На Източния фронт отсъстват чехите. Единственият опит за формиране на чешка доброволческа част е в последните месеци от войната и претърпява пълен провал. В лагера на ротата от СС „Свети Вацлав“ пристигат едва 50 души, но част от тях бързо се разбягват. Малки групи чешки колаборационисти участват на страната на Райха в битката за Прага, където Червената армия е приета с най-масово въодушевление. Нацистите и не разчитат на голяма военна подкрепа от протектората Бохемия и Моравия, в който са вкарали чехите. Те са им нужни главно като дисциплинирани работници, а заводите „Шкода“ са от ключово значение. Затова отделят специално внимание на мощните чешки профсъюзи. Най-големият от тях – Национален работнически синдикат с над половин милион членове, попада под идейното влияние на националсоциализма.
Първата публична екзекуция след влизането на фашистите в Минск, извършена от литовски полицейски батальон под командването на майор Импулявичюс. На бесилото е 17-годишната Мария Брускина, която заедно със свои приятели е помагала на ранени червеноармейци да бягат от плен
Макар че става първа жертва на европейската и световна война, Полша също дава своя дан в колаборационизма. Съдейки по последни данни, той не е чак толкова скромен. В Синята полиция на Генералното губернаторство влизат от 12 до 15 хил. поляци, 600 от които са съдени след войната. Част от тях охраняват еврейските гета и лагерите на смъртта, които са концентрирани в Полша. Същевременно полски подразделения участват както в десанта на съюзниците в Нормандия, така и в Червената армия. В окупираната страна се разпалва мощна съпротива с дясна част (армия „Крайова“) и лява фракция (армия „Людова“).
През 2001 г. президентът Квашневски се извинява за масовите убийства на неколкостотин евреи в селището Йедвабне. Малко преди това е публикувана книгата „Съседите“ на Ян Томаш Грос, която шокира страната. Въз основа на свидетелски показания американският историк от полски произход разкрива, че 1600 евреи са станали жертва на свои съселяни в Полша. В последно време излизат и други подобни изследвания, предизвикващи разгорещена полемика в полското общество.
Друг бивш президент – Траян Бъсеску, преди 4 години олицетвори една нова тенденция: да се редактират фактите и
да се ревизират
резултатите
от Втората световна война. Освен в Румъния, тази линия е добре видима в прибалтийските страни и дори в Полша, а в Украйна отдавна не прави впечатление на никого. Липсата на реакция от Запада пък дава основание за тълкувания като мълчаливо съгласие…
„Ако зависеше от мен, бих дал същата заповед като маршал Антоанеску“, заяви Бъсеску (през 1941 г. фашисткият диктатор нарежда на румънската армия да премине граничната река Прут). Последва уточнение, че Бъсеску би спрял войската при линията по Днестър. Антоанеску отива доста по-далеч – до Волга и Кавказ, а навлиза в Съветския съюз уж за да си върне „изконни румънски земи“ като Бесарабия и Северна Буковина.
Преди 74 години Румъния задейства на Източния фронт две свои армии с численост 220 хил. души, но впоследствие многократно ги попълва. Те обаче така и не се прославят с кой знае какви успехи. Именно на най-южния фланг още в първите дни на войната Червената армия провежда успешно контранастъпление и дори навлиза за кратко на румънска територия. На 16 октомври с цената на големи загуби румънците успяват да влязат в Одеса, но градът е оставен от съветското командване по тактически съображения и защитниците му успешно са евакуирани в Севастопол. Към края на 1942 г. румънските армии държат фланговете на съюзническите войски при Сталинград. Напипали слабото място, руснаците насочват към тях главните удари на контранастъплението си, довело не само до обкръжение и разгром, но и до прелом във войната. Когато през 1944 г. съветските войски се връщат към старата граница, Румъния прави рязък завой в политиката си и след вътрешен преврат става техен съюзник.
Загубите на румънците във войната са огромни: над 200 хиляди убити в източния поход и още около 60 хил. в западния (в т.ч. са жители на Молдова). Ако се прибавят загиналите в плен и ранените, цифрата става колосална и със сигурност надхвърля половин милион.
Подобно на Румъния и Финландия има сметки за уреждане с Москва. Те са свързани със загубата на Карелия в зимната война от 1940 г. За разлика от съседите ни обаче скандинавците си връщат териториите, за които претендират, и спират настъплението. От юни 1941-ва до лятото на 1944 г. войната на Карелския фронт е позиционна без особено активни действия от двете страни. Финландия е изключение в силите на Оста, оставайки демократична държава. В армията й дори воюват около 300 местни евреи. Други около 500 обаче са предадени от правителството на съюзниците нацисти. Пак със съгласието на властите около 4 хиляди войници и офицери воюват не в своята армия, а в частите на СС по идейни подбуди. Съседна Норвегия пък праща на братята финландци доброволчески легион от 1200 души.
Финландски части заедно с норвежците държат блокадата на Ленинград от север и североизток, която продължава 872 дни и води до гибелта на близо 1 млн. души,
97% от които
умират от глад
През 1944 г. Хелзинки предлага примирие, което е прието от Сталин. Армията се връща на границата от 1940 г., след като е загубила към 54 хил. войници. В последните месеци на Втората световна финландците дори подгонват бившите си съюзници – отстъпващите и мародерстващи немци в Лапландия.
Унгария няма териториални претенции към СССР, но повод за нахлуване през 1941-ва се намира: отмъщение за комунистическото въстание на Бела Кун през 1919 г., когато за няколко месеца в страната е обявена съветска република. Преди да прати войските на изток, диктатурата на Миклош Хорти участва и в окупацията на Югославия. Парадоксалното е, че само преди 4 месеца двете страни са подписали пакт, в който са се клели във вечна дружба. Унгарски съединение се сражават на страната на нацистка Германия до последните дни на войната, докато верни на командващия Първа армия ген. Бела Миклош и други части преминават на страната на Москва. Загиналите унгарски войници се изчисляват на около 200 хиляди души.
Войната разделя и словаците. Марионетното правителство на пастор Йозеф Тисо се включва в Оста, но разполага със скромна армия от две дивизии с 28 000 души. В хода на войната много от тях дезертират или стават партизани. От другата страна на фронта бъдещият президент на Чехословакия и герой на три държави генерал Людвик Свобода формира антифашистка бригада от 15 000 словаци и чехи. Тя воюва в състава на Червената армия, участва в освобождаването на Харков и Киев и прераства в корпус. В мемоарите си маршал Конев оценява високо качествата на корпуса и на неговия командир, отбелязвайки, че понякога личната храброст на Свобода му пречела да изпълнява задълженията си – увличал се в боя с автомат в ръце. Участието на Словакия в силите на Оста се оценява като символично, за разлика от Съпротивата, която тук е сред най-мощните в Европа.
Фашистка Италия има една-единствена официална причина да воюва на изток: още през 1940 г. лично Мусолини е авторът на идеята за Общоевропейски поход срещу болшевизма. На първо време той заделя за целта експедиционен корпус в състав от 62 000 войници. Към края на 1942 г. числеността му нараства до над 200 000 – колкото да увеличи мащабите на катастрофата при Сталинград.
Италианската авантюра в снежните степи приключва с пълно фиаско. От всички съюзнически армии те търпят най-големи поражения и загуби в жива сила. Италианските части са зле подготвени, с недостатъчно и старо въоръжение, на всичкото отгоре и лошо облечени. Когато през лятото на 1943 г. режимът на Мусолини пада, крал Виктор Емануил подписва примирие с Англия и САЩ, а новото правителство обявява война на Германия, в тила на Вермахта на Източния фронт все още се намират окаяни италиански части. Такъв е случаят в Лвов, където немски войски обкръжават казармите на довчерашните си приятели, разоръжават ги и в продължение на няколко дни ги разстрелват методично. В други места италински фашисти доброволно остават на служба в СС и във Вермахта. Само на изток Италия губи 70 000 души, други 21 хил. остават в съветски плен (някои чак до 1956 г.)
Към 1942-1943 г. загубите на Вермахта и на съюзниците са толкова големи, че Хитлер започва да търси начини да ги компенсира. Берлин предприема нетрадиционен ход, привличайки нови съюзници от окупираните територии на СССР и от военнопленници от Червената армия. Под егидата на СС се формират Туркестански (11 хил. души), Мюсюлмано-кавказки (4 хил.) и Севернокавказки (5 хил.) легиони, дори грузински и арменски части.
Расовата гнусливост
отстъпва на прагматизма
и на неистовия стремеж към каспийския нефт. Списъкът с „пълноценните“ или поне с полу-пълноценните народи нараства. В Севернокавказкия легион са привлечени черкези, чеченци, ингушети, осетинци – бойци от 30 местни народности. Отделно са създадени Волжско-Татарски, Калмикски и Татарски легион (основно от жители на окупирания Крим). Над съветските позиции се сипят листовки-пропуски, в които войниците се призовават да спрат да се бият за интересите на евреите комисари и да преминат от другата страна. „Немските войски ще ви окажат топъл прием, ще ви нахранят и ще ви устроят на работа“, съблазнява ги пропагандата.
След войната Сталин ще действа като противниците си, отмъщавайки на едро с вътрешна депортация в СССР на цели народи.
Туркестанският легион обединява военнопленници от средноазиатските републики на Съветския съюз. Нацистите им обещават след войната да ги обединят в Голям Туркестан. Е, не става дума за независима държава, а за германски протекторат, който ще започва от Поволжието и Кавказ и ще свършва някъде там, където започва японският протекторат „Китай”. Подобни съюзници, естествено, не са от най-боеспособните и благонадеждни (често се разбягват или преминават при партизаните), но сраженията се решават и от
количеството живо месо,
хвърлено в боя
За да се намали дезертьорството, обичайна практика е с подобни формирования да бъдат запушвани дупки в тила, да им се дават полицейски функции или да воюват срещу партизаните в Европа. Легионерите от Средна Азия са командировани срещу италианските антифашисти, грузинците се озовават на Западния фронт в Холандия, а казашка кавалерия и украински доброволци от СС се бият с отрядите на Тито на Балканите.
На север латвийци, литовци и естонци масово попълват доброволчески формирования и цели дивизии. По-малко техни сънародници се изтеглят с Червената армия и воюват в редовете й. С полкове, формирани основно от прибалтийци, разполага и Москва, но в тях, както и в партизанските отряди значителна част са местни евреи.
Отделно към февруари 1945 г. на немска служба се числят към 600 000 волнонаемни или т.нар. хиви - бивши съветски граждани от всякакви националности. В началото те са леко въоръжени и изпълняват спомагателни функции – пазачи, шофьори, сапьори, санитари, готвачи и пр., но постепенно са превърнати в наказателни отряди за борба с партизаните.
Украинският колаборационизъм е сред най-силните и е сравнително известен (виж статията „Западна Украйна – една неудобна история“ в бр. 10 на сп. „ТЕМА” от 2014 г.). Той съвсем не включва само СС дивизията „Галичина“, а и ред други формирования, отряди, полиции. Най-мощната националистическа организация УПА на Степан Бандера дълго време е съюзник на Хитлер. Броят на украинците в различните военни части на Третия райх е поне 250 хил. души.
Една от дълго пазените тайни е, че малко повече от тях са руснаците. Най-голямото им въоръжено формирование е т.нар. Руска освободителна армия на ген. Андрей Власов, която към април 1945 г. достига численост от 130 хил. души.
Елитът на т.нар. Руска освободителна армия на конгрес на колаборационистите в Прага. В средата на президиума (с очилата) е командващият РОА ген. Андрей Власов10 пакета долнопробен тютюн (махорка), две бутилки водка от кимион и почетна грамота е наградата за руския селянин, който предава на немците озовалия се в дома му и загубил връзка с войските си командващ 2-ра ударна армия на СССР. Власов трябва да пробие блокадата на Ленинград, но армията му е обкръжена и разбита. В плен ветеранът от Гражданската война, който служи в Червената армия още от 1919 г., изненадващо се осъзнава като антикомунист и дори пише възвание в този дух към руския народ. Набира новата си армия основно от военнопленници, разбира се, под зоркия поглед на хитлеристите. Власовците се бият настървено, особено към края на войната, защото не чакат пощада, ако попаднат обратно при „своите“. Същото важи и за колаборационисти от други страни. Идейно подковани доброволци от цяла Европа, колаборационисти и наемници, сред които и власовци,
отбраняват последните
укрепления в Берлин
когато немските армии масово се предават. В дневника си Гьобелс отбелязва упорството, с което през март 1945-а РОА се сражава при река Одер срещу настъпващите съветски войски. С власовци се сблъсква дори и Първа българска армия в жестоките битки при Драва. Подразделения на РОА са използвани и за изстъпления срещу цивилно население, в антипартизански акции и потушаване на въстания. Една пехотна дивизия прави изключение в битката за Прага, минавайки на страната на чешките партизани.
След войната власовците са съдени, но не всички получават най-тежки наказания. Някои са заселени по Урал и в Сибир, където вършат тежка работа в мините и заводите, но на сравнително свободен режим и с добро заплащане. В руски източници може да се намерят свидетелства на местни жители, че през 70-те години именно „предателите“ започнали масово да си купуват москвичи и лади, докато съвестните съветски граждани нямали тези възможности.
В лятото на 1941-ва дори руснаци пробват да си създадат своя марионетъчна квазидържава, насаждаща нацистка идеология. В градчето Локот – някогашно императорско имение, възниква т.нар. Локотско самоуправление. Даже и руснаците знаят малко за него. В хаоса при отстъплението на съветите и две седмици до идването на първите танкове на Гудериан бъдещият бургомистър Константин Воскобойник започва да организира движението си, което ще се нарече „Национал-социалистическая трудовая партия России“. Сред целите му са разпускане на колхозите и „безпощадно унищожаване на всички евреи и бивши комисари“. Почвата е благодатна – в ядрото на самоуправлението са „царски хора“ и работници в чифлиците, настроени срещу революцията още от 1917 г.
Кримски татарин на служба във Вермахта по време на тържество в селото муНа Воскобойник немците поверяват територия от 30 000 кв. км (приблизително колкото Белгия) върху части от днешна Брянска, Орловска и Курска област, обитавана от 600 000 души. След успешния
атентат срещу
руския фюрер
от партизани делото му продължава друг виден колаборационист – бившият агент на НКВД Бронислав Камински. Към 1943 г. в неговата Руска освободителна народная армия (РОНА) се числят не по-малко от 20 000 бойци, без да броим полицаите. През август Камински и хората му бягат в Белорусия, където създават Лепелска република. После немците ги пращат да потушават Варшавското въстание. Безчинствата на РОНА са толкова големи, че дори нацистите са принудени през 1944 г. да се отърват от тотално компрометирания си слуга. Носителят на „Железен кръст“ бригаденфюрер Камински е разстрелян, а частите му са хвърлени срещу словашките въстаници в Братислава. После остатъците от РОНА са обединени с РОА въпреки нежеланието на генерал Власов, който считал хората на Камински за наемници.
Украински полицаи разстрелват евреи в парка на Миропол, Житомирска област
В Локотското самоуправление служи бившата съветска медицинска сестра Антонина Макарова. 20-годишна е назначена на длъжност екзекутор,
разстрелва общо 1500 души
с картечница
„Максим“ срещу 30 марки за порция. В края на войната умело заличава следите си и отново става милосърдна сестра. Омъжва се за ветеран от войната – белорусин от еврейски произход, с когото заживява в Лепел. Разкрита е и осъдена на смърт чак през 1978 г.
Войната пази и много по-мръсни тайни от тези на картечарката Тонка. Някои от тях загатват за себе си косвено. Според публикувани наскоро данни в съветски плен са попаднали 2 389 560 германци. Но те са само една трета от всички пленници. 1 118 526 принадлежат към други националности (от 187 370 румънци до 72-ма шведи). В тази статистика не влизат украинските и руски колаборационисти, както и събратята им по оръжие от останалите съветски републики.
Ако се прибави и техният брой, то най-вероятно ще се окаже, че всеки втори боец за „обединена” и „нова Европа“ в Източния й поход от 1941-1945 г. не е бил германец. Мащабите на тези събития показват, че фашизмът не е национален „патент” и може да се роди не само на едно място. Дано поне да е само веднъж...
Ние бяхме тези, дето не са съпричастни с брюкселските зелки и френските ментета и поради тази причина бяхме хулени и оплювани от вас - българските ментета, които бяхте най-загрижените и съпричастни европейци от всички европейци 
В конкретния случай доказахте, че сте тотални лаици и пълни с фалш ментета 
Веднага ще ти обяснят, че това е битов конфликт м/у български граждани 
Трябвал му е шлифер, защото е криел отдолу Калашников с дълга цев и приклад ... Ето клипа как застрелват един от подчовеците 
