Мнениеот Бижутера » 21 май 2012 14:57
Дидие Дрогба бе казал няколко месеца след полуфинала с Барселона през 2009-та, че няма да намери покой, докато не донесе на Челси трофея от Шампионската лига. Разбира се, думите на котдивоареца изглеждат съвсем тривиални, тъй като за сините от Лондон тази купа се бе превърнала във фикс идея. Можем да си представим какви емоции са бушували у Дрогба, след като той получи червен картон срещу Манчестър Юнайтед в Москва, при това малко преди лотарията на дузпите. Със сигурност нападателят е усещал, че е извършил едно предателство срещу своите съотборници, което малко по-късно костваше купата на Челси заради едно подхлъзване. Година по-късно Дрогба бе като вулкан от гняв и ярост, готов да залее и унищожи една съдийска бригада от Норвегия. Надали му е било лесно на котдивоареца да преживее случилото се срещу Барса на „Стамфорд Бридж”, но имам усещането, че самият футболист отново е почувствал лична вина за нещастието на Челси, заради пропуските си преди смъртоносния гол на Иниеста.
След въпросния сблъсък с каталунците, Челси сякаш тръгна да залязва от футболния небосклон на Стария континент, тъй като в две последователни години тимът сякаш твърде рано напускаше Шампионската лига. Заговори се, че Дидие Дрогба, Джон Тери, Франк Лампард, Петер Чех, Ашли Коул – всички те са вече просто част от историята на клуба, но е време да отстъпят своите места на други по-млади футболисти, които да започнат свой собствен кръстоносен поход към Златния граал на европейския футбол. За лидерите на Челси почти целият пясък от горната половина на стъкления часовник бе се изсипал в долната му част. Най-неумолимо времето изтичаше за 34-годишния Дрогба. Головете на котдивоареца донесеоха няколко титли и купи на домашната сцена в Англия, но трансферът на Фернандо Торес подсказваше само едно – Челси вече мисли за подмяна на своите заслужили рицари.
Дрогба обаче едва ли е искал да си тръгне от „Стамфорд Бридж”, без душата му да се намира в покой. Случилото се от мача с Валенсия в груповата фаза до последната дузпа в Мюнхен бе един своеобразен апотеоз на нападателя, провокиран от изгаряща отвътре болка, че Дидие няма да чувства вътрешен мир в себе си, ако Челси отново не спечели Шампионската лига. Въпреки че мнозина отдават триумфът на сините в Европа на редица субективни и дори нефутболни фактори (а дори очаквам към тях да бъдат прибавени и още щуротии като съществуването на гравитацията), успехът се дължи само и единствено на футболистите и мениджъра. Роберто Ди Матео успя да мобилизира всеки един играч, да изстиска най-доброто от тях и да капитализира гнева на Дрогба в името на заветната цел. В Байерн пък сбъркаха сериозно, подценявайки възможността да загубят финала. Играчите на Юп Хайнкес не вярваха, че Челси е способен отново да направи мача на живота си. Водени от Дидие Дрогба, лондончани пък играха така, сякаш нямаха капка съмнение, че ще триумфират. И го направиха без да трепнат, без да се плашат от името и историята на противника, от по-многобройната публика на баварците, от това, че са били отписани от специалисти и букмейкъри, от своя кошмар - дузпите и от изтичащия пясък в часовника.
Моментът бе настанал. Челси нямаше как да сгреши, защото финалът в Мюнхен бе като последна страница от последна глава от някоя епична книга, в която има хепиенд. След многобройни перипетии главният герой Дидие Дрогба успява да сложи край на едно приключение продължило 9 години и да се оттегли... или от другия сезон да започне ново такова, защото сините няма да спрат дотук. Най-славната страница бе написана, но със сигурност за Челси ще следва и продължение, защото краят винаги означава начало на нещо ново.
АВТОР - ИЛИЯН ИВАНОВ
Hoffe, Hoffe! Wir sind Hoffe!
1899 Hoffenheim.
Wir kämpfen, siegen, geben niemals auf,
super Hoffe TSG!
Hoffe, Hoffe! Wir sind Hoffe!
In den Farben Blau und Weiß
1899 Superhoffenheim
Nur damit es jeder weiß!