Защо не сме имали успехи в миналото с националния отбор ?

[rane]

Георги Аспарухов, Никола Котков, Атанас Михайлов, Димитър Якимов, Петър Жеков, Павел Панов, Тодор Диев и т.н...
Всички по-възрастни футболни запалянковци говорят с истинско възхищение за тях. Обясняват, как сегашните национали могат единствено, да им лъскат обувките...
Обясняват, как едно време са слагали фланелката на клубният и националният отбор не на тялото, а на сърцето си, понеже се раздавали винаги на 101% на терена.
Преди падането на социалистическия режим сме имали множество успехи на клубно ниво, като победата на ЦСКА над Ливърпул през 1982-ра и т.н.
В същото време, обаче защо се получава така, че повече от тридесет-четиридесет години националния ни отбор трябва да чака за една победа на световно първенство ?
Помня едно изказване на Митата Якимов в "Пред Банята", че поради разни малоумни треньорски глупости на футболистите от националния ни отбор (изключително силен между другото) било забранявано, да се пие вода по време на Световното първенство в Чили през 1962-ра. И той общо-взето открито си обвиняваше тогавашните ръководители на БФФ.
Какви са според вас причините националния ни отбор, да не може, да постигне големи успехи на световен форум ? Нека по-възрастните, да кажат...

Комунизмът е виновен. Нито националният, нито клубният ни футбол са имали успехи, точно поради тази причина - скапания комунизъм. На онези велики играчи им е бил нужен професионализъм, за да се постигнат успехи. Професионализъм, какъвто онзи строй не е допускал. Ако онези играчи, треньори и ръководители са можели да използват модерни методи и са се докосвали до модерен футбол, то едва ли щяхме да си останем само с 4 поредни участия на СП и четвърфинал на ЕП.
На ниво юноши сме 3 пъти шампиони на Европа, а при мъжете нищо. Играчите са имали класа, но не и поле и методики да я доразвият.
Едно 2 и едно 3 място на ОИ, но там ситуацията няма нищо общо със СП и ЕП.
Клубният ни футбол, подобно на баскетбол и волейбол, пък е имал широко отворени врати да се спечелят купи, но и там нищо...за разлика от другите два спорта, където поне сме спечелили нещо и имаме успехи.
КЕШ с 5-6 силни отбора на сезон, които често се елиминират помежду си. КНК дори и с по-малко и... нищо, нищичко няма за българските отбори. Единствено купата на УЕФА беше много силен турнир(нещо като ШЛ сега), за да търсим купи там.

А това със реферите е дежурното оправдание. Как пък все нас са ни секли Смешна работа.

Мама му стара как тоя комунизъм не попречи на СССР,Чехословакия или Полша когато играеха на СП и ЕП?

Мама му стара, дали пък тези държави не са имали по-добри методики, по-големи човешки ресурси(например 250- 300 млн. население) или хора с опит в отбори отвъд желязната завеса.
И най-вече - дали в тези държави партията-майка се е месела в делата на футболните хора? Като да качиш нац. отбор да кара ски на Белмекен преди СП, да не даваш на играчите да пият вода, да казваш на треньорите кои играчи да взимат в състава, да пускаш нац. отбор да се състезава в шампионата, да не разрешаваш на най-изявените български играчи да напускат България и да играят за чужди клубове, макар интерес да не е липсвал... Картинката би трябвало да ти се е изяснила малко.

[metodito]

Георги Аспарухов, Никола Котков, Атанас Михайлов, Димитър Якимов, Петър Жеков, Павел Панов, Тодор Диев и т.н...
Всички по-възрастни футболни запалянковци говорят с истинско възхищение за тях. Обясняват, как сегашните национали могат единствено, да им лъскат обувките...
Обясняват, как едно време са слагали фланелката на клубният и националният отбор не на тялото, а на сърцето си, понеже се раздавали винаги на 101% на терена.
Преди падането на социалистическия режим сме имали множество успехи на клубно ниво, като победата на ЦСКА над Ливърпул през 1982-ра и т.н.
В същото време, обаче защо се получава така, че повече от тридесет-четиридесет години националния ни отбор трябва да чака за една победа на световно първенство ?
Помня едно изказване на Митата Якимов в "Пред Банята", че поради разни малоумни треньорски глупости на футболистите от националния ни отбор (изключително силен между другото) било забранявано, да се пие вода по време на Световното първенство в Чили през 1962-ра. И той общо-взето открито си обвиняваше тогавашните ръководители на БФФ.
Какви са според вас причините националния ни отбор, да не може, да постигне големи успехи на световен форум ? Нека по-възрастните, да кажат...

Комунизмът е виновен. Нито националният, нито клубният ни футбол са имали успехи, точно поради тази причина - скапания комунизъм. На онези велики играчи им е бил нужен професионализъм, за да се постигнат успехи. Професионализъм, какъвто онзи строй не е допускал. Ако онези играчи, треньори и ръководители са можели да използват модерни методи и са се докосвали до модерен футбол, то едва ли щяхме да си останем само с 4 поредни участия на СП и четвърфинал на ЕП.
На ниво юноши сме 3 пъти шампиони на Европа, а при мъжете нищо. Играчите са имали класа, но не и поле и методики да я доразвият.
Едно 2 и едно 3 място на ОИ, но там ситуацията няма нищо общо със СП и ЕП.
Клубният ни футбол, подобно на баскетбол и волейбол, пък е имал широко отворени врати да се спечелят купи, но и там нищо...за разлика от другите два спорта, където поне сме спечелили нещо и имаме успехи.
КЕШ с 5-6 силни отбора на сезон, които често се елиминират помежду си. КНК дори и с по-малко и... нищо, нищичко няма за българските отбори. Единствено купата на УЕФА беше много силен турнир(нещо като ШЛ сега), за да търсим купи там.

А това със реферите е дежурното оправдание. Как пък все нас са ни секли Смешна работа.

Мама му стара как тоя комунизъм не попречи на СССР,Чехословакия или Полша когато играеха на СП и ЕП?

Само при нас и в Русия е имало концентрационни лагери. Горе са посочили няколко примера и за това защо директно режима го е направил. За съжаление, нещата са едни и същи. В такъв смисъл, че ръководните постове и сега и преди се заемат от некадърници, попаднали по шуробаджанашка, корупционна или партийна линия. И за това нещата не вървят. Друго е, ако всичко е поставено на равна основа и кадърните и можещите ръководят, а не батко и братко. Всичко ще тръгне нагоре, когато това се промени.

А относно другите спортове, особено индивидуалните - различно е.
А националния на СССР е бил Динамо Киев.

[rane]

Без съмнение Олимпийските игри в Сеул през 1988 година са върхът на българския спорт. Да, като място в класирането по медали Москва'80 е по-добре, но Игрите през 1980 година са доста по-различни от тези 8 години по-късно. Сигурно знаете, но все пак да го кажем – цели 66 държави бойкотират по политически причини Олимпийските игри в Москва, в т.ч. САЩ, Западна Германия, Турция, Израел и др. В Сеул на сцената са всички големи, без изключение. През 1988 година за първи път в състезанията участват професионални спортисти, което логично води до по-високо ниво в надпреварите от различните дисциплини и спортове. Освен това златото за България в Южна Корея е повече спрямо това в СССР – 10 срещу 8 в полза на 1988-а.
Да не забравяме и отнетите титли на тежкоатлетите Митко Гръблев и Ангел Генчев – Чушката. Известно е, че легендарният Иван Абаджиев тръгва към Сеул за 7 златни медала. Дали някой в задкулисието обаче не е начертал друг план и дали в положителните проби за фуросемид няма намеса на външни сили, за което говори в мемоарите си Иван Славков, остава неясно.
Сега изглежда нереално, когато погледнем класирането по медали от Сеул'88. България заема седмо място с общо 35 медала. Ако добави отличията на Гръблев и Генчев, се нареждаме на четвърто място! СССР, Източна Германия, САЩ и… България. А зад нас: Южна Корея, ФРГ, Унгария, Румъния, Франция, Италия, Китай, Великобритания, Япония, Австралия, Югославия, Канада, Бразилия, Испания и т.н. Според стария лаф от края на 80-те години само школата на ЦСКА има повече медали в Сеул от Франция. Наистина утопично от камбанарията на съвремието.

Да се пренесем за малко на "Олимпийския стадион" при тигърчето Ходори. В тройния скок знаменитият Христо Марков отнася конкуренцията си от СССР и печели първото място с олимпийски рекорд. По-късно Боровския, както го наричат, ще каже за своя шампионски миг: "Просто си скачах, състезание като състезание" – злато №1.

На пистата представителките на ГДР и ФРГ Глория Зийберт и Клаудия Закиевич дишат прахта на едно българско момиче. Голямата Йорданка Донкова отнася двете германки и още пет състезателки на 100 метра с препятствия, а гласът на Григор Христов ехти по Българска телевизия – злато №2.

На боксовия ринг също не минава без български триумф. Варненският герой Ивайло Маринов хвърля шампионски бой по американеца Майкъл Карбахал – Каменните ръце. "Нито за миг не съм се съмнявал, че ще победя", споделя Маринов. Няколко години след това сълзите му от почетната стълбичка влизат в клип за величието на родния спорт на фона на Blaze Of Glory на Бон Джоуви – злато №3.

На гребния канал също се вее българският трибагреник. Чаровната Ваня Гешева отнася всичката конкуренция на 500 метра кану-каяк. Преди шампионската гонка тя намира златна монета край канала, което изглежда е поличба преди успеха. И до днес Гешева е единствената в българския спорт с пълен комплект медали от Олимпийски игри – злато №4.
Състезанията по спортна гимнастика в Сеул минават при небивала равностойност. Любомир Герасков изиграва съчетанието на живота си на кон с гривни и печели първото място. Съперничеството в залата наистина е огромно и тийнейджърът от София поделя златния медал с Билозерчев от СССР и Боркай от Унгария – злато №5.

На стрелбището в Южна Корея със златни букви в историята на българския спорт се записва Таню Киряков. Прочутият русенец се хвърля в свирепа битка за златния медал с американеца Ерик Булюнг. Двамата правят олимпийски рекорд, но с 9,9 т. в решаващия миг Киряков триумфира. Впоследствие "сеулският" анцуг на българина добива статут на негов талисман – злато №6.

Български олимпийски рекорд пада и в басейна в Сеул. Легендарната Таня Богомилова става единствената ни олимпийска шампионка в плуването. Прекрасната "Златна рибка" на България вдига на крака зрителите след фантастичен финал на 200 метра бруст. Паметен за всички остава и коментарът на Никола Ексеров по телевизията. Втора зад удивителната звезда на ЦСКА остава друга наша плувкиня – Антоанета Френкева. Това е Денят за българското плуване – злато №7 !

През 1988 година дуелът във вдигането на тежести се води между България и СССР. В категория до 75 кг титлата е спечелена от Борислав Гидиков. За беда, скъсано сухожилие на китката прекратява рано-рано кариерата на шампиона – злато №8. Шест сполучливи опита носят златен медал и за друго страшилище в щангите – Севдалин Маринов. След първото му място в категория до 52 кг гръмва прословутият допинг-скандал и участието на отбора на Старшията на Игрите е прекратено – злато №9

На тепиха също звучи "Мила Родино". Големият Атанас Комшев отнася Хари Коскела от Финландия във финала при класическата борба. Това е върхът в кариерата на блестящия борец, фенка на когото е известната тенисистка Габриела Сабатини. Уви, славният българин намира смъртта си в автомобилна катастрофа през 1994 година – злато №10.

Със златото в Сеул'88 се разминават редица други именити родни състезатели: Стефка Костадинова, Весела Лечева, Адриана Дунавска, Стоян Балов и др. Плеядите от велики български спортисти през 80-те години води до безпрецедентното избиране на по двама победители в анкетата за "Спортист на годината" – от 1986 до 1989 година, включително. След Олимпийските игри в Сеул българските спортни журналисти имат тежка задача, защото трябва да избират най-добрите измежду най-добрите. Наградите отиват при Таня Богомилова и Христо Марков. Дори и сега, над 30 години по-късно, колосалните успехи от Сеул тежат страшно много и заслужават аплодисменти. Разбира се, важният въпрос е какво се случва с българския спорт в следващите години и как 35-те медала от Сеул'88 се трансформират в едва един сребърен и два бронзови на Игрите в Рио де Жанейро през 2016 година.

Кой от тези медали е спечелен в колективен спорт? Знае се, че тогава и нашите си взимаха доволно допинг, подобно на хората от останалия свят. Сега не е така. Виж какво е състоянието на щангите ни, точно заради многобройните гафове с допинг. Отделно сега хората са свободни да пътуват и вършат каквото искат. На повечето не им се спортува...Дори да върнат така мечтаните спортни училища и паралелки, положението няма да се промени драстично.

[rane]

... При различно стечение на обстоятелствата България щеше да има отбор, носител на КЕШ...

Ох тази мантра, целяща да оправдае неуспехите на комунизма. Само с каква увереност се пише, че е щяло да се спечели турнира, а Комунисти, бре
А не са се замисляли, че при друго стечение на обстоятелствата в България е можело да има нормален футбол в свободна конкуренция, без груба намеса на партията в него. И тогава да имаме успехи и купи, а не да се хвалим с архивни кадри, изрезки от вестници и купата на крал Мохамед някой си.

[Drunken_Master]

... При различно стечение на обстоятелствата България щеше да има отбор, носител на КЕШ...

Ох тази мантра, целяща да оправдае неуспехите на комунизма. Само с каква увереност се пише, че е щяло да се спечели турнира, а Комунисти, бре
А не са се замисляли, че при друго стечение на обстоятелствата в България е можело да има нормален футбол в свободна конкуренция, без груба намеса на партията в него. И тогава да имаме успехи и купи, а не да се хвалим с архивни кадри, изрезки от вестници и купата на крал Мохамед някой си.

Виж сега, ясно ми е, че евроуспехите на великият червен клуб винаги е жегвал сините фенове. Нормално е, понеже, докато едни са побеждавали действащи европейски шампиони и са играели редовно под големите прожектори, други са изпитвали неистова омраза и са играели най-важните си мачове...срещу тях. Затова е и нормално да се повтаря до втръсване рефренът "Седем е добро числоооо...!", просто като нямате други успехи. Нали знаеш, какво казват старите хора: "Като няма риба...и ракът е риба !" Между другото във въпросният сезон 1968-69, когато ни биете със 7:2, ЦСКА и тогава е шампион, ама това са подробности.
И това за партията-майка беше страхотно. Я кажи, колко титли имате през "омразният" социализъм ? И кой става шампион по време на "Народният съд" ?

[Drunken_Master]

Мама му стара, дали пък тези държави не са имали по-добри методики, по-големи човешки ресурси(например 250- 300 млн. население) или хора с опит в отбори отвъд желязната завеса.
И най-вече - дали в тези държави партията-майка се е месела в делата на футболните хора? Като да качиш нац. отбор да кара ски на Белмекен преди СП, да не даваш на играчите да пият вода, да казваш на треньорите кои играчи да взимат в състава, да пускаш нац. отбор да се състезава в шампионата, да не разрешаваш на най-изявените български играчи да напускат България и да играят за чужди клубове, макар интерес да не е липсвал... Картинката би трябвало да ти се е изяснила малко.

Картинката май на теб не ти е много ясна, ама айде...

''Ленинградска“, най-старата от деветте основни жп гари в Москва, пустее в късните часове на 27 юли 1952 г., когато футболният тим на СССР слиза от влака от Хелзинки. Току-що е приключило първото участие на съветския отбор на олимпийски игри - безславно отпадане от Югославия още след втория мач (1:3 в преиграването след 5:5 в първия двубой, в който СССР води с 5:1 само 15 минути преди края). Отсъствието на специалните охранителни джипове, както и на печалните „дъждобрани“, сеещи страх у всеки московчанин, е истинско облекчение за футболистите. Те прекрасно знаят, че измеренията на загубата съвсем не са спортни...
През 1952 г. Белград е истински демон за Кремъл, а Сталин смята политиката на Югославия за по-опасна дори от тази на САЩ. Йосип Броз Тито, маршалът начело на Югославската комунистическа партия, е скъсал всички отношения с Големия брат, въпреки че по-рано дори стига до преговори със съветския лидер за присъединяване на СФРЮ към съветската империя. Сталин приема лично опитите на Тито да създаде силна и независима икономика и започва лов на титовисти по начина, по който преди това е преследвал лоялните към Троцки, Бухарин и Тухачевски. Страхът, че ще бъде ликвидиран от килърите на Тито, е толкова голям, че на доста от официалните събития Йосиф Висарионович праща свой дубльор, грузинския актьор Михаил Геловани. Югославия остава извън орбитата на Москва и се превръща в черната овца на социалистическия блок. На футболистите от олимпийския отбор на СССР не са необходими разяснения за значението на загубата от Югославия. Мачът е слушан директно в Кремъл, но до съветските граждани не достига никаква информация. Веднага след края на двубоя на треньора Борис Аркадиев е наредено да хване първия полет от Хелзинки за Москва. От летището директно е откаран в тъмна стая за разпити.Спокойствието на играчите след прибирането трае кратко. Всеки се присъединява към клубния си отбор, за да продължи участието си в шампионата, доминиран в годините след Втората световна война от ЦДКА, тима на Червената армия и предшественик на днешния ЦСКА Москва. Индикациите, че нещо се готви из високите етажи на съветската власт, идват по обичайния за сталинистките чистки начин: чрез критики в пресата. Щом вестниците набележат някого, значи има заповед отгоре. Кампанията в „Правда“ и в „Съветски спорт“ е унищожителна. Отгоре решават, че загубата от югославския отбор не може да остане без последствия.
Сталин никога не е имал футболни пристрастия, но твърдо настоява за посочването на виновници. Началникът на съветските тайни служби Лаврентий Берия, който е и председател на „Динамо“ Москва (отбора на НКВД), съзира брилянтна възможност да приключи с доминацията на т.нар. Отбор на лейтенантите. ЦДКА се оказва на мушката като клуба, пратил н а й - м н о г о представите- ли в Хелзинки, сред които и треньорът. От футболистите, записали участие в олимпийския турнир, четирима са от „армейците“, трима от „Динамо“ Москва, по двама от „Динамо“ Тбилиси, ВВС (отборът на сина на Сталин - Василий), „Зенит“ Ленинград и един от „Спартак“ Москва.
Случаят е поверен в ръцете на Георги Маленков, член на Политбюро, приближен на Сталин и Берия, а след тяхната смърт и министър-председател на СССР (1953-1955 г.). На 18 август от кабинета му излиза Заповед номер 793. Тя съдържа три точки. Първата разпорежда изваждането на ЦДКА от съветския шампионат по футбол заради „провала на олимпийските игри и сериозния удар по престижа на съветския спорт“. Втората точка отнема на треньора Аркадиев званието „заслужил майстор на спорта на СССР“, а третата анонсира началото на разследванията срещу индивидуалното поведение на някои от футболистите.
Сталин не може да понесе мисълта, че победата над СССР е отпразнувана с всенародни тържества по улиците на големите градове в Югославия. Заповедта за разформироването на ЦДКА влиза автоматично в действие и първенството се доиграва с един отбор по-малко. На 2 септември на бюрото на Маленков е подпечатана и Заповед номер 808. В нея се оценява като „недопустима“ играта на защитниците Башакин и Кризевски в Хелзинки, която „улеснила“ попаденията на югославския отбор. Николаев е обвинен в липса на енергичност, Бешков - в разсеяност, а Петров е демонстрирал недисциплинирано поведение. Освен това изнервял обстановката в съблекалнята. Първите трима са изхвърлени за година от футбола, а на Петров е отнето званието „майстор на спорта на СССР“. От петимата трима (Башакин, Николаев и Петров) са от ЦДКА.
Години по-късно „осъдените“ се осмеляват да си спомнят: „На път за вкъщи си говорехме, че щеше да е много по-добре, ако бяхме загубили първия мач, в който победихме България с 2:1.“
Историята не свършва тук. След произнасянето на „присъдите“ гневът на пресата се излива върху обвинените. За Аркадиев и играчите опасността да приключат в ГУЛАГ става все по-реална. „ЦДКА лепна срамно петно на родината“, пише делегатът от официалната съветска група в Хелзинки Константин Андрианов. Гневът на Сталин трудно отминава. По негова лична заповед в пресата редом до успеха на СССР в класирането по медали (само с 5 по-малко от САЩ) със същата значимост е отразена и победата на Унгария на финала на футболния турнир над Югославия.
Постепенно обвиненията в московския печат за олимпийския провал, граничещи с държавна измяна избледняват в сянката на процеса срещу еврейските лекари, съдени за опит за убийство на членове от ЦК. И двата случая приключват скоропостижно на 5 март 1953 г., когато по радиото пускат траурна музика. Сталин е мъртъв, а Берия е осъден на смърт още същата година. Зловещият шеф на НКВД не успява да види любимия си „Динамо“ като шампион - титлата отива в ръцете на „Спартак“ Москва, друг от репресираните клубове. Кончината на Вожда обуславя възраждането на ЦДКА под името ЦСКА, но съветският първенец от 1946, 1947, 1948, 1950 и 1951 така и не успява да стигне до (титлата чак до 1970 г.
Когато на 21 март 1942 г. двама агенти на НКВД нахлули в къщата му, за да го арестуват. Треньорът на „Спартак“ Москва Николай Старостин съвсем не се изненадал. От известно време бил наясно, че той, тримата му братя (всеки от които има поне по един мач като капитан на СССР) и някои от играчите на „Спартак“ са изпаднали в немилост и съвсем скоро ще попаднат под ударите на сталинистките чистки. Футболният наставник бил наясно, че причината са спортните унижения, които „Спартак“ (отборът на народа) нанасял на „Динамо“ (клубът на службите по сигурността), ръководен от страховития Лаврентий Берия.
Месеци по-рано Старостин се засякъл с Берия на Червения площад и грузинецът му припомнил как преди години на един мач в Тбилиси Николай направил за смях от финтове младия десен полузащитник на съперника. Старостин върнал лентата и разбрал, че точно Берия бил нескопосаният опонент. „Този път няма да те оставя да се измъкнеш“, процедил шефът на НКВД на раздяла. Кръвта на треньора се смразила. Знаел, че този човек не се шегува. Всяка сутрин дясната ръка на Сталин получавал на бюрото си „Съветски спорт“, а прочутите му пристъпи на гняв, които нерядко завършвали със смъртни присъди, се влияели от прочетеното във вестника за „Динамо“.
Николай Старостин, един от основателите на „Спартак“, първо бил заподозрян в организиране на атентат срещу съветските лидери по време на спортен парад пред Кремъл, а след това - в кражба на държавно имущество. И двете обвинения били скалъпени и не издържали, но все пак Старостин и хората му от „Спартак“ били пратени в концентрационен лагер за 10 години за „прокарване на буржоазни практики в съветския спорт. Транспортиран в ГУЛАГ, в Коми, Николай не можел да си представи, че спасителят му ще се казва... Василий Сталин, син на Вожда на СССР. На шестата година от изгнанието една сутрин го събудили с викове, че другарят Сталин го търси по телефона. Отсреща бил Василий Йосифович Джугашвили. Синът на лидера му припомнил, че се познавали от времето, когато Старостин ръководил „Спартак“, а Василий, под фамилия Волков, тренирал езда на базата на футболния клуб. След това го поканил да стане треньор на неговия футболен тим ВВС, който се подвизавал под крилото на военновъздушните сили. Василий дори пратил частен самолет, който да върне Старостин в Москва въпреки забраната на последния да пребивава в столицата.
За да не попадне в лапите на НКВД, Василий скрил Николай в собствената си къща. Една нощ Старостин се измъкнал през прозореца, за да види жена си и дъщеря си. В дома на семейството му обаче го чакали двама полковници от НКВД, които светкавично го качили на обратния влак за Изток. Вася Сталин обаче не се примирил и организирал невероятна акция по спасяването на треньора. Уморен от шпионските игри и вечния страх от отмъщението на Берия, Николай най-накрая убедил Василий да го пусне да се установи в Краснодар, Южна Русия, където да заживее на спокойствие. Оттам впоследствие стигнал и до Казахстан.
След смъртта на Сталин и Берия през 1953 г. Николай Старостин си възстановил доброто име и се върнал на работа в любимия „Спартак“. Той останал неизменно свързан с „червено-белите“ до смъртта си през 1996 г.

А, Динамо не беше ли еквивалентът на Левски у нас ?

[Drunken_Master]

Кой от тези медали е спечелен в колективен спорт? Знае се, че тогава и нашите си взимаха доволно допинг, подобно на хората от останалия свят. Сега не е така. Виж какво е състоянието на щангите ни, точно заради многобройните гафове с допинг. Отделно сега хората са свободни да пътуват и вършат каквото искат. На повечето не им се спортува...Дори да върнат така мечтаните спортни училища и паралелки, положението няма да се промени драстично.

Ъхъ...значи всичко е от допинга. Спряха го и...

[rane]

Кой от тези медали е спечелен в колективен спорт? Знае се, че тогава и нашите си взимаха доволно допинг, подобно на хората от останалия свят. Сега не е така. Виж какво е състоянието на щангите ни, точно заради многобройните гафове с допинг. Отделно сега хората са свободни да пътуват и вършат каквото искат. На повечето не им се спортува...Дори да върнат така мечтаните спортни училища и паралелки, положението няма да се промени драстично.

Ъхъ...значи всичко е от допинга. Спряха го и...

И... ти по-рано си го написал.

[rane]

Мама му стара, дали пък тези държави не са имали по-добри методики, по-големи човешки ресурси(например 250- 300 млн. население) или хора с опит в отбори отвъд желязната завеса.
И най-вече - дали в тези държави партията-майка се е месела в делата на футболните хора? Като да качиш нац. отбор да кара ски на Белмекен преди СП, да не даваш на играчите да пият вода, да казваш на треньорите кои играчи да взимат в състава, да пускаш нац. отбор да се състезава в шампионата, да не разрешаваш на най-изявените български играчи да напускат България и да играят за чужди клубове, макар интерес да не е липсвал... Картинката би трябвало да ти се е изяснила малко.

Картинката май на теб не ти е много ясна, ама айде...

''Ленинградска“, най-старата от деветте основни жп гари в Москва, пустее в късните часове на 27 юли 1952 г., когато футболният тим на СССР слиза от влака от Хелзинки. Току-що е приключило първото участие на съветския отбор на олимпийски игри - безславно отпадане от Югославия още след втория мач (1:3 в преиграването след 5:5 в първия двубой, в който СССР води с 5:1 само 15 минути преди края). Отсъствието на специалните охранителни джипове, както и на печалните „дъждобрани“, сеещи страх у всеки московчанин, е истинско облекчение за футболистите. Те прекрасно знаят, че измеренията на загубата съвсем не са спортни...
През 1952 г. Белград е истински демон за Кремъл, а Сталин смята политиката на Югославия за по-опасна дори от тази на САЩ. Йосип Броз Тито, маршалът начело на Югославската комунистическа партия, е скъсал всички отношения с Големия брат, въпреки че по-рано дори стига до преговори със съветския лидер за присъединяване на СФРЮ към съветската империя. Сталин приема лично опитите на Тито да създаде силна и независима икономика и започва лов на титовисти по начина, по който преди това е преследвал лоялните към Троцки, Бухарин и Тухачевски. Страхът, че ще бъде ликвидиран от килърите на Тито, е толкова голям, че на доста от официалните събития Йосиф Висарионович праща свой дубльор, грузинския актьор Михаил Геловани. Югославия остава извън орбитата на Москва и се превръща в черната овца на социалистическия блок. На футболистите от олимпийския отбор на СССР не са необходими разяснения за значението на загубата от Югославия. Мачът е слушан директно в Кремъл, но до съветските граждани не достига никаква информация. Веднага след края на двубоя на треньора Борис Аркадиев е наредено да хване първия полет от Хелзинки за Москва. От летището директно е откаран в тъмна стая за разпити.Спокойствието на играчите след прибирането трае кратко. Всеки се присъединява към клубния си отбор, за да продължи участието си в шампионата, доминиран в годините след Втората световна война от ЦДКА, тима на Червената армия и предшественик на днешния ЦСКА Москва. Индикациите, че нещо се готви из високите етажи на съветската власт, идват по обичайния за сталинистките чистки начин: чрез критики в пресата. Щом вестниците набележат някого, значи има заповед отгоре. Кампанията в „Правда“ и в „Съветски спорт“ е унищожителна. Отгоре решават, че загубата от югославския отбор не може да остане без последствия.
Сталин никога не е имал футболни пристрастия, но твърдо настоява за посочването на виновници. Началникът на съветските тайни служби Лаврентий Берия, който е и председател на „Динамо“ Москва (отбора на НКВД), съзира брилянтна възможност да приключи с доминацията на т.нар. Отбор на лейтенантите. ЦДКА се оказва на мушката като клуба, пратил н а й - м н о г о представите- ли в Хелзинки, сред които и треньорът. От футболистите, записали участие в олимпийския турнир, четирима са от „армейците“, трима от „Динамо“ Москва, по двама от „Динамо“ Тбилиси, ВВС (отборът на сина на Сталин - Василий), „Зенит“ Ленинград и един от „Спартак“ Москва.
Случаят е поверен в ръцете на Георги Маленков, член на Политбюро, приближен на Сталин и Берия, а след тяхната смърт и министър-председател на СССР (1953-1955 г.). На 18 август от кабинета му излиза Заповед номер 793. Тя съдържа три точки. Първата разпорежда изваждането на ЦДКА от съветския шампионат по футбол заради „провала на олимпийските игри и сериозния удар по престижа на съветския спорт“. Втората точка отнема на треньора Аркадиев званието „заслужил майстор на спорта на СССР“, а третата анонсира началото на разследванията срещу индивидуалното поведение на някои от футболистите.
Сталин не може да понесе мисълта, че победата над СССР е отпразнувана с всенародни тържества по улиците на големите градове в Югославия. Заповедта за разформироването на ЦДКА влиза автоматично в действие и първенството се доиграва с един отбор по-малко. На 2 септември на бюрото на Маленков е подпечатана и Заповед номер 808. В нея се оценява като „недопустима“ играта на защитниците Башакин и Кризевски в Хелзинки, която „улеснила“ попаденията на югославския отбор. Николаев е обвинен в липса на енергичност, Бешков - в разсеяност, а Петров е демонстрирал недисциплинирано поведение. Освен това изнервял обстановката в съблекалнята. Първите трима са изхвърлени за година от футбола, а на Петров е отнето званието „майстор на спорта на СССР“. От петимата трима (Башакин, Николаев и Петров) са от ЦДКА.
Години по-късно „осъдените“ се осмеляват да си спомнят: „На път за вкъщи си говорехме, че щеше да е много по-добре, ако бяхме загубили първия мач, в който победихме България с 2:1.“
Историята не свършва тук. След произнасянето на „присъдите“ гневът на пресата се излива върху обвинените. За Аркадиев и играчите опасността да приключат в ГУЛАГ става все по-реална. „ЦДКА лепна срамно петно на родината“, пише делегатът от официалната съветска група в Хелзинки Константин Андрианов. Гневът на Сталин трудно отминава. По негова лична заповед в пресата редом до успеха на СССР в класирането по медали (само с 5 по-малко от САЩ) със същата значимост е отразена и победата на Унгария на финала на футболния турнир над Югославия.
Постепенно обвиненията в московския печат за олимпийския провал, граничещи с държавна измяна избледняват в сянката на процеса срещу еврейските лекари, съдени за опит за убийство на членове от ЦК. И двата случая приключват скоропостижно на 5 март 1953 г., когато по радиото пускат траурна музика. Сталин е мъртъв, а Берия е осъден на смърт още същата година. Зловещият шеф на НКВД не успява да види любимия си „Динамо“ като шампион - титлата отива в ръцете на „Спартак“ Москва, друг от репресираните клубове. Кончината на Вожда обуславя възраждането на ЦДКА под името ЦСКА, но съветският първенец от 1946, 1947, 1948, 1950 и 1951 така и не успява да стигне до (титлата чак до 1970 г.
Когато на 21 март 1942 г. двама агенти на НКВД нахлули в къщата му, за да го арестуват. Треньорът на „Спартак“ Москва Николай Старостин съвсем не се изненадал. От известно време бил наясно, че той, тримата му братя (всеки от които има поне по един мач като капитан на СССР) и някои от играчите на „Спартак“ са изпаднали в немилост и съвсем скоро ще попаднат под ударите на сталинистките чистки. Футболният наставник бил наясно, че причината са спортните унижения, които „Спартак“ (отборът на народа) нанасял на „Динамо“ (клубът на службите по сигурността), ръководен от страховития Лаврентий Берия.
Месеци по-рано Старостин се засякъл с Берия на Червения площад и грузинецът му припомнил как преди години на един мач в Тбилиси Николай направил за смях от финтове младия десен полузащитник на съперника. Старостин върнал лентата и разбрал, че точно Берия бил нескопосаният опонент. „Този път няма да те оставя да се измъкнеш“, процедил шефът на НКВД на раздяла. Кръвта на треньора се смразила. Знаел, че този човек не се шегува. Всяка сутрин дясната ръка на Сталин получавал на бюрото си „Съветски спорт“, а прочутите му пристъпи на гняв, които нерядко завършвали със смъртни присъди, се влияели от прочетеното във вестника за „Динамо“.
Николай Старостин, един от основателите на „Спартак“, първо бил заподозрян в организиране на атентат срещу съветските лидери по време на спортен парад пред Кремъл, а след това - в кражба на държавно имущество. И двете обвинения били скалъпени и не издържали, но все пак Старостин и хората му от „Спартак“ били пратени в концентрационен лагер за 10 години за „прокарване на буржоазни практики в съветския спорт. Транспортиран в ГУЛАГ, в Коми, Николай не можел да си представи, че спасителят му ще се казва... Василий Сталин, син на Вожда на СССР. На шестата година от изгнанието една сутрин го събудили с викове, че другарят Сталин го търси по телефона. Отсреща бил Василий Йосифович Джугашвили. Синът на лидера му припомнил, че се познавали от времето, когато Старостин ръководил „Спартак“, а Василий, под фамилия Волков, тренирал езда на базата на футболния клуб. След това го поканил да стане треньор на неговия футболен тим ВВС, който се подвизавал под крилото на военновъздушните сили. Василий дори пратил частен самолет, който да върне Старостин в Москва въпреки забраната на последния да пребивава в столицата.
За да не попадне в лапите на НКВД, Василий скрил Николай в собствената си къща. Една нощ Старостин се измъкнал през прозореца, за да види жена си и дъщеря си. В дома на семейството му обаче го чакали двама полковници от НКВД, които светкавично го качили на обратния влак за Изток. Вася Сталин обаче не се примирил и организирал невероятна акция по спасяването на треньора. Уморен от шпионските игри и вечния страх от отмъщението на Берия, Николай най-накрая убедил Василий да го пусне да се установи в Краснодар, Южна Русия, където да заживее на спокойствие. Оттам впоследствие стигнал и до Казахстан.
След смъртта на Сталин и Берия през 1953 г. Николай Старостин си възстановил доброто име и се върнал на работа в любимия „Спартак“. Той останал неизменно свързан с „червено-белите“ до смъртта си през 1996 г.

А, Динамо не беше ли еквивалентът на Левски у нас ?

И всичкото това го публикува защото?

[rane]

... При различно стечение на обстоятелствата България щеше да има отбор, носител на КЕШ...

Ох тази мантра, целяща да оправдае неуспехите на комунизма. Само с каква увереност се пише, че е щяло да се спечели турнира, а Комунисти, бре
А не са се замисляли, че при друго стечение на обстоятелствата в България е можело да има нормален футбол в свободна конкуренция, без груба намеса на партията в него. И тогава да имаме успехи и купи, а не да се хвалим с архивни кадри, изрезки от вестници и купата на крал Мохамед някой си.

Виж сега, ясно ми е, че евроуспехите на великият червен клуб винаги е жегвал сините фенове. Нормално е, понеже, докато едни са побеждавали действащи европейски шампиони и са играели редовно под големите прожектори, други са изпитвали неистова омраза и са играели най-важните си мачове...срещу тях. Затова е и нормално да се повтаря до втръсване рефренът "Седем е добро числоооо...!", просто като нямате други успехи. Нали знаеш, какво казват старите хора: "Като няма риба...и ракът е риба !" Между другото във въпросният сезон 1968-69, когато ни биете със 7:2, ЦСКА и тогава е шампион, ама това са подробности.
И това за партията-майка беше страхотно. Я кажи, колко титли имате през "омразният" социализъм ? И кой става шампион по време на "Народният съд" ?

Ами когато Левски бие 7-2 в онзи момент си е актуалния шампион на страната. И това в каква връзка го пишеш? Какво отношение има с нямането на успехи на родните отбори в ЕКТ?
Кой става шампион през 1944? Колко пъти отбори са обединявани, разединявани, премествани? Колко пъти форматът на шампионата на страната е променян, че даже има случаи да е в движение? Колко отбори изчезват по времето на онзи строй, някои от които са били силни преди това? От коя година започва вечната ранглиста? Странно съвпадение, нали!?
Левски има 14 титли по времето на комунизма! А колко титли има вече несъществуващия отбор през онзи строй? И колко след него, та до смъртта си? Благодаря предварително за отговора. Дано поне е верен?!
И кои са успехите на българските клубове по футбол в ЕКТ? Дай да ги видим. Ама не според шаманите на умрялата ни журналистика, моля.
На баскетбол и волейбол имаме спечелени към 10-на купи, повечето от който са в турнира на шампионите. Верно е, че към онзи момент сме сред водещите в тези спортове, особено волейбол, но и купите са налице.
На баскетбол при жените Славия е 2 пъти носител на КЕШ(първата купа е и изобщо първата за цяла България спечелена в ЕКТ, стига да не бъркам), Левски веднъж е печелил КЕШ. Левски имат и 2 купи "Лиляна Ронкети". Имало е даже и български финал за купата.
На волейбол ЦСКА има 5 купи при мъжете и жените(3 КЕШ и 2 КНК), Левски 1 КЕШ при жените.
Това са купи, осъзнаваш ли го, купи! Това са успехите, а не архивните кадри. На кадрите и изрезките от вестници, купи на футбол няма Има само оправдания от сорта на: "сега щяхме да имаме носител на КЕШ", "ако не беше съдията", "теренът беше лош" и т.н.