[center]
Необходимата раздяла[/center] ЦСКА в рамките на последните два месеца освободи почти целия състав, който изнесе сезона във В група и сензационно стигна до Купата на България. Тази раздяла с героите от мачовете с Берое съвсем естествено отприщи и редица критики към ръководството на клуба. Ако обаче оставим настрана чистата и неподправена емоция на част от запалянковците, ще видим, че тази стъпка бе не само неизбежна, но и леко закъсняла. Именно силните преживявания през отминалия изключително тежък сезон и шокиращият триумф за купата забавиха процеса и съответно доведоха до спорните резултати от началото на сезона. [center]

[/center] Миналото лято ЦСКА бе административно изваден от елита и от стария отбор, който дълго време бе лидер в класирането, остана само Борис Галчев. Христо Янев пък доведе със себе си близо половин дузина титуляри на третодивизионния Миньор Перник, а към тях бяха добавени още няколко човека със спорен статут в елита като Станислав Маламов, Самир Аясс и Иво Иванов. Единствените, които имаха статут на утвърдени играчи на сравнително високо ниво в България, практически бяха Александър Бранеков и донякъде Преслав Йорданов. [center]

[/center] С този си състав ЦСКА съвсем логично нямаше никакви проблеми да спечели безапелационно Югозападната В група, което беше и единствената поставена задача преди началото на сезона. Въпреки това обаче в част от мачовете армейците разчитаха предимно на по-добрата си кондиционна подготовка, за да стигнат до трите точки, и още тогава се виждаше ясно от непредубедените наблюдатели, че биткаджийство има, но качеството не отговаря на традицията на клуба. Черешката на тортата естествено бе спечелената Купа на България, която с оглед на цялостната ситуация действително бе подвиг в мирно време. Това обаче далеч не означава, че ЦСКА имаше състав, който е готов за нещо голямо в елита. Неслучайно още по време на сезона масово феновете коментираха, че актуалният тим би се класирал в средата на таблицата в елита. [center]

[/center] Самата смяна бе извършена на няколко етапа, като голяма част от героите от миналия сезон получиха шанс да докажат, че имат място и в по-класна версия на армейския тим. От този шанс се възползваха твърде малко състезатели като Божидар Чорбаджийски, който не само запази титулярното си място, но стигна и до националния отбор на България. Нагледното доказателство за правотата на решението на ръководството е и съдбата на освободените. Всички те бързо си намериха отбори, но това не бяха Лудогорец, Левски или дори Берое, а тимове, които ще се борят за своето оцеляване в Първа лига. По-категорична оценка трудно може да бъде дадена, още повече че на тяхно място бяха привлечени утвърдени имена, които безспорно ще вдигнат класата на ЦСКА и ще позволят на отбора да е конкурентен на най-добрите и да се опита да наруши хегемонията на Лудогорец. [center]

[/center] За финал трябва да споменем, че случилото се в ЦСКА далеч не е прецедент. Актуалният шампион на България Лудогорец постъпи по абсолютно същия начин при влизането си в елита. Тогава от състава, спечелил Б група, останаха шепа играчи, сред които Михаил Александров, Мирослав Иванов и Шоко, а Кирил Домусчиев направи серия от светкавични трансфери на класни състезатели като Иван Стоянов, Емил Гъргоров, Марселиньо, Урош Голубович, Александър Барт, Светослав Дяков, Жуниор Кишада, Гулдан и много други, които му позволиха веднага да стигне и до титлата. Подобно бе и положението в Ботев след едногодишния престой на канарчетата във В група. Тогава още при влизането във втория ешелон бе подменен целият състав, който допусна също едва едно реми при аматьорите. Така че на случилото се в ЦСКА трябва да се гледа трезво, реалистично и без излишна емоция. Събитията от последните седмици бяха логичната стъпка напред в развитието на армейския тим. А състезателите, които се разделиха с ЦСКА, трябва да получат своето признание за стореното в този луд сезон в Югозападната В група, защото техните имена завинаги ще останат със златни букви в историята на клуба.