История на България

[pomiqrat]

"Спомням си, че в мотострелковия полк в Елхово, където служих, често ни вдигаха през нощта по тревога. Палехме бронетранспортьорите и с гръм и трясък напускахме града. Условно врагът трябваше да дойде от Турция, а ние трябваше да го посрещнем, с дъжд от куршуми! Да защитим социалистическата си родина от хищните ръце на капиталистическия Запад! Нали така беше…
При една от тези нощни тревоги спряхме в подножието на заснежени хълмове в близост до с. Пчела. Бяхме в пълно бойно снаряжение – каски автомати, гранатомети, противогази, ножове, защото „врагът не спи“, такъв надпис имаше от вътрешната страна на портала в казармата. Тук условно десетина дена трябваше да чакаме врага да се появи, после съкрушително да му дадем да разбере, че с Варшавския договор шеги не могат да се правят!
Беше снежен януарски студ. Спахме в бронетранспортьорите, загърнати в шинелите, притиснати един към друг като копърки, като от време на време припалвахме машините.
Офицерите се събираха в няколкото джипа, обилно заредени с храна и алкохол и по-цял ден гуляеха. На третия ден явно алкохола им свърши! Изкараха ни от машините, строиха ни и започнаха да ни оглеждат. Един от тях ме посочи и каза: “Този ще свърши работа “. Извикаха ме в един от джиповете, дадоха ми едно тесте пари, една зелена раница и ме пратиха до селото да купя 7-8 бутилки алкохол. „Но с пълно бойно снаряжение, да няма разпасани работи“ - изфъфли един вече пиян майор…
Беше десет вечерта, в кръчмата имаше местни любители на късните запивки. Въобще не ми обърнаха внимание, бяха свикнали наоколо да се мотаят войници. Бях ужасно гладен, а вътре се носеше изкусително силен мирис на печащи се кебапчета! Реших да запазя хладнокръвие! Нямах и стотинка лични пари, а толкава ми се ядеше, че ми идеше да колабирам.
Напълних раницата с алкохол, в джоба ми останаха пари, които ми дадоха, но те не бяха мои. Реших да проявя мъжество и хладнокръвие, да се отдалеча от тези кебапчета, като един Одисей, преодолял песента на сирените. Но не стигнах далеч…Не можах да се преборя с изкушението, провалих се напълно…
Върнах се и купих шест кебапчета с чуждите пари! Човекът ми ги зави в кесия, но ми каза: „нямам хляб“.
Тръгнах по пътя обратно с бутилките алкохол и кебапчетата. На стотина метра от кръчмата видях самотна, малка къща без двор, в която едно прозорче светеше. Реших да попитам дали ще ми дадат половин хляб, който ще си платя. Приближих, вътре видях млада циганка, която шиеше нещо, на пода играеха малки деца. Почуках на стъклото, а тя като ме видя изпищя, после скупчи децата около себе си. Казах, че само искам да купя малко хляб ако има. Но като видях жената колко се уплаши, веднага си тръгнах.
Всеки нормален човек би се уплашил ако види в тъмното, пред вратата си една дълга, мръсна, кална и брадясала върлина, скелет с каска и автомат през рамо.
Седнах на съборено дърво вън пред къщата и заръфах кебапчетата. Когато се обърнах назад, видях, че жената стои на прозорчето и през цялото време ме гледа. Не след дълго прозорчето се отвори и се показа ръка с парче хляб. Взех го благодарих и пак седнах навън да се храня. Тя продължи осторожно да ме наблюдава през стъклото. На тръгване си махнахме с ръка за сбогом.
Беше почти полунощ, снегът по обратния път бе започнал да се топи. Бях толкова мокър, кален мръсен и брадясал, че ако навлязат от турската страна части на НАТО и ме срещнат, въобще нямаше да си правят труда да стрелят по мен – щяха да ме приберат по хуманитарни причини…
Когато се прибрах в лагера всичко бе потънала в гробна тишина. Пияните офицери хъркаха в джиповете. Варшавският договор спеше дълбок, мъртвешки пиянски сън. Едва успях да натикам раницата с бутилките алкохол в един от джиповете.
Всъщност за мен казармата бе две години абсолютно загубено време. Живееш в един концлагер, затънал в океан от фалшива военщина и крещяща простащина.
Едно състояние на почти постоянен полуглад, влудяваща и непреодолима нужда от женско присъствие, постоянно недоспиване, мръсотия и душевна празнота…
Толкова за Варшавския договор… "

Петър Ангелов-Дарев

[pomiqrat]

Дали?

Знаете ли, че по време на Сръбско-Българската война българската армия прави нещо НЕВИЖДАНО!

Съотношението на силите е 7:1 в полза за Сърбите. Българското командване решава да изостави западните покрайнини и да създаде отбранителна позиция по хълмовете на Сливница. Там, Капитан Рачо Петров с помощта на местното население, което познава добре района прави прикиващи отряди, които имат важната цел да забавят настъплението на Сърбите, докато дойде помощта от армията ни, която при обяваването на войната вече е тръгнала ПЕША, В ДЕНОНОЩЕН МАРШ ОТ ТУРСКАТА ГРАНИЦА КЪМ СРЪБСКАТА! Никъде другаде в световната военна история няма подобен друг военен аналог! Българските войници, водени от жаждата за Сръбска кръв и да защитят най-голямата за тях светиня, маршируват боси, със скъсани цървули, мокри в дъжд и сняг в пълно бойно снаражение, докато не стигнат братята си при Сливница. Българските войни правят нещо невиждано – изминават пеша 146 километра за 48 часа в редовен и дисциплиниран марш,въпреки умората,глада и жаждата. „Върви се денонощно, в колона по трима, като войника по средата спи, а останалите му носят пушката, като през един час се смянят, за да не спира похода.“ Ще кажа само, че след няколко дни „Елитната“ Сръбска армия вече не се бие, тя само бяга!

[pomiqrat]

Шумкарите заличават десетки подобни способни хора

В далечната 1919 година, на 21 октомври, в малкото китно село Брестовица, Пловдивско, в семейството на свещеника Димитър Петров се ражда син. Наричат го Петър. Орисват го да бъде здрав и ученолюбив, а той се оказва и авантюрист. Едва 20-годишен заминава за Франция и постъпва в Чуждестранния легион. Може би в най-неподходящото време – избухва Втората световна война. Петър попада на фронта, където защитава прочутата отбранителна линия „Мажино” на границата с Германия. Доброволец на френска служба, той е пленен от хитлеристките войски и е изпратен в лагер в окупирана Полша. Спасява го българският му произход – така през 1941 г. се завръща в родината. Назначен е за гвардеец на цар Борис III. В края на Втората световна война Петър Петров емигрира в Германия, опасявайки се, че ще бъде съден, защото е царски офицер. Комунистическият режим в България го осъжда задочно на смърт, по-късно обаче, когато става световноизвестен, присъдата е отменена.

В Германия започва неговата кариера на талантлив инженер и изобретател. В Дармщатския университет записва инженерни науки, а след това продължава в Щутгартския университет с магистърска степен по механика и гражданско инженерство. Голямата любов на българина е корабната архитектура. Още докато следва, той участва в строежа и дизайна на повече от 60 съда. Годините в Германия го свързват с Хелен Филипс-Петроф. Бракът им продължава 52 години, имат трима сина.
Доброто образование и иновативните му идеи бележат началото на бляскавата му кариера. Заминава за Канада, където работи за американските ВВС. Участва в авиационни проекти при изграждането на военновъздушните бази при Гуус Бей, Лабрадор и при Туле, Гренландия. Няколко години по-късно авантюристичният му дух го отвежда в Индокитай. Там строи мостове и електрически централи. При завръщането си в Америка той си подарява истинско морско пътешествие до град Мелбърн, щата Флорида, на собственоръчно конструиран катамаран, наречен от него „Джемини 2”. Впрочем, първият двуместен американски космически кораб, в чието проектиране той участва, носи името „Джемини”. От 1960 г. до края на живота си Петър Петров живее в градчето Хънтсвил, щата Алабама. Редят се проект след проект. Участва в екипа за разработката на първия метеорологичен спътник „Нимбус” и първия комуникационен спътник „Телстар”.

Любопитна подробност от биографията на българина е и личната покана от Вернер фон Браун, прочутия немски конструктор на военните ракети „Фау”, за участие в неговия екип като водещ инженер при конструирането на ракетите „Сатурн” от американската програма „Аполо”.
Натрупания опит и идеи Петър Петров решава да вложи в собствена компания. В нея разработва първия безжичен сърдечен монитор, използван днес в болниците по цял свят. Година по-късно изобретява прототипа на цифровия електронен ръчен часовник. Вместо със стрелка, новият часовник показва времето, изписвайки върху циферблата светещи в червено цифри. Часовникът е пуснат на пазара през 1971 г. с марката „Пулсар”. По това време моделът се продава за 2100 щатски долара. Пет години по-късно патентът е продаден на японската фирма „Сейко” и световният пазар е залят с електронни часовници. Във Вашингтон в Смитсъновия институт е запазен един от прототипите на електронния часовник, създаден от българина.

С това не свършва поредицата от световни изобретения на сънародника ни. Заедно със синовете си през 1975 г. той основава фирмата „ADS Environmental Services”, производител на компютризирана апаратура за измерване на замърсявания. Компанията е основана като на шега, в гаража на Петър Петров, с първоначална инвестиция от 13 000 щатски долара семейни спестявания. Но само за няколко години се превръща в гигант с 50 милиона долара годишен приход.

Световноизвестният българин умира през 2003 г., на 83 години. Той е носител на многобройни награди, получил е широко признание. И още нещо: морският нос Петров (Petroff Point) на остров Брабант в Антарктика носи неговото име.

[pomiqrat]

[pomiqrat]

На днешният 31 октомври, през 1927година, сръбската полиция разстрелва бащата и брата на Ванчо Михайлов в Щип, защото техния син и брат се бори за правата на поробените българи в Югославия.
По заповед на сърбите, труповете 3 дни са били оставени на централния мост в Щип, за да се "знае какво става с бугарите", които посмеят да се заяват като такива.
Инициаторът на тези погроми срещу българите - сръбския крал Александър Караджорджевич е физически ликвидиран няколко години по-късно на 09.10.1934г., в Марсилия от българския герой Владо Черноземски, по заповед на Ванчо Михайлов.

[pomiqrat]

В нощта на 2 срещу 3 ноември 1944 г., е убита без съд и присъда внучката на баба Тонка Обретенова.

Още през 30-те години на миналия век домът на Обретенови се превръща в своеобразен музей. Ученици от цялата страна пристигат в Русе, за да посетят Ботевия четник Никола Обретенов и да чуят автентичния му разказ за отминалите времена и за легендарната му майка. Да, но само 10 години по-късно комунистическият режим убива техните преки потомци - уважаваното от всички семейство Просеничкови

Голямата българка Баба Тонка Обретенова ражда 12 деца, 7 от които остават живи: 5 момчета и 2 момичета. От петимата й синове само Никола има потомство – дъщеря му Тонка Обретенова, станала по-късно Просеничкова. Тя следва медицина в Париж и учи в Агрономическия факултет, и е първата българка с висше агрономическо образование. Работи като агроном в Образцов чифлик край Русе и прави много силно впечатление на съгражданите си с професионалните си умения, знаенето на езици и широката си култура, особено музикална. Русенци я запомнят като председател на младежката културно-просветна организация „Пчелички” в града и с благотворителната й дейност за Червения кръст.

Освен като отличен специалист и общественичка, Тонка Просеничкова е запомнена от русенци и като чудесна майка: тя отглежда и възпитава две дъщери – Милкана и Лиляна. Съпругът й Нико Просеничков е директор на мъжката гимназия в Русе. Той е завършил философия в Германия и е сред най-уважаваните русенци. Журналист, главен редактор на сп. „Наше семейство”, истински интелектуалец, патриот, изключително честен и принципен човек. Заради тази си честност и принципност след 9.09.1944 г.е убит от комунистите. Като директор на гимназията веднъж прави забележка на един от своите учители – някой си Илия Ташев – за това, че има непристойно поведение и не крие от учениците си, че посещава публични домове. След 9.09.1944 г. този даскал става шеф в милицията и решава да си отмъсти на директора, че го е унижил. Пише донос до „Народния съд” и репресивната машина се задейства.

В нощта на 2 срещу 3 ноември 1944 г. в местността Балюв дол между русенските села Щръклево и Нисово се чуват гърмежи. Районът е отцепен от милицията и никой не знае какво става там. На сутринта местни овчари виждат кръв по земята и следи от куршуми по дърветата. Дни по-късно диви кучета разравят пръстта на масов гроб и оставят след себе си разпилени части от човешки тела и кървави дрехи. Единствената цяла вещ, която овчарите намират и прибират, е мъжка кадифена жилетка, закачена на клон преди разстрела. След време се разбира, че е на Н. Просеничков. На 30 март 1945 г. Русенският “народен съд” го осъжда на смърт, конфискация на 3/4 от имота и 50 000 лв. глоба.

Заедно с него е убита и съпругата му Тонка Просеничкова. Гробът й остава неизвестен. Децата й имат трудна съдба и също са жертва на репресии. От ужас Милкана заболява от менингит и умира след кратко боледуване на 1.02.1945 г. Лиляна е изпратена в концлагер в Разградско. През 1957 г. тя подарява на Историческия музей в Русе черепа на Стефан Караджа, запазен от семейството й. Баба Тонка успява да погребе като свой син обесения революционер. След години тя прибира черепа му и в края на живота си го предава на сина си Никола Обретенов, а той от своя страна - на дъщеря си Тонка.

[pomiqrat]

България, която изгубихме.
На 3 ноември 1943 година, в София умира Аврам Чальовски - български индустриалец и голям дарител, родом от Галичник, Македония. Наричан е ''БЪЛГАРСКИЯТ ФОРД'', а на снимката е с българските си отличия. Един голям българин от Македония, станал богат предприемач в България с честен труд и много упоритост.
Роден е през 1854 г. в Галичник, Западна Македония. Като малък е пастир в родното си село и след освобождението на Княжество България емигрира в София. Започва от нулата, но с много труд и упоритост успява да забогатее.
Отначало продава боза по улиците, а когато събира достатъчно пари купува работилница за боза и локум. През 1898г. купува кон и малка мелница и заедно с още един работник започва да произвежда тахан халва в работилницата. Тя прераства във фабрика, първата фабрика за тахан халва в България и започва да произвежда и сусамено масло. През 1921 г. отваря и втората си фабрика в Бургас, след като купува две работилници. Предприятията в София и Бургас са под името ''Индустриална къща за производство на захарни изделия, растителни масла, тахан, какао, шоколад, бисквити, карамел и пр.“, основана в 1898 г. от Чальовски. Фактически става основател на шоколадовата индустрия в България.
След 15 години Аврам открива трети клон на фирмата си на гара Искър за растителни масла, глюкоза и нишесте. Предприемачът построява и цех за амбалаж, и собствена печатница за етикети и рекламни бланки.
Пръв на Балканите произвежда мляко и яйца на прах. Олиото ''Вега”, което дълги години държи първо място за високо качество у нас, също е дело на предприятията на Чальовски.
През 1906 г. получава сребърен медал в Милано, Италия. През същата година предприятието на А. Чальовски е наградено със златен медал в Лондон. Следват още престижни грамоти в Атина, Солун, Пловдив и др.
През 1938 г. прочутата фабрика е удостоена с прескрипт, който гласи: ''Придворен доставчик на захарни изделия и растителни масла” - най-високото признание за работата на А. Чальовски.
През 1929 г. индустриалецът основава и влиза в състава на управителния съвет на Македонската народна банка. Банката кредитира по-едрите търговци, индустриалци и занаятчии. През 1930 г. капиталът й е удвоен на 40 милиона лева. Седалището на банката е в София, а през 1930 г. са открити нейни клонове и в Свети Врач, Петрич, Неврокоп и Горна Джумая. Тайната й, неписана задача е да финансира всички чети, които влизат в Македония.
Аврам НЕ ЗАБРАВЯ НИКОГА РОДНАТА МУ МАКЕДОНИЯ.
Синът му Евстатий е член на ВМОРО. На 18 години той влиза в четата на Максим Ненов. След като турската потеря разгромява четата, Евстатий бяга в България и става член във върховистката чета на Сотир Атанасов, с която участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. През пролетта на 1904г. младият Чальовски влиза отново в Македония с дебърско-охридската чета.
По-късно се установява в София и участва в Балканската война. Той е доброволец в Македоно-Одринското опълчение заедно с брат си Манол. Отличен с орден ''За храброст” IV степен. Умира на 4.08.1943 г. от стари рани.
Поетът Кирил Христов произнася прочувствено слово за Евстатий. Нарича него и баща му ''едни от най-издигналите се българи и достойни представители на македонските българи, които вземат дейно участие в изграждането на материалната култура на българската държава”.
Аврам понася тежко загубата на сина си и си отива от този свят на 82 години - само три месеца след него.
Аврам Чальовски е МНОГО ГОЛЯМ ДАРИТЕЛ. Всичките му дарения са насочени към църкви и манастири, които поддържат българския дух, и към хората, с които работи. Той прави голямо дарение на Зографския манастир. Подарява параклис на църквата ''Успение на Свети Иван Рилски” в Рилския манастир. Завещава 550 000 лева на Бигорския манастир.
Дава много пари на черквата ''Св. Петка” в родното си село, на църквата ''Св. Димитър” в Бургас и на храма „Свети Никола Софийски” в София.
В завещанието си Аврам отпуска 10 млн. лева за учредяване на фондация ''За вечни времена” за подпомагане на „бедни, болни, сираци, предимно от работнически семейства”. Други стотици хиляди дава за старчески приюти, още 100 000 лв. за бедни и болни хора.
Опрощава дълговете на всички свои длъжници. Много са и незнайните дарения на Чальовски. Желанието му е, когато си отиде от този свят да бъде погребан до гроба на първия си работник, с когото са започнали всичко сами.
В къщата на Аврам в продължение на цели 17 години живее известният тревненски майстор дърворезбар Генчо Марангозов. По желание на индустриалеца той създава множество шедьоври. По негова поръчка известният резбар извайва за т. нар. патриотическа стая големи скулптури на всички български царе върху резбовани конзоли, близо 50 барелефа на наши възрожденци, както и на княз Батенберг, царете Фердинанд и Борис III - 1,20 на 1,50 м. По време на т. нар. народна власт почти всичко от това богатство е разграбено или унищожено от комунистите.

[pomiqrat]

" Да видите какъв „фашизъм“ е имало в България, пък да сравните с това, което е било в „демократичните“ комунистически затвори!
---
Писмо от Трайчо Костов от Софийския централен затвор до Люба (25 август 1925 г.)
"Интересуваш се как живея тука. Ето една бегла картинка на арестантския живот.
Сега съм в третия „осъден“ етаж. Трима сме в килията. Двамата ми другари, криминални, работят; през целия ден оставам сам в килията и мога да се разполагам, както ми е кеф.
Сега, както ти е известно, съм се заловил с английски.
Работата върви — и няма защо да не върви. Време има достатъчно, спокойствие също обикновено не липсва.
Въобще тука е доста сгодно за изучаване езици.
Има хора, говорещи френски, немски, английски, и с тях човек може да усвои дори говоримия език.
По два часа на ден (по-рано беше четири) в хубаво време ни пускат на двора.
Тия два часа посвещаваме на здравето.
Хванала ни е епидемия на гимнастика и слънчеви бани. По 20-ина души се нареждаме голи в някое кюше на двора и забавляваме часовите със своите гимнастики.
Следва изтриване със студена вода и разходки из двора, докато бие звънецът.
Останалото свободно време отива в разговори, шахмат и пр.
Иде вечерна проверка, затварят те в килията, лягаш да спиш и току-виж, че още един ден от 8-те годинки минал.
Всичко това подлютено с лютива чорба на обед и вечер. Просто идилия!
Така хубаво, че като влезеш, започваш веднага да мислиш кога ще излезеш..."
---
И същият човек — 24 години по-късно, в „народна“ България
През юни 1949 г. същият този Трайчо Костов, вече вицепремиер на България и "герой на антифашистката съпротива", а всъщност съучастник в масовите поръчани от Москва убийства на българския държавнически, политически, интелектуален и стопански елит, е арестуван.
Обвинен в шпионаж, предателство и заговор, той е хвърлен в подземията на Държавна сигурност.
Над българските следователи стои съветският „специалист“ Лев Шварцман — изпратен лично от Москва, прочут инквизитор от МГБ, човек, който в СССР е изтръгвал признания от стотици обречени.
Само името му е всявало такъв ужас сред затворниците, че веднага подписвали всякакви абсурдни "самопризнания ".
Под надзора на съветските инструктори и по съветски образец се прилагат отвратително жестоки изтезания, описани по-късно от участници и свидетели:
1. Непрекъснати денонощни разпити — по 15–20 часа без прекъсване, често в продължение на седмици, без сън и без достъп до тоалетна.
Той е държан прав, със светлина в лицето, докато припада от изтощение.
2. Побои с палки и гумени маркучи — удари по стъпалата, по главата и по гърдите.
Следователи свидетелстват, че често го „вдигали“ с вода, за да продължат побоя.
3. Извиване на ръце и крака, стоене в „позата орел“ – ръце и крака силно разперени, завързани за стената.
4. Изолация и глад: дни наред без храна, в тъмна килия, за да се „пречупи волята“.
5. Психологически натиск и инсценирани заплахи:
Казвали му, че ще арестуват и убият жена му и сина му.
Следователите го карали да слуша изтезанията на други, за да го пречупят.
6. „Съветският модел на самопризнания“:
Инструкторите на НКВД настоявали да се създаде „идеален сценарий“ по образец на московските процеси от 1936–38 г.
Българските следователи (като Георги Кумбилев и други от отдела на ДС) получавали указания какви формулировки и „самопризнания“ да извлекат: шпионаж в полза на Великобритания, саботаж, троцкизъм, заговор и т.н.
---
След месеци на издевателства Трайчо Костов подписва „самопризнания“.
Но когато процесът започва през декември 1949 г., той се отрича от тях в съда и заявява, че са изтръгнати с насилие.
Съдът не прощава тази дързост. На 16 декември 1949 г. той е обесен.
Толкова изтощен и измъчван е бил, че тялото му няма достатъчна тежест, за да се стегне примката.
В последните си минути се мята в ужасяваща агония, докато смъртта най-сетне го освобождава от мъките.
След това тялото му е прибрано и скрито без следа — за да няма гроб, на който някой да остави цвете.
---
През 1956 г., след разобличаването на Сталин, Трайчо Костов е реабилитиран.
В доклад на ЦК на БКП е записано:
„С Трайчо Костов и неговите съучастници се държаха по най-брутален начин, под ръководството на съветските съветници. Налагаха побоища и издевателства, за да се постигнат признания по предварително изработен сценарий.“
---
Не го пожелавам на никого, но както виждате, възмездие има.
Защото този съветски фанатик, масов убиец и сталинист, помилван от българското правителство, което той клеветеше като фашистко, загина по особено жесток и мъчителен начин от ръцете на своите "другари". По заповед на същия Сталин, в чието име избиха - той, Георги Димитров и цялата престъпна комунистическа шайка над 50 хиляди невинни българи - цвета на нацията!
Около 31 хиляди са избити без съд и присъда, 12 хиляди загиват на фронта, 3 хиляди са убити с присъда от т.нар. Народен съд, 500 души отиват мърцина при разминиране след войната, 21 хиляди се връщат осакатени от фронта, където се биха за завоевателните мераци на всякога проклета Русия, докато в тила избиваха бащите им, братята им, дори децата им.
Та да си знаете, че ИМА ОРЪЖИЕ ПО-СИЛНО ОТ ЛЪЖАТА И ТОВА Е ИСТИНАТА.
И помнете думите на Георги Раковски: Русия, всякога проклета Русия! "
чрез Даниела Горчева