Мнениеот g3_ev2 » 19 фев 2016 02:24
Аз явно съм ви дядо на всички тук, защото помня световните първенства от 1962 г. (Чили), когато бяхме в група с Аржентина, Англия и Унгария (първи гол на Гунди на финал на световно срещу Унгария, изгубен с 1:6, но Гунди изравни при 1:1. И през 1962, и през 1966 (Англия), и през 1970 (Мексико, особено), и през 1974 (Западна Германия) и през 1986 г. (пак Мексико, открихме световното първенство с Италианците и Сираков вкара гол с глава) изпратихме силни отбори, но по много причини там се сривахме и пустата победа на финал не идваше и не идваше.
Че отборът от 1994 г. е силен се чувстваше още от квалификациите за ЕП 1992, а и от първите мачове в квалификацията - бихме фаворита Франция в София с 2:0 (специален гол на Краси Балъков), а гръбнак на френския отбор бе Олимпик (Марсилия), спечелили КЕШ; бихме в Хелзинки и трудният отбор на Финландия. Емо Костадинов шареше свободен на върха на атаката и всички влизаха в мачовете с нас с инструкции как да избягнат спъването на Емо за дузпа. Проблемът беше, че Пената не беше избистрил, все още, оптималния състав - напр. в мача с Швеция в Стокхолм не игра Стоичков, а в защита играха Павел Дочев, Киряков (твърде нисък да пази дългия Исаксон) и Славчо Хорозов, отличен защитник, но явно не му достигна психика. През първото полувреме респектирахме шведите, но Любо и Краси изпуснаха, а във второто те вкараха два гола с банални дълги диагонални прехвърляния именно през Киряков и Хорозов. Както и да е, въпреки загубата, за мен се появи надежда, че имаме отбор! За беда, в мача срещу Австрия там, беше подценена отличната стрелкова мощ на австрийците и те ни поведоха. Тогава Пената направи най-добрата си смяна - пусна, за пръв път в тази гарнитура, звездата на Хамбургер ШФ Йордан Лечков и веднага се получи усилване на играта. Изравнихме и затиснахме яко австрийците в пенала им. Но...вместо да вкараме, изпуснахме дългуча Тони Полстер и той докачи един пас от дълбочина с дългия си крак - 3:2. Последва равенство срещу шведите в София - яка игра на нашите, дежурната дузпа за спъване на Емо, повеждаме, но кален терен, там шведите са силни, нашите поомекнаха нещо, шведите направиха контра , Туньо (Бог да го прости) направи рискован шпагат срещу Мартин Далин, но сметката му излезе крива и т.н. Получи се картина на провал на квалификациите, не искам да припомням футболните фактори и вездесъщите журналисти, които толкова венцехвалят сега героите от САЩ, какви плюнки сипеха тогава. Нашите размазаха Австрия за утеха в София с 4:1, а Любо Пенев направи игра, която смая и най-големите му почитатели. Чу се, обаче, че в някакъв огромен дъжд Франция е загубила в последните минути от много техничния отбор на Израел (ние бихме Израел там, но в София направихме, с много зор, равен 2:2). Та тогава дойде 17. ноември 1993 г., Парк дьо Пренс. Французите ни вкараха гол и замразиха мача. Обаче ... Емо вездесъщи! Много се говори за гола му в последните минути на мача, който ни класира. Аз обаче изживях най-лудата си радост от гола на Емо с глава в края на първото полувреме - Краси дигна от корна точно на него - французите не очакваха, че Емо ще рипне от място толкова и ще простреля толкова майсторски. Никой не може да ме убеди, че французите не бяха примрели от страх второто полувреме - затова направиха грешката да продължат замразяването на мача. Улие се безпокоеше от това и вкара Жинола за агресивност. Именно той проби отдясно и центрира малко наслуки - нямаше подкрепа, топката отиде ничия, но Кремката някак я докопа и я даде късо на Балъков. Краси направи нещо гениално - понеже беше явно изморен и несигурен, не я отигра в атака, а я даде на Любо. За Любо беше пределно ясно, че няма време за комбинация, а остър дълъг пас не даваше сигурност. И той я отигра така, както съм гледал много пъти след това, в много мачове, да опитват този пас - пусна някаква висока парабола зад защитата на французите. Емо я настигна, някак си я омачка, с малко надбяга пазача, не избърза с момента на стрелбата и направи чудовищен удар - едва ли Лама е видял топката преди тя да спре в мрежата.
Преди финала в САЩ Краси Балъков направи изказване, което го приехме като виц - не само ще вземем първа победа, а ще стигнем ПОНЕ до полуфинал. Същото изказване беше направил Иван Колев (Станчето) преди световното в Англия 1966 г. и треньорът Витлачил бе репликирал, че Колев е достатъчно възрастен, за да се чува какви ги приказва. Както и да е, в група с Аржентина, Нигерия и Гърция аз лично не виждах шанс за нашите да се класират по-нататък. Изпитвах голям страх от нигерийците, имаха наистина велики играчи, много яки, бързи, с типична техника. Даже аржентинците ми изглеждаха по-смилаеми! Нашите, обаче, започнаха много силно срещу Нигерия, Емо удари греда, доколкото помня, а Ицо вкара от фаул, но се оказа, че бил двоен удар и съдията отмени гола. И тук стана трагедията - нашите, подлъгани от добрата си игра в началото, ядосани от отменения гол и чувстващи силата си, се хвърлиха в прекалено темпераментни атаки. Нигерийците ни хванаха на контри, а и покритието в разредената ни защита не сработваше - даже бик като Амокачи го изпуснаха по тъча и той вкара гол. Започна традиционното голямо оплюване в страната - сега никой не си признава, но аз мога да цитирам множество ухажори на националите след успеха, които тогава плюеха с всичка сила. То даже и втория гол на Емо на Парк дьо Пренс дойде точно когато Мичмана беше започнал оплювките "за поредното изгубено поколение". Това "Господ е българин" е показател, че те с Петър Василев не са били особено дълбоко в съдържанието и напрежението на мача. Както и да е, Аржентина разгроми Гърция с 4:0 и комшиите излязоха срещу нас да ни размажат и така да се реабилитират пред собствената публика. Нашите приеха една изчаквателна тактика, която на мен лично ми скъса нервите - гърците дълго време не излизаха от нашето поле. Но момчетата бяха гениални футболисти - хванаха гърците на заучена комбинация и стана първата дузпа. Стоичков я вкара. Гърците се объркаха и вместо да поуспокоят топката и да осмислят как да продължат, натиснаха още повече, нашите пак ги хванаха на контра и стана втората дузпа. Стоичков вкара и нея и от устата му се изляха ругатни с обема на речта на Т. Живков на партиен конгрес - той няма сега да го признае, но топлите му думи след дузпата явно бяха за оплювачите след мача с Нигерия. После, при контра, Златко Янков и Данчо Лечков направиха брилянтна скоростна комбинация и сливенският дявол я мушна по особено обиден начин за гръцкия вратар, човек със сивееща коса, впрочем. Накрая и Дани Боримиров вкара фирмен гол с глава, та стана 4:0. Започнахме да мечтаем да вземем точка от Аржентина (за победа никой не е и мислил) и като трети да се класираме по-нататък. Мачът с Аржентина беше едно мъчително изживяване, но нашата защита омота самонадеяните гуачоси та не можаха да пласират свестен удар. Най-много ми бе жал за Батистута, по-объркан никога не съм го виждал. Тогава, поне за мен, се видя гениалността на триото Трифон - Петьо и Златко Янков, както и страхотното покритие на Цанко Цветанов и Кремката, а в средата - на Краси, Данчо Лечков и Емо Костадинов. Поведохме с 1:0 след гениално пускане на Костадинов, бърза реакция на Стоичков и още по-гениално улучване на момента, в който просто пусна топката под ръката на аржентинския вратар. Сираков ги довъши с гол - близнак на този, който вкара през 1986 на мача на откриването с Италия (изгуби си обицата, обаче, беда, поправена от идването на Илиана Раева от България с резервната). Класирахме се, и то като втори отбор!
За Мексико имах опасения и те се оправдаха - множество наказани, но там Пената пак включи на гениалност и постави Център-нападателя Ивайло Йорданов за централен защитник (след мача с Аржентина имахме картони и наказани, това е цената да играеш на контра). Ивайло не само се справи блестящо, но един негов дълъг пас по тревата в началото намери Ицо на скорост и нашият за някакви секунди показа защо в Каталуния го боготворят. При дузпите (пак имахме изгонен и мексиканците се възползваха да изравнят) Краси Балъков направи пропуск и Киряков го награди при радостта от победата с жест, посрещнат с овации в целия свят.
Времето ми между мача с Мексико и този с Германия мина изцяло в мислене има ли някакъв начин да бием страховитата Германия! Така и не го видях този начин и бях сигурен, че сме до тук. Момчетата играха блестящо, всички, дори самата смелост да атакуват германската крепост беше нещо нечувано - дори в най-силните години на родния футбол срещу тях трудно се измъквахме с по-малко от тройка. Но след като те поведоха, в началото на второто полувреме, с 1:0 в нашата игра настъпи объркване, последва тяхна греда, два удара по чудо не влязоха. Германците, обаче, се страхуваха от Стоичков и нашият се възползва гениално от това. После направихме гол от тактически маньовър, който не мога да сравня с нищо в нашия футбол - с разиграване нашите отнесоха германската защита и средна линия на тъча, внезапно от купчината спринтира Златко с топката, прилежно се прицели и я хвърли към плонжиращия в конкуренцията на ниския Хеслер Йордан Лечков. Данчо просто разстреля като опитен убиец германския вратар! То беше радост и чудо, тогава изобщо не вярвах, че резултатът ще се запази, но след това много пъти гледах този мач - железните германци се пречупиха, рухнаха от този гол, така, както никога не са го правили. В крайна сметка те станаха жертва на клизмарския начин, по който винаги са достигали до финала - с голямо пестене на сили. Това е в резултат на поуката, която си извлякоха от Мексико'70, загубвайки нещастно от Италия, след като преди това елиминираха световния шампион Англия с 3:2 от 0:2. Освен това на полуфинала, евентуално, им предстоеше среща с Италия, за която италианците имаха 5 дни, а германците - три, при положение, че трябваше и да пътуват. Но в дадения случай те просто не се ориентираха в класата на нашия отбор, а тя не допускаше лек живот за противника. Както и да е, ние пък не си правехме такива сметки, лекомислено пропиляхме и тези три дни, излязохме слунчасали срещу Италия и докато влезем в мача, ни набутаха два гола. После изравнихме играта, вкарахме дузпа, но - след дъжд качулка, а и имаше чиста втора дузпа срещу нас, която Каню не забеляза.
За мен нашите фактически приключиха ресурсите (по-скоро психическите) след мача с Германия. В мача с Италия постепенно, макар късно, намерихме играта си, но вече я нямаше тази свежест, упоритост, изобретателност, това придвижване то терена. Това е жалко, защото италианците също не играха кой знае какво и ако не беше гениалността на Баджо можехме и да се класираме. Шведите също паднаха лесно от Бразилия, но те имаха ясна цел - трето място. В този мач се срещнахме с тях с коренно различни нива на концентрация и оттам дойде разгромът. Това между играчите има най-различни форми, но, струва ми се, това е причината - психическо изчерпване и умора от продължителното поддържане на вискока концентрация. С изненада установявам, че същият синдром се наблюдава и при волейболистите ни на големи първенства. Предполагам, че за играчите е страшно - усещаш, че играеш добре, че и другите играят добре, а облика и силата на отбора се губи, колегите започват да те дразнят и т.н. Предполагам, че точно за това страните, ставали световни шампиони, се броят на пръсти. А и как да си обясним една загуба на Бразилия от Германия на полуфинал със 7:1?!
Имат някои, ама са им от далавери, с честен труд невъзможно- не и в България, в чужбина може би. 
