. С нечовешки напъни и изцедени усилия си изнесохме куповете на спомагателния път между лозята. В случай на тотална незаинтересованост и липса на морал можехме да си оставим бурените там, но при положение, че имахме и едното и другото се впрегнахме в изнасянето им извън лозовите насаждения въобще...И тук Уно-то ни помогна. Огромните снопи ги връзвахме с въжета, а от там за теглича му.
Милото драпа из бабуните и буците пръст, но си направи 5-те двупосочни курса. Когато свършихме, свърши и малката светлинка от деня. Прибрахме се, като бити кучета. Нямах сили за нищо, но пък усетих, какво е да ти се изпразнят батериите. Изкъпахме се и легнах. Многолюдието в къщата не го усетихме. С брат ми виждахме децата около нас, майките им и родителите си, но нямахме нито силата, нито мерака да им споделим "преживяното".
Факта, че се бавехме и изпращахме деня и посрещахме нощта на лозето в продължение на два дена им говореше, че сме имали доста работа и борба и толкоЗ. Думите на майка ми прозвучаха най-отрезвително: " Вие се утрепвате за нищо" И всъщност вразумих, че сме по наклонена плоскост, чиито жертви нито си струват, нито си заслужават. Не ми трябва да съм математик за да си направя и другата сметка, ама пустото му хоро - хванали сме се и се чувстваме залепени за него...Ако тази година изкараме и по 20 литра ракия на семейство - всяка глътка ще я отпивам бавно, а на масата до мезето си ще си импрегнирам сух магарешки бодил - много е красив в керамична ваза...Това беше само част от битката ни с вятърните мелници. За времето , в което сме се блъскали за лудо винаги съм отчитал пошлостта в, която сме се хванали и никога съм/сме нямали сили да я пресечем.
Заключение: Пак сме РОБИ на...себе си.
[/center]
[/center]
[/center]
