Мнениеот smurfcho » 17 сеп 2014 12:25
Ето и откъс от книгата "Звездни мигове", в който нейният автор Гено Бахчевански разказва своите вълнения и премеждия по време на организирането и осъществяването на най-голямото, до момента в историята на българския футбол подобно събитие!
.......................................
МАЧЪТ НА ЗУМА
Някъде през май 1984 година ми се обажда председателят на „Локо" - Петър Мильотев, с предложението да се захвана с организацията на един мач, с който Христо Бонев - Зума тържествено да се раздели с активната си футболна кариера. На запалянковците просто им се плачеше, че любимецът им, виртуозът, магьосникът с топката повече няма да ги радва. Наистина жалко, защото таланти, по-точно казано - гиганти на тази игра, не се раждат всеки ден. Но биологията си има своите непоклатими закони, които важат даже за любимците на Бога.
И така явих се при Мильотев една сутрин. Не можех да му откажа - стари приятели сме от време оно. Той ме запозна с идеите на ръководството - да се поканят всички колеги на Зума, с които е играл по европейските и световни терени и да изиграят един мач срещу ветераните на „Локо". Сподели и още няколко подобни тривиални идеи, непредставляващи интерес за публиката.
- Та вие в голяма степен плагиатствате - отговорих му аз. - По¬добно нещо Пловдив вече е виждал при изпращането на Чико. Затова мисля - продължих аз, - че тук е нужно нещо по-друго, пък и по-голямо. Та нали Бонев е по-друга класа!
- Какво например? - погледна ме въпросително Мильотев.
- Ти ме изненада с предложението си и затова ми е трудно да говоря в детайли, но мисля, че могат да се направят наистина големи за нашите условия и възможности неща. Преди всичко - продължавах аз монолога си - Зума е неоспоримо номер едно у нас вече доста години. Няколко пъти е влизал в десетката на Европа за най-добър футболист, а веднъж бе и осми. Така че той и за европейците е неоспорима класа.
- Да, и какво предлагаш? - гледаше ме въпросително Мильотев.
Аз също го гледах умно, както би казал народният трибун Жорж Ганчев. Замълчах за момент, но в главата ми забучаха хиляди бръмбари, раждаха се идеи коя от коя по-щури и нестандартни.
- Без мач не може! Той всъщност е гвоздеят на всяка подобна проява. Важното е кои ще са маймунките на терена. Те се запомнят, те ще останат в спомените на хората...
- Казвай де - нетърпелив бе той. - Какво и кои имаш предвид?
- Ами мисля, че няма да е зле да поканим големите звезди на Европа от близкото минало, състезавали се по неговото славно време, а някои навярно са му били и противници...
- Хайде бе, много високо скачаш. Остава и световни шампиони да поканим...
Аз вече бях изплюл камъчето и връщане назад нямаше. За да бъда по-убедителен, заявих, че приемам да извърша цялата организация само ако се приеме предложението ми.
- Добре - кимна той. - Ще съобщя на ръководството, ще обсъдим предложението ти и ще ти се обадя.
Самата му реакция обаче, пък и като знаех, че влиятелни съветници са му няколко известни в града партийни апаратчици - бях убеден, че работата е дотук. Партията не обичаше препълнените стадиони, освен ако не бяха нейно мероприятие.
След два дни обаче Мильотев уреди среща, на която присъстваше цялото управително тяло на дружеството, за да ме изслуша и вземе решение по предложението ми. Изложих идеите си, съобщих над двадесет имена на все известни европейски ветерани, доскорош-ни звезди на футболния небосклон. Поканата трябваше да има много адреси с посока Англия, Германия, Португалия, Полша, Унгария, Румъния, СССР, Чехословакия... Сред поканените момчета имах лични приятели и познати, които съм интервюирал преди или сред срещи на наши пловдивски отбори или пък на националната гарнитура. След като привърших с предложението си, Мильотев даде думата за мнения.
Настъпи тишина. Всички сериозно мълчаха. Един другар от властимащите се изкашля авторитетно, поогледа всички и спря погледа си на мен.
- Другарю Бахчевански, ние тук сме се събрали отговорни и сериозни хора работа да вършим, а ти май на подбив ни вземаш. С подобни несериозни и грандомански предложения аз не се занимавам.
А де, кой да му противоречи! И да имаше някой друго мнение или желание за нещо по-така от видяното при мача на Чико, не можеше сега да не се съобрази с мнението на „фактора". А аз за себе си реших - каквото било, било. Финито!
Мильотев обаче бе близък с него и реши да пробва.
- Нека чуем в детайли как Бахчевански вижда цялата тази работа, кой ще ги докара до България футболистите, кой изобщо ще поеме разноските... Всички знаем, че пари за такова грандиозно мероприятие няма.
Всички се съгласиха с предложението му, височайшата особа кимна одобрително с глава и аз разбрах, че отново имам думата. Тогава заявих, че твърдо съм убеден в намирането на възможности всичко това да се реализира и помолих след 3-4 дни да се видим от-ново и да изложа плана си в подробности. Съгласиха се.
Поех към къщи, а главата ми пареше, гореше от напрежение, пък и от безпокойство от евентуален неуспех на предложението. Защото, ако те все пак го приемат, а аз не успея да го реализирам, провалът и срамът щяха да се влачат след мен до живот. Както се казва - можеше да ми се наложи да си хващам парцалите и право в гората! Така или иначе връщане назад нямаше. Да съм си мерил думите, да съм си правил сметката навреме... А сега напред с рогата, па каквото сабя покаже. А тя - сабята, се оказа добре наточена, пробиваше ми път даже там, където до скоро и козя пътека не е имало. Свърши ми толкова работа, че сам се чудех.
В тези три-четири дни до новата среща с ръководството аз трябваше да реша най-важното - материалните въпроси: превоз, нас-таняване и храна. Защото без тяхното реализиране бе излишно всяко действие по решението на останалите въпроси от плана ми. Свързах се с тогавашния генерален директор на „Балкантурист" Александър Спасов и го помолих за среща. На другия ден в кабинета му на „Витошка" разказах идеите си, говорих му възторжено, колкото се може по-убедително, споменах, че това ще е не само тържество за Христо Бонев и Пловдив, но и... и т.н., и т.н. Накрая завърших е молбата те да поемат самолетния превоз на всеки един от обещалите футболисти да дойде.
Предварително знаех, че ще стигна доста далеч, но това бе тактиката ми - предлагах нещо необичайно, неправено досега у нас, сменях кон за кокошка, като обещавах срещу искането си да правим реклама на стадиона колкото години поискат. Знаех, че стигнах твърде далеч, но това бе начертаната ми предварително тактика: искай много, за да получиш всъщност онова, което ти е необходимо. И го получих. Този благороден човек нямаше нужда дълго да му се обяснява и увещава. Прозорливостта му заговори:
- Приветствам идеята и приемам предложението ви. Каква по-голяма реклама за нас и поделенията ни в чужбина от спонсорството ни на такава чудесна проява! Пък и Бонев си заслужава...
Благодарих му така бурно и сърдечно, че той с удоволствие се разсмя.
- А сега - допълни той - чакам имената на звездите от Европа.
Разбрахме се най-късно до първи септември - мачът щеше да е на 16, да му дадем пълна справка за имена, страни и градове, от които ще трябва да се извозят до България нашите бъдещи гости сами или с дами.
На другия ден, вече в Пловдив, посетих един всепризнат авторитет в областта на хотелиерството и ресторантьорството - Хрони Хронев - директор на Новоттела. Всъщност бях сигурен, че тук засечка няма да има. Хрони бе и си остава заклет локомотивец. Така и стана. Без да се замисля, прие екстравагантната ми идея и ме увери, че всичко ще бъде о'кей.
И така трудното е вече зад мен. Не че в останалото липсваше неизвестността, но най-важното бе уредено на най-високо ниво. След ден съобщих на ръководството, събрало се в пълен състав при Мильотев, за стореното, а те ме гледат с недоверие, чудят се дали не ги подвеждам. Макар и с доза съмнение, те ми дадоха зелена улица за действие.
Събрахме преводачки за написване на поканите на съответни¬те езици, осигурихме си неоценимата помощ на тогавашното бюро „Преводи", където Поля Мандулова с ентусиазъм извърши огромна работа. Свързахме се с колегите кореспонденти на БТА по целия континент за съдействие. С тяхна помощ бяха осигурени участниците от Полша, Румъния и Чехословакия. И сега, толкова години оттогава, не мога да забравя колегиалната им помощ и затова сърдечно им благодаря още веднъж!
Определеният за мача 16 септември 1984 година наближаваше. Стаята ми в „Локо", която скоро се превърна в „генерален щаб" по всички въпроси на бъдещото тържество, не оставаше празна нито за минута. Всеки ден Мильотев и останалите от организационния комитет, Зума, Ема, колегите ми журналисти от различните медии, запалянковци се отбиваха с въпроса: „Има ли новини, кои са те, кои са очакват?" Де има, де няма, а дните си летяха като часове. Напреже¬нието ставаше все по-голямо, притесненията - още повече.
Преводачките - възпитани и мили момичета, загряваха телефоните, докато се свържат със съответната страна или клуб. Добре, че и телефонистките от Централна поща приеха присърце трудната работа и правеха всичко възможно да ни осигурят искания от нас нов адресат. Благодаря им сърдечно! Много често говорихме директно с поканените. Особено се е запечатил диалогът ми с Еузебио. Като изрази благодарността си за поканата, той повтори многократно ,,0'кей, о'кей. Идвам! Вече съм бил веднъж в Пловдив (имаше предвид мача на „Бенфика" с нашия „Спартак" за УЕфА). Ще съм щастлив пак да дойда", завърши той.
Споменах му за запознанството и разговорите ни тогава и за интервюто, което ми даде и бе публикувано на цяла страница във в-к „Футбол", чийто кореспондент бях за Пловдив.
- А, вие ли сте? - зарадва се перлата от Мозамбик. - Подгответе се за ново интервю, аз съм готов - пошегува се той, след което си казахме „До скоро!"
За съжаление една наложила се спешна операция на апендикса го лиши от приятната възможност да ни посети, пък и зрителите да се насладят на брилянтното майсторство на наследника на Пеле - както тогава го наричаше световната спортна преса.
Два-три дни преди мача започнаха да пристигат един подир друг или пък заедно все футболни величия от близкото минало. Сред нас вече беше световният шампион - капитанът на Англия Боби Мур (лека му пръст!), олимпийският шампион - унгарецът Бене, бронзовите медалисти от световното първенство - поляците Томашевски, Шолтишек, финалистът за Купата на Европа със „Стяуа" - Букурещ Мирча Луческу, носителят на Купата на УЕфА и супер купата на континента Володя Веремеев от „Динамо" (Киев), и каквито и епитети и сравнения да се кажат, да се използват сега, все ще бъдат безсилни да опишат величието ЛЕВ ЯШИН. Този наистина грамаден на ръст, но и великан по душа човек привличаше като магнит запалянковците и обикновените хора.
Ръководството реши аз да посрещна Яшин и Веремеев на аерогара София. През целия път до Пловдив не млъкнахме. Нали добре се познавахме от едногодишния ми престой в „Спартак" (Москва) преди няколко години. А какъв събеседник е Яшин! Умее да изслушва с внимание, да вниква във всяка мисъл на говорещия, потвърждава или отхвърля съжденията, отговаря с готовност на зададените му въпроси.
Рядко в живота си съм срещал човек с такова обаяние!
На следващия ден Яшин пожела да разгледа Пловдив. А в мача нямаше да вземе участие, защото десният му крак бе болезнено възпален. Затова и през стотина метра ми казваше: „Гена, да поседнем малко. Боли..." И сочеше крака си.
Посядахме за по две-три минути на разни места по Главната улица. Явно Пловдив и хората тук му харесаха. А пък и те, запалянковците и най-обикновените хорица, го гледаха и не вярваха, че пред тях е самият Лев Яшин. Поздравяваха го, снимаха се с него, пожелаваха му здраве и сполука. А автографите, които той даде в този ден, брой нямаха. Особено щастлив бе един мой приятел - известният пловдивски музикант Тренди, който и сега, като се срещнем, с гордост разказва на компанията как съм го запознал с Яшин и все горещо ми благодари.
На 15 септември новотел „Пловдив" бе блокиран от запалянковци и журналисти. Всеки иска поне да зърне, ако не и да се запознае със знаменитите гости, с надежда да се снабди с така ценните им автографи. Всички поканени футболисти вече бяха тук. Липсваше само шоуменът на терена - Оверат, световният шампион от Германия. Естествено неизвестността дали ще дойде ни притесняваше извънредно много. Той с артистичното си поведение по време на всяка среща, в която вземаше участие, се превръщаше в един от гвоздеите на представлението. Очаквахме и сега да бъда така, но той не идваше. Липсата му ни притесняваше и затова, че Оверат попълваше единадесеторката на гостите. Закроихме планове, ако все пак не дойде - имаше достатъчно време за това - какво да правим. Реши се български състезател да попълни отбора на чуждестранните звезди и за такъв бе определен Петър Жеков. Естествено Петьо пое с радост предложението да играе рамо до рамо със знаменитите си колеги.
Късно вечерта пристигна Райко Митич - легенда на световния футбол и като югославски национал, и като треньор. За него сръбските колеги казваха: „Райко пуца, греда на трески - мрежа на конци - гол нема", както и още доста други весели неща. Той, заедно с прославилия се в Аякс Стефан Ковач, щяха да са треньорите на звездите от чужбина. А нашите се предвождаха от д-р Стефан Божков - уникалния футболист и човек от времето, когато ЦСКА „разказваше" играта и на най-големите в Европа. До него щеше да бъде и Христо Младенов - още един приятел и мил човек, преселил се в отвъдното. Бог да го прости!
Зума бе играл при Божков в национала. Всъщност той е откритие на доктора, който му даде старта в националния отбор в приятелската среща със Западна Германия - тогава така зовяхме федералната република. Младенов пък го бе взел за свой помощник заедно с другия именит пловдивчанин Иван Кючуков.
В деня на мача станах рано. Впрочем нощта мина повече в дрямка, отколкото в нормален сън. Господи, виках си, ще продължи ли всичко това като по вода?! Цялото ми семейство преживяваше с мен всички вълнения около това спортно събитие.
По настояване на семейния съвет си уших нов бял костюм, купихме риза, обувки, кърпичката за малкото джобче на сакото ми дори бе нова. Като кръщелник се бях наконтил! И не затова, че телевизията в последните дни редовно ме търсеше за интервюта, а нали щях да водя и самото откриване, да представям всеки един участник - от съдиите до последния футболист в списъка на треньорите. А нашите бяха внушителна група - всеки от тях играл със Зума в национала. Тук бяха Пената, Жеков, Шаламанов, Гаганелов, Никодимов, Стоян Йорданов - все заслужили за родния футбол момчета и още много други, чийто имена се произнасяха с уважение! Да ми простят онези, чиито имена не намират място тук. Разбира се, пловдивчани няма да ги отмина, защото... Ясно е защо! Нашите момчета винаги са си наши! Така с готовност да почетат колегата си, водил ги в многобройни битки по свои и чужди терени с капитанската лента на ръка, се явиха Тумби, Гочо, Станчо, Чико, Видин Апостолов, Райко Стойнов, Джеки, Тошко Иванов... И пак с основание някои ще ми се обидят, но наистина е невъзможно да спомена имената на всички тук. Прощавайте, скъпи ми приятели, разберете, само телефонният справочник е изписан от горе до долу с имена.
И така, пременен като за годеж, рано-рано бях в новотела. Трябваше заедно с колегите ми да огледаме всяка подробност, защото не биваше да се изпусне нищо, което можеше да „поомърси меда в кацата". Всъщност тук му е мястото да изкажа искрената си сърдечна благодарност за всеотдайността, с която Леонид Димитров, Чавдар Попов (приятелю, почивай в мир!), Янко Радев, Живко Табаков, Иван Абаджиев вършеха всичко, което им се възлагаше. Сигурно и тук пропускам някои имена, но какво да се прави - паметта не е винаги най-сигурният свидетел.
И така в десет сутринта в деня на мача отново се здрависваме с Райко Митич и Стефан Ковач. Последваха стандартните въпроси за съня, за здравето и настроението в този празничен ден. Още не сме седнали на масата за закуска в ресторанта и към нас се приближават д-р Стефан Божков и Христо Младенов, които пристигаха от столицата. То прегръдки ли не бяха, то целувки и мъжки ръкостискания... След доста години отново се срещаха хора, воювали и като състезатели, и като треньори по терените на Европа. Тази картина, достойна за по-талантливо перо, ще запомня завинаги!
С Райко разговорът бе лесен. Та нали с братята сърби всеки си говори родния език и добре се разбирахме без преводач. С Ковач обаче, етнически унгарец, но роден и живял дълги години в Румъния, минахме на английски и френски. Така в непринудени разговори за стари подвизи и настоящи планове стана дванадесет часа. Идваше времето на пресконференцията с новите ни приятели. А колеги от всички медии - телевизия, радиа, вестници, списания... колкото щеш. Сигурен съм, че нямаше спортен журналист от страната, който да липсваше на това вавилонско стълпотворение. Да оставим многобройната свита на шопите - те винаги са първи на всяка софра. Интересно бе, че имаше колеги от малки градски вестници и радиоуредби и всеки с право претендираше за достъп до знаменитата треньорска четворка. Използвайки привилегията на близкото ни приятелство, колегите от Бургас бяха на челни, удобни места.
Пресконференцията започна. Въпросите валяха един след друг. Всеки държеше да се впише в тази историческа за всички ни проява. Трябваше да привършваме. Извиних се на колегите - явно въпросите им щяха да продължат с часове, а настъпваше времето за тръгване към стадиона.
Времето бе мечта - тих, очарователен слънчев септемврийски ден. Като по поръчка. Вече бе 14 часът, а стадионът - казаха ми от управата, се бил напълнил още в 11. А отвън чакаха хора, които дори и знаменитият бразилски стадион „Маракана" не би могъл да побере. Нямаше кътче от страната, което да не бе представено от свои „делегати". Интересът бе надминал и най-смелите ми очаквания. Макар билетите да бяха с доста „горчива" цена, отвън хората даваха многократно повече, само и само да се снабдят със съответните хартийки. Но съм сигурен, че малцина сполучиха в опитите си. Пълният стадион винаги създава особена, празнична, еуфорична атмосфера. Зная го от личния си опит, от стотиците мачове, които съм предавал у нас и от чужбина. И публика, и футболисти, и всички участници - в това число и ние, журналистите - изпитваме едно пре¬пълващо душата чувство на радост от празничната атмосфера. А днес стадионът - извинете ме за шаблона - наистина се пукаше по шевовете. Какво ли не бях виждал досега, но тази препълнена с щастливи хора чаша на стадиона, всеки един празнично облечен, с бликнал в очите и сърцата ентусиазъм, е картина, която наистина не мога да забравя. И сега тя е с мен.
А можеше ли иначе... Нали днес виждах плодовете на „лудостта" си, осъществената си мечта! Нали за този празник на Зума и любимата игра бях заложил името си и всичко, което бях постигнал, можеше да рухне при един неуспех. Пък и немалко „приятелчета" очакваха ехидничко това. Колко доволни биха останали да могат гръмогласно да се провикнат: „Ние какво ви казвахме, той е мръднал! По-добре лекарите да го приберат при тази мегаломанщина..."
Уви, играта им не стана. Моето място днес е челно, най-първото, пред микрофоните и камерите на Българската национална телевизия, пред цяла спортна България.
Футболистите вече загряваха на терена, а аз след изключително емоционалното си приветствие към официалните лица, публика и състезатели, започнах представянето на всеки един от тях. И независимо къде се намираше, чулият името си заставаше мирно, покланяше се на четирите страни към публиката и обираше възторжените им овации.
Каква картина! Забравя ли се... Сигурен съм, че и ти, драги ми читателю, като си спомняш всичко това, навярно тръпнеш от умиление и възторг. Накрая представих треньори и съдии, а те, от своя страна, призоваха състезателите към главната трибуна. Започнаха приветствията към Христо Бонев, размяна на сувенири, връчването на подаръците и накрая той предаде фланелката си на новата звезда на „Локо" (Пд) Аян Садъков. Бурни ръкопляскания съпровождаха всяко действие. Много хора - в това число, признавам си и аз - едва сдържахме сълзите си от умиление.
Тържествената церемония приключи и съдиите изведоха двата състава на терена. Секунди ни деляха от началото, когато на стадиона нахлу, ама действително нахлу като хала, Волфганг Оверат. Ние знаехме, че е пристигнал на аерогара София, но не допускахме, че ще свари за началото. Май че в таксито, което бе наел да го докара, зад волана е бил някой тогавашен Шумахер.
Сценарият се променяше. Съобщих името му и щастливата публика така изригна, че и сега се чудя как стадионът не се срути!
Оверат се отправи към колегите си, разбраха се набързо за си-туацията с фланелката и двамата с Петьо Жеков притичаха до съблекалнята. Да го бяхме планирали този „номер", едва ли така сполучливо щеше да бъде изигран. Някои запалянковци, присъствали на мача, и досега ме питат наистина ли това бе... истината? Да, така беше. Честно!
Главният съдия даде началото и започна онази битка на радостта, майсторството и емоциите, които раждат футболната красота, за която всяка публика по света си мечтае. Благодарим ти, Господи, ние я имахме всичката тази радост, тази ода, феерия на радостта, бяхме преки участници в този незабравим празник.
Публиката с възторг аплодираше всяка проява. А тези вълшебници долу си знаеха работата. Понесени на крилете на футболното въображение, с лекота творяха такива неповторими изпълнения, които направиха срещата спектакъл от екстра класа. То бяха финтове, пасове, спринтове и комбинации, които просто ни показваха играта в еталонния й вид. Деветдесетте минути сякаш бяха девет. Публиката не можеше, не искаше да повярва, че този кратък миг на щастието е приключил, че ще трябва само след минути да се разделят с новите си приятели, доставили им това влязло в биографиите ни преживяване.
Зрители и футболисти - наши и чужди, дълго и трогателно се разделяха. Публиката, изпаднала в транс, им говореше: „Благодарим ви, приятели, оставате завинаги в сърцата ни!".
Вечерта в новотел „Пловдив" ръководството на дружеството се отчете, както трябва. В един от ресторантите на хотела бе даден банкет, който по богатство, пикантерии и пищност по нищо не отстъпваше на банкетите, в които съм бил участник - на „Уембли", в Брюксел, на „Лужники" в Москва, Люксембург... И тук отново тържествени и искрени приветствия, размяна на подаръци, сувенири и бързо направени снимки от колегите фоторепортери и прочее дребни, но немаловажни в човешките отношения нещица.
По време на аперитива с чаша в ръка обиколих всички участници и на всеки поотделно искрено благодарих, пожелавах им още дълги години здраве и свежест, каквато ни демонстрираха днес. Емоциите отново властваха и аз си позволих при разговора с Боби Мур да му напомня за приятелската среща Англия - България, играна на стадион „Уембли", която предавах за Радио София. Искам да напомня само, че за равния резултат 1:1 голям принос имаше прословутата пловдивска тройка Зума - Тумби - Чико.
Също възбуден от преживяното този ден, пък и вече от уханна-та „грозданка", Боби заговори:
- Онзи мач бе наистина голям и за двата отбора. И досега си спомням отличните прояви на вашите, които доведоха до справедливия резултат!
Помоли ме да седна до него и той заговори с приятния си тембър. Спря се на мача днес и възбудено сподели колко изумен бил от любовта на хората, която му подействала като допинг. Чак пък толкова не можел да допусне. Освен това го бе впечатлило и времето. Попита дали случайно е било така вълшебно тихо, слънчево, прохладно. Жена му пък, която го придружаваше, сподели възхищението си от българките, с които бе контактувала, от непринудеността на хората, с които се бе срещала тези три дни.
Благодарих им за топлите думи и се прехвърлих на следващата маса, където се бе настанил Волфганг Оверат с преводачката си - едно мило и отлично свършило работата си момиче. Световният шампион на Германия изслуша речитатива ми и свойски ме дръпна да седна до него. Гледайки ту мен, ту съседния Боби, заговори на английски: „Щом седя до Боби, ще стоиш и до мен. И аз съм световен шампион. Е, не бях капитан като него, то от Бекенбауер може ли човек да се вреди!", завърши той. После вдигна чашата и двамата се чукнахме с най-добри пожелания.
Продължих с чашата, която някоя невидима ръка все ми доливаше, като си чукнах за здраве и късмет с всички присъстващи на тържеството. Благодарих им за щастливите мигове, с които ни дариха, и изразих надеждата, че няма да се забравим.
След прекрасната вечеря дойде време и за танците. Гледам - към масата ми идва Боби Мур със съпругата си. Той обясни, че тя искала да потанцува с българин и затова решили: тя с мен, а той - с моята съпруга. О, богове, защо са толкова кратки миговете на щастие? За да се допълни изцяло радостта ми, гледам как Оверат кани дъщеря ми и двамата станаха следващата двойка на дансинга. А само след секунди всички преводачки бяха в прегръдките на състезателите. Тази незабравима вечер продължи дълго след полунощ. Поотпуснати от напрежението и от обхваналото ни вече поетично настроение от онази свещена за мъжа благинка от целебния извор де от Пещера, де от Поморие, Нордекс или Асеновград, но винаги предразполагаща към откровеност, отзивчивост и добронамереност. Танцувахме, пяхме, веселяхме се като деца. Никой тази вечер не опроверга тези ми твърдения за българската „грозданка". Разменяхме си адреси, обещавахме си отново да се видим - все неща, породени от искрено желание. Това, че с никого не се видяхме повече, го реших не аз, а животът. Негова е винаги тежката, решителна дума. Нищо. Разказаното тук с подробности свидетелства, че аз дълбоко в паметта си съм скътал този свиден спомен завинаги.
А Христо?.. Развълнуван, плачещ и смеещ се едновременно, Зума не искаше да повярва сякаш на случилото се през този ден. Всичко му изглеждаше като сън от приказките. И как не! Този ден той сваляше завинаги фланелката и навлизаше в нова, твърде прозаична житейска обстановка.
Звездата слизаше при нас, за да заживее обикновения делничен живот на всички ни, с радостите и тревогите и с онзи непосилен труд, гарантиращ единствено успехи и върхове!
"Локо е като Феникс, трябва да изгори в пепелта, за да се възроди още по-силен и могъщ пловдивски тим, любим и непобедим."
