Още една опорка рухна, New York Times: "НАТО не е съюз за отбрана и никога не е бил. По-скоро НАТО имаше за цел да обвърже Европа с далеч по-мащабен проект за воден от САЩ световен ред."
New York Times: НАТО не е това, което казва, че еЛидерите на НАТО, които се събраха тази седмица във Вилнюс, Литва, имат всички основания да вдигнат тост за успеха си.
Само преди четири години, в навечерието на поредната среща на върха, изглеждаше, че организацията е в безпътица; по думите на президента на Франция Еманюел Макрон, НАТО се намира в "мозъчна смърт". След нахлуването на Русия в Украйна ситуацията се промени. Докато НАТО планира да приеме Швеция в редиците си - Финландия стана пълноправен член през април, а съюзниците от Европейския съюз най-накрая изпълняват дълго отлаганите обещания за увеличаване на военните разходи.
Този обрат, разбираемо, активизира поддръжниците на алианса. Изявлението на генералния секретар Йенс Столтенберг, че "силата на НАТО е най-добрият възможен инструмент, с който разполагаме, за да поддържаме мира и сигурността", никога не е имало по-верни привърженици. Дори критиците на организацията - като китайските ястреби, които я виждат като отвличане на вниманието от истинската заплаха в Източна Азия, и сдържаните, които биха предпочели Вашингтон да се съсредоточи върху дипломатическите решения и проблемите у дома - признават, че целта на НАТО е преди всичко защитата на Европа.
Но НАТО, от самото си начало, никога не се е занимавала основно с натрупването на военна мощ. Разполагаща със 100 дивизии в разгара на Студената война, което е малка част от живата сила на Варшавския договор, организацията не можеше да разчита да отблъсне съветско нашествие и дори ядрените оръжия на континента бяха под контрола на Вашингтон. По-скоро НАТО си постави за цел да обвърже Западна Европа с далеч по-мащабен проект за световен ред, ръководен от САЩ, в който американската защита служи като лост за получаване на отстъпки по други въпроси, като например търговията и паричната политика. В тази си мисия НАТО се оказа изключително успешна.
Много наблюдатели очакваха НАТО да затвори работата си след краха на своя съперник от Студената война. Но през десетилетието след 1989 г. организацията наистина се разви. НАТО действаше като рейтингова агенция за Европейския съюз в Източна Европа, като обявяваше държавите за сигурни за развитие и инвестиции. Организацията притискаше бъдещите си партньори да се придържат към либерално, про-пазарно верую, според което - както се изрази съветникът по националната сигурност на президента Бил Клинтън - "стремежът към демократични институции, разширяването на свободните пазари" и "насърчаването на колективната сигурност" вървяха в крак. Европейските военни професионалисти и реформаторски настроените елити формираха готов електорат, чиито кампании бяха подкрепени от информационния апарат на НАТО.
Когато европейските народи се оказаха твърде упорити или нежелано повлияни от социалистически или националистически настроения, атлантическата интеграция продължи по същия начин. Чешката република е показателен случай. Изправени пред вероятното гласуване с "не" на референдума за присъединяване към НАТО през 1997 г., генералният секретар и висши служители на НАТО се погрижиха правителството в Прага просто да се откаже от този референдум; страната се присъедини две години по-късно. Новият век донесе повече от същото, с подходяща промяна в акцента. Съвпадайки с глобалната война срещу тероризма, разширяването с "голям взрив" през 2004 г., при което се присъединиха седем държави, доведе до това, че борбата с тероризма измести демокрацията и правата на човека в реториката на алианса. Подчертаването на необходимостта от либерализация и реформи в публичния сектор остава постоянна величина.
В сферата на отбраната съюзът не беше така, както се рекламираше. В продължение на десетилетия Съединените щати са били главният доставчик на оръжия, логистика, военновъздушни бази и бойни планове. Войната в Украйна, въпреки всички приказки за активизиране на Европа, остави тази асиметрия по същество недокосната. Показателно е, че мащабът на военната помощ на САЩ - 47 милиарда долара през първата година от конфликта - е повече от два пъти по-голям от този, предложен от страните от Европейския съюз взети заедно. Обещанията за европейски разходи също може да се окажат по-малко впечатляващи, отколкото изглеждат. Повече от година след като германското правителство обяви създаването на специален фонд от 110 милиарда долара за своите въоръжени сили, по-голямата част от кредитите остават неизползвани. Междувременно германските военни командири заявиха, че им липсват достатъчно боеприпаси за повече от два дни битка с висока интензивност.
Независимо от равнището на разходите, забележително е колко малко военни способности получават европейците срещу направените разходи. Липсата на координация, както и пестенето на средства, ограничават способността на Европа да гарантира собствената си сигурност. Забранявайки дублирането на съществуващите способности и подтиквайки съюзниците да приемат нишови роли, НАТО възпрепятства появата на полуавтономни европейски сили, способни на самостоятелни действия. Що се отнася до обществените поръчки в областта на отбраната, общите стандарти за оперативна съвместимост, съчетани с огромния размер на военнопромишления сектор на САЩ и бюрократичните пречки в Брюксел, облагодетелстват американските фирми за сметка на техните европейски конкуренти. Съюзът, парадоксално, изглежда е отслабил способността на европейските съюзници да се защитават сами.
И все пак парадоксът е само повърхностен. Всъщност НАТО работи точно така, както е замислена от следвоенните американски проектанти, като вкарва Европа в зависимост от американската мощ, което намалява възможностите ѝ за маневриране. Далеч от скъпоструваща благотворителна програма, НАТО си осигурява американското влияние в Европа евтино. Вноските на САЩ за НАТО и други програми за подпомагане на сигурността в Европа представляват малка част от годишния бюджет на Пентагона - по-малко от 6% по последни оценки. А войната само засили позициите на Америка. Преди нахлуването на Русия в Украйна приблизително половината от европейските военни разходи отиваха при американските производители. Нарастващото търсене засили тази тенденция, тъй като купувачите бързат да се сдобият с танкове, бойни самолети и други оръжейни системи, сключвайки скъпи, многогодишни договори, а Америка бере плодовете и получава тлъсти печалби.
В Украйна моделът е ясен. Вашингтон ще осигури военната сигурност и неговите корпорации ще се възползват от изобилие от европейски поръчки за въоръжение, докато европейците ще поемат разходите за следвоенно възстановяване - нещо, което Германия е по-подготвена да осъществи, отколкото да изгради своята армия. Войната в Украйна служи и като генерална репетиция за конфронтацията на САЩ с Китай, в която не може да се разчита толкова лесно на европейска подкрепа. Ограничаването на достъпа на Пекин до стратегически технологии и насърчаването на американската промишленост едва ли са европейски приоритети, а прекъсването на европейската и китайската търговия все още е трудно да си представим. И все пак вече има признаци, че НАТО постига напредък, за да накара Европа да последва нейното ръководство в театъра на военните действия срещу Китай. В навечерието на посещението си във Вашингтон в края на юни германският министър на отбраната надлежно обяви, че осъзнава "европейската отговорност за Индо-Тихоокеанския регион" и значението на "международния ред, основан на правила" в Южнокитайско море.
Оспорвана по време на Студената война, НАТО остава обект на противоречия през 90-те години на миналия век, когато изчезването на неговия противник насърчи мислите за нова европейска архитектура на сигурността. Днес несъгласието е по-слабо чуваемо от всякога.
Левите партии в Европа, които в миналото са критикували милитаризма и американската мощ, в по-голямата си част са се включили в защитата на НАТО: Траекторията на германските Зелени - от яростни противници на ядрените оръжия до партия, която изглежда готова да рискува ядрена война - е особено ярка илюстрация. В Щатите критиките към НАТО се съсредоточават върху рисковете от прекомерното разширяване на договорните задължения на САЩ, а не върху тяхната основателност.
https://www.nytimes.com/2023/07/11/opin ... urope.html
:
То само полската армия ще ги завре там където слънце не огрява, а да не говорим колко американски войски има и в момента в Полша. 
Само тези лунатици дано не са забравили, че Полша е в НАТО и ако влезнат пък било и то частна армия това си е нападение среща алианса. 
