ЦСКА СОФИЯ - Червени Легенди!

[Червени Воини]

[center]Манол Манолов "Симолията"[/center]

Най-сърцатият български футболист е роден на 7 август 1925 г. в София. Играе в ЦСКА от създаването му през 1948 г. С червената фланелка става 12 пъти шампион на България! Този рекорд практически не може да се подобрн. Има и четири титли като треньор на армейците.
Завоюва бронзов медал от олимпиадата в Мелбърн. Знаменитият покойник доведе на "Армията" рояк таланти начело с Якимов, Пенев и Стоичков. Но и пенсионира най-големите червени звезди. После ги замени с нови, още по-ярки. Приживе легендата изповяда съдбата си пред нас. Ето лебедовата песен на бате Симо.

Лепнаха ми прякора на моя хазяин

Бяхме бедни, нямахме своя къща в София и се местехме от квартира на квартира. Един от хазаите ми се казваше Симо. Оттам ми излезе прякорът Симолията. Демек, тоя, дето живее при Симо.

Електрифицирах влашките села край Дунава

По мое време футболът беше аматьорски. Всички работехме и нещо друго. Аз бях жичкаджия. Даже електрифицирах влашките села край Дунава след войната. През 1946 г. се опитах да отида в “Левски" - София. Отхвърлиха ме, понеже съм бил хилав.
По същия начин не ме взеха и в „Славия". Сега ми е малко смешно, понеже после станах най-якият български футболист.

Бях в първия отбор на "Септември" при ЦДВ

Един ден през 1948 г. ме извика полк. Мирски - началник отдел в МНО. Каза, че ще правят отбор на армията. За целта обединиха два пролетарски отбора: „Септември" и „Спортист". По-известните играчи в началото бяхме: Стефан Божков, Борис Трънков, Димитър (Пижо) Миланов, Георги Цветков, Нако Чакмаков, Стойне Минев и аз. Първите трима бяха национали.
Мирски каза, че на всички ще дадат чинове. Не се колебах нито минута. Тогава само военните живееха добре.
Една офицерска заплата се равняваше на няколко обикновени. Вече можех да мисля само за футбола. С нокти и зъби се борехме за по-добър живот чрез топката.

Боксьор ни тренираше с бой

Треньор ни стана един боксьор - Константин Николов - Замората. Той не разбираше нищо от футбол. Тази игра изобщо не го интересуваше. По военна линия му възложиха да ни тренира и той изпълни заповедта.
Скъсваше ни гъза от физическа подготовка. Имаше някаква своя теория, че ако си як, бърз, отскоклив и издръжлив, няма никакво значение какъв спорт практикуваш - все ще си първи.
Когато не слушахме, ни биеше с боксови удари. Тази методика се оказа много добра.

Изненадахме левскарите

Никой не ни взе насериозно. Тогава се играеше на елиминиране. Двата най-добри отбора директно излъчваха шампиона. До финала стигнахме ние, „Септември" при ЦДВ, и „Левски". В първия мач паднахме с един гол. Но във втория бихме с 3:1.
Нако Чакмаков им вкара гол от Халите минути преди края. Станахме шампиони. А по време на мача треньорът-боксьор се разхождал в парка. Дойде да ни пита какво е станало.

"Сините" ни направиха мръсно

След година-две се създаде „А" група. С квалификационни турнири се определи кой да влезе в нея. Паднахме се в една група с „Левски" - София. Загубихме директния мач с тях. После "сините" ни играха мръсно. Нарочно паднаха от нашите противници, за да ни изхвърлят от лигата. Само и само да ни прецакат.
Така ние не се класирахме за „А" група. Но Министерството на отбраната направи ловка маневра. Военният отбор ДНА - Пловдив, се отказа от участие в шампионата. На тяхно място влязохме ние.

Станахме машина за победи

Сега се мъчат да омаловажат всичките ни успехи. Били сме отбор на властта. Ние биехме наред, защото тренирахме до припадък. По три пъти на ден. В подготвителния период - и по четири.
Постепенно догонихме, а после надминахме другите отбори. Едно първенство завършихме без загубена среща. В друго допуснахме само 6 гола. Станахме 9 пъти шампиони поред.
Победихме съветските ЦСКА и „Спартак", френския „Расинг", английския „Челси", шведския „Юргорден", испанския „Атлетико", немския „Айнтрахт", югославските „Динамо" и „Цървена звезда". Елиминирахме „Динамо" - Букурещ, „Партизан" - Белград и „Ювентус" - Италия. Спечелихме спартакиадата на дружеските армии в Лайпциг.

Легендарният ЦДНА

Така се оформи ядро от футболисти, което сформира отбор-легенда. Играехме нападателно и красиво, по системата „дубъл ве". ЦДНА с едно-две попълнения стана трети на олимпиадата в Мелбърн.
В продължение на 15 години треньор ни беше Крум Милев - Палаврата. Отборът имаше двама лидери: аз командвах вратарите и отбраната, а Божков - халфовете и нападателите.

Какво куцаше?

Някой ще каже: като сте били толкова добри, защо не постигнахте нещо повече? Този въпрос ме е мъчил и мен. Когато започна турнирът на европейските шампиони, средната възраст на ЦДНА вече бе доста височка. Към 30 години. Но основното бе друго.
Като играчи ние се развихме много, а треньорът ни Крум Милев си остана на същото ниво. Преди някои мачове направо ме питаше какво да прави. Може би нещо в тактиката и методиката ни куцаше.

Видех ли талант, веднага го водех в ЦСКА

Още като футболист привлякох Ковачев и Ракаров. Най-трудно ми беше с Якимов. Един път играх срещу него. Съборих го на земята и му казах да не се глези повече, а да идва в ЦСКА. Той се стресна и ме послуша. После доведох Георги Денев, Димитър Пенев и Цоньо Василев. Като треньор в „Берое" навих и Жеков да премине при армейците. По-късно наложих Пенев и Костадинов.

Добри Джуров ми беше фен

Не крия това. Това ми помагаше много при селекцията. А лично Борис Велчев предотврати картотекирането на Гунди в ЦСКА.

Доведох Стоичков от Пловдив

По онова време бях треньор на ЦСКА. Гледах Ицо на един мач за юноши. Уплаших се да не ме изпревари някой и тръгнах веднага за Пловдив със служебната кола.
Обикновено в такива случаи треньорите омайват избраника си. Свалят му звезди от небето, обещават квартири, заплати, чинове, пари. Но аз се държах много строго със Стоичков. С него така трябва.
Баща му не взе никакво отношение към преминаването му в ЦСКА. Имах чувството, че не се интересуваше много от сина си. Казах на Ицо да си събира багажа и да тръгва. Натоварих го в колата и го докарах в София.
На тренировките се стараеше много. Но беше буен и див и понякога го шамаросвах. Иначе беше добро момче.

Юри СТЕФАНОВ


Последното интервю на Симолията:
Щях да бия Бербатов по три пъти на ден!

В последната си медийна изява Манол Манолов похвали Бербатов, но заяви, че Митко има много неразкрити резерви: "Ако беше при мен щях да го бия по три пъти на ден като Денев и Стоичков!"


Напсува комунистите, че са го лъгали

Манол Манолов е единственият български футболист, който рита топка с чин полковник. Дълги години е партиец.
Но след демокрацията отива и си хвърля БКП-книжката с думите: "40 години сте ме лъгали, вашата мама!"


Пантелей Димитров - Лейката: Симолията уплаши Ласло Пап!
Трикратният олимпийски шампион по бокс не посмял да влезе в двубой с Манол Манолов

В последните години Манол Манолов забравяше своите подвизи на терена и извън него. Понякога не помнеше дори къде живее. Затова съпругата му даваше листче с адреса и телефона, ако се загуби. Но неговите сътборници не изтриха от паметта си епопеите на Симолията. Ето шокиращите спомени на Пантелей Димитров -Лейката, който изпревари съотборника си в отвъдното.

Обличаше се като конте

Беше много елегантен заедно с Жоро Найденов и Гацо Стоянов. В ЦДНА най-много секиреха Гацо Стоянов и Симолията, но и Ракаров не си поплюваше. Симо имаше втори прякор - Бодливата крава.
Във всеки мач играеше на литър кръв и метър кожа. Дори на тренировка не беше здравословно да се изпречваш на пътя му.

Щеше да претрепе Цанев

Веднъж в една контролна игричка Цанев го развинти два-три пъти. Симолията го издебна на една висока топка. Щеше да го убие. Така му скочи, че Кольо падна като труп. Не знам дали си удари гръбнака, или си падна на главата. Аз лично се зарадвах, че Цането оживя.
На контрола със заводски отбор Манолов така се разрита, че капитанът им дойде при мен. Да го помоля да не ги контузва. Утре били на работа. Норми изпълнявали, план гонели.
Симо ме погледна свирепо. Каза, че това изобщо не го интересува. Да не са идвали да играят!

Бате Симо ни чакаше с тояга във Виена

Във Виена опукахме „Рапид" с 2:1, без да се изпотим. След мача при нас дойде югославянинът Александър Ивош, който играеше там. Покани ни на бар. Аз и Боби Станков не се назлъндисвахме много.
Сърбинът ни показа нощния живот във Виена. После ни докара с такси и си замина. Оказа се, че пансионът, в който сме отседнали, вечер се заключва. И собственикът пуска нощем в двора глутница добермани. Прескочехме ли оградата, направо си ставахме на мръвки.
Ако позвъняхме, щяхме да събудим Манол Манолов и не ни чакаше нищо добро. Трябваше да избираме между Симолията и доберманите.
Както се казва, от трън, та на глог. Ала ние хвърлихме камъчета по прозорците. Разбудихме Иван Василев, по прякор Катила. Той ни направи въже от чаршафи. Стъпихме на една кола и се покатерихме.

Ласло Пап се уплаши от Симолията

На сутринта нахълта Симолията. Имаше торбички около очите. Той стоял през нощта като Гюро Михайлов с една тояга да ни пази от доберманите. Тя, тоягата, има два края. Хич не се знаеше по кого ще заиграе сопата - по нас или по кучетата.
Но емоциите не свършиха. На двора се въртеше някакъв мрачен тип с мустачки. Беше трикратният олимпийски шампион по бокс в средна категория Ласло Пап. Оказа се, че сме огънали покрива на неговия „Опел", като сме се катерили по стената. Пап гледаше свирепо, беше готов да раздава крошета. В този момент се появи Симолията.Той видя следите от чаршафите по мазилката и разбра какво е станало. Пап също загря. Продължи да гледа лошо, но си затрая. Може би не му се влизаше в разправия със Симолията.
А ние с Боби Станков тайно се радвахме, че по чудо се отървахме от зъбите на доберманите, тоягата на Симолията и юмруците на световния шампион.

Спаси Иван Колев от инфаркт с лимонада

С ЦСКА бяхме на подготовка в гребната база в Панчарево. Посред нощ Иван започна да вие на умряло: „Олеле, загивам, олеле, сърцето ми!" Симолията скочи първи.
Изрева на нас, новобранците, да му донесем студена вода. Но водата беше спряла. Тогава Манолов изтърча и донесе от хладилника една студена лимонада. С нея напръска гръдния кош на крилото.
Колев оживя. На другия ден отново хукна да гони барманките и сервитьорките. Предлагаше им сърцето си в комплект с вносни гащи и комбинезони. Симо го гледа, гледа и каза: „Пусто лимонадено сърце, жените като мухи се лепят по него!"

Левскарите произнасяха прякора на Симолията с „у".
По този начин искаха да кажат, че освен че ги риташе , Манолов понякога симулираше. Правеше го доста сполучливо.


Георги Цветков-Буч: Симо се сби с десетина бачкатори
Симолията и Буч пазели Гацо Панайотов от третата ракия

За подвизите на Манол Манолов разказва и неговия шурей и съотборник Георги Цветков - Буч.

Търкалът на "Графа"

Веднъж аз, Гацо Панайотов и моят шурей Манол Манолов се връщахме от семейна разходка в парка. Симо е кум на Гацо.
Аз изостанах, за да купя пуканки на децата. Изведнъж чух жена ми да вика. На „Графа" Симолията и Гацо се биеха с десетина пияници в мръсни дочени дрехи. Бачкаторите слезли от трамвая и се нахвърлили върху Пепа - първата съпруга на Панайотов. Тя беше страхотна красавица. Мелето започна.

Млатехме се на живот и смърт

Заболяха ни ръцете да удряме, но противниците бяха тройно повече. Изпокъсаха ни дрехите и продължаваха да налитат. Събра се огромна тълпа да гледа сеира.
Дойде и милиционерската кола. Служителите на реда се оказаха цесекари и подпукаха нашите противници още в патрулката.
Закараха ни в Четвърто районно. Там дежурен офицер бе Тошо Георгиев - от „Хаджи Димитър". Той се озова в небрано лозе.
От едната страна бяха представителите на героичната работническа класа, а от другата - футболисти-офицери. Пусна ни чак когато се убеди, че сме защитавали жените и децата си. Нареди да ни донесат други дрехи, за да не се излагаме пред хората. Все пак ни глоби по четири лева, че не си носим пистолетите. Точно тогава бяха унгарските събития и всички офицери трябваше да ходят с оръжие.

Накисна ни братът на професор Шойлев.

Мислехме, че ни се размина. Но не би. За беля на търкала присъствал братът на спортния лекар проф. Шойлев - адвокат и болен левскар. Освен това и много голям клюкар.
Разказал на цяла София, че чорбарите набили за кеф невинни работници. Започнаха да ни привикват в клуба.
Едва отървахме вътрешно наказание. Най-накрая със Симолията сгащихме адвокат Шойлев. Престорихме се, че ще го пребием и той щеше да се наака от страх. Накрая го пуснахме след обещанието, че повече няма да ни клюкари из София. От шубе спази клетвата си.

Манолов контузи Божков.

За лидерството в ЦСКА се бореха двама души: Божков и Манолов. Те бяха много големи фигури. Между тях цареше остро съперничество във всичко. Най-вече кой да е капитан и тартор на отбора.
Единият оглавяваше коньовичарското лоби в тима, другият - хаджидимитровското. Още преди създаването на ЦСКА двамата се засякоха на терена. Играеха за кварталните си отбори.
Божков премина Симолията със спринт и моят шурей го пресрещна. Стевето падна лошо и си строши ключицата. Оттогава у него остана нещо към Манолов. Това напрежение между двамата трая близо половин век и изчезна наскоро.

Една много забавна история има "Симолията"

[Red joker]

Не съм бил роден,когато е бил футболист,но си го спомням като треньор на отбора през 1984-85г.Бащата на един мой съученик беше приятел със Симолията иЛюбо Царев(бог да го прости,млад си отиде) домакина на отбора, и ни уреди да отидем на „Армията“ в един четвъртък,беше ден за възстановяване,за да си вземем автографи върху новия календар за 1985г.Кибичехме пред съблекалните и футболистите пристигаха един по един- виждах моите кумири от близо -Джеки,Ради,Стойчо,Джони,Пламен Марков и т.н. и т.н.,между другото си говорехме и с един непознат,стоящ с нас в коридора ,за който не знам защо си помислих,че е някакъв войник отбиващ,службата си на „Армията“,защото ,може би почти всички играчи минавайки покрай него го потупваха покровителствено и му викаха -„Как си Ице ,свикваш ли с обстановката “,сещате за кой става дума .Та общо взето обстановката беше чики-рики,шеги и закачки-Лъчо Танев държеше една буца с долари в шепата си и търсеше някой за чендж,но точно в тоя момент влетя Симолията с гръм и трясък и той щеше да си потроши ръцете да ги крие Между другото обаче се появи Стойчо,закъснял и небръснат и Бате Симо го направи на на бъз и коприва,Илия Войнов с треперещи ръце пък му подаваше някаква бележка и му се обясняваше,че нещо не можел да се справи,Симолията само му каза-„Бъди по- нахален, бе моето момче ,не сте големи футболисти,защото не сте нахални!“,другите в съблекалнята,като му чуха гласа и замлъкнаха веднага,бъзиците секнаха,само от време на време сечуваше някой да стене под ръцете на масажистите!Абсолютен авторитет,държащ на абсолютна дисциплина,пред него големите звезди и тартори в отбора бяха ,като малки паленца и не смееха да му шукнат,камо ли да си позволяват някакви фамилиярности !Сигурен съм на 100%,че всички големи успехи,в моя отбор се дължат на кървав труд и желязна дисциплина,това е тайната,а не че сме крадяли футболисти!„Левски“ ,„Славия“ и „Ботев“ също имаха големи играчи,но нямат големи успехи точно поради липсата на дисциплина и доколкото си спомням още на времето,през соца,в тези отбори,много често се правиха бойкоти на треньорите,а звездите им се качваха на главите ,нещо,което днес е нормална практика

[Venko123]

Поздравления за коментара, Red Joker!
Всичко което си написал е така, особено си изключително прав за частта с дисциплината. Точно на това се дължаха успехите ни, това е и една от причините за успехите на Стойчо Младенов като треньор.

[CSKA Sofia 1948]

[Червени Воини]

[center]За Фиго нашият Стоичков е легнда на ШЛ[/center]

[center]Посланикът на тазгодишния финал в Шампионската лига Луиш Фиго даде интервю преди двубоя Реал и Атлетико за официалната програма на УЕФА. Кои са най-великите играчи на турнира? Сред тях Фиго нарежда Христо Стоичков.

- Кой е специалният ви момент в Шампионската лига?

- Първите ми мачове съм гледал по телевизията като момче. Тогава турнирът беше съвсем нов. Започнах да мечтая един ден и аз да играя в него. Не смеех да мисля, че мога да го спечеля. Но и това се случи преди 12 години с Реал в Глазгоу - най-великият момент в кариерата ми. Тогава Зинедин Зидан вкара един от най-красивите голове в историята срещу Байер. Ние започнахме добре, открихме резултата, но германците успяха да се съвземат. Пресираха ни, изравниха. Не бях в много добро състояние, защото дълго време лекувах контузия.

- Помните ли първия си мач?

- Всяка секунда от него. Играх за Барселона срещу Нюкасъл през 1997 година. Преди това бях участвал със Спортинг за Купата на УЕФА. След трансфера в Барса успях да усетя тръпката на Шампионската лига. Имах и хубави, и лоши моменти. Не беше приятно първият ми мач да е загуба - 2:3.

- Кои са най-добрите футболисти, с които сте играли?

- За 20 години ми е трудно да определя един човек. Но имах честта да бъда рамо до рамо с едни от най-великите в играта и специално на Шампионската лига. В Барселона бях заедно с Христо Стоичков, Пеп Гуардиола и Ривалдо. В Реал съотборници ми бяха Фернандо Йеро, Зинедин Зидан, Роналдо, Роберто Карлуш, Дейвид Бекъм и Раул. Всеки един от тези хора заслужава да бъде поставен при легендите на най-вълнуващия турнир в света.

- Кой е Луиш Фиго на днешния футбол?

- Има доста играчи, които са дори с повече качества от мен. Ще изброя Кристиано Роналдо, Ариен Робен и Франк Рибери. Идва и времето на Неймар.

- Липсва ли ви, че не играете в Шампионската лига?

- Чувствам носталгия за големите нощи, за страхотните отбори, за атмосферата, за химна на Шампионската лига. Но хайде да сме реалисти, не мога да се върна на терена. Сега съм само зрител.[/center]

[ЦСКА-83]

За Любо Царев,мога да кажа само: Страхотен човек ,който си отиде рано.Той е с основна заслуга за привличането на Ицо!!! Такива хора ни трябват. Само ЦСКА!!!

[Червени Воини]

[center]Мексикански писател с уникално писмо до Христо Стоичков

Появи се уникално писмо до Христо Стоичков. В него мексикански писател разказва на Камата как дядо му умира точно, когато легендата на българския футбол и Барселона бележи във вратата на Хорхе Кампос през 1994 година. След гостуването си у нас Хуан Пабло Вилялобос обещава да напише писмо до Стоичков и след време го изпраща на българския си издател - "Жанет 45". В контекста на 20-годишнината от мача България - Мексико и драматичната загуба на "ацтеките" на световното първенство в Бразилия от Холандия (1:2), издателят го предостави за публикуване специално на колегите от "Дневник":

(с копие до почитаемия господин Президент на България, който и да е той в момента!)
(с копие до почитаемия Народ на България)
(с копие до почитаемата рецепционистка на "Оборище Резиденс" в София, толкова хубава и симпатична!)
(с копие до Посолството на Мексико в България, в случай че съществува!)[/center]


Скъпи Христо,

първо на първо трябва да те помоля за извинение, че се обръщам на "ти" към теб, който си същински Звяр и Паметник на Вселенския Футбол изобщо и на българския в частност. Аз съм само един смирен мексикански писател, който преди вече 23 години напусна футболните игрища поради тактически и технически съображения, както и поради недостиг на качество – бях откровено некадърен! И все пак се осмелявам да ти говоря на "ти", защото нашите животи, скъпи Христо, твоят и моят, са навеки свързани от нещо, случило се на 5 юли 1994 г. в град Ню Джърси в Съединените щати.

Ти къде беше във въпросния ден в 16 часа 36 минути и 14 секунди? Помниш ли? Вярно, това прилича на въпрос, който би ти задал някой съдия, за да разбере дали имаш правдоподобно алиби, но в нашия случай, драги Христо, както и да отговориш, няма значение. Защото аз знам къде беше: ти тъкмо влизаше в мексиканското наказателно поле, което, както и да го погледнеш, е същото като да нахлуеш в суверенната ни територия! Да си чувал текста на мексиканския химн? Не знаеш какви ужасни неща казва, че правим на чужденците, дръзнали да осквернят нашата земя. Казва още, че небето е дало на родината ни по един боец във всеки неин син!

Но да караме подред.

По онова време аз живеех в Мексико, бях на 21 години и следвах в университета. Ех, Христо, а какво гадже само имах – красавица на точно осемнайсет! Де да я познаваше, мисля, че щеше да ти хареса. Дребничка такава, но прекрасно сложена... макар че това няма нищо общо, я не ме разсейвай.

Онзи летен следобед, следобед на световно първенство по футбол, бяхме се събрали у нашите, за да отпразнуваме неминуемия и неподлежащ на съмнение триумф на мексиканския национален отбор над българския. Надойдоха сума хора: братята ми, братовчедите, чичовците, лелите, вуйчовците, вуйните, бабите, дядовците, приятелите и комшиите. Всеки донесе храна и напитки: такос, гуакамоле, карнитас, пръжки, текила, бира – някой път ще те поканя на гости, за да разбереш за какво ти говоря!

Историята до момента беше на наша страна: може би си спомняш какво се случи на осминафиналите на Световното през 1986 г. – какъв велик гол ви вкара Мануел Негрете! От друга страна, фактът, че най-красивият мексикански гол в историята се материализира в българската врата, съвсем не значи, че имаме нещо специално против Българския Народ. Чиста случайност – просто вратата се оказа на пътя на нашия отбор. Прочее, бяхме в приповдигнато настроение, твърдо убедени в победата, когато настъпи трийсет и шестата минута (и четиринайсетата секунда след нея) от първото полувреме и ти получи топката в нашето наказателно поле.

Тук ще се наложи да премина в подробен режим на разказ, за да предам последвалите четири съдбоносни секунди, така че най-сетне да разбереш причината за настоящето писмо:

- 36 минута и 13 секунда: нахлуваш на мексиканска територия – дядо Чон взема едно начо и го маже с гуакамоле;
- 36 минута и 14 секунда: получаваш топката – дядо вдига начото към устата си;
- 36 минута и 15 секунда: шутираш с Невиждана Ярост и продънваш мексиканската врата – дядо се задавя;
- 36 минута и 16 секунда: ти се радваш на гола – дядо умира от МИГНОВЕН РАЗРИВ НА СЪРЦЕТО.

Какво ти беше крив, Ицо, моят дядо? Какво толкова ти направи? Та ти дори не го познаваше. А той беше хубав човек, Ицо, приличен, работен, разправяше смешни вицове. Както сам ще се досетиш, докато се стигне до дузпите и НЕОБИЧАЙНАТА българска победа, ние вече ридаехме на погребението на дядо. Ти знаеш ли какво е да се плаче по две причини едновременно!?

Години наред, драги Христо, имахме зъб – тайно и ядно – на българските национали и на всичко, свързано с България. Добре че до Мексико не стигат кой знае колко вести за България.

После, както най-често става, времето покри с пелената на забравата смъртта на дядо и оня печален следобед (видя ли какво хубавичко ми се получи това изречение, а, Христо... аз понеже съм писател, това споменах ли ти го?). И тогава един ден, 19 години по-късно, направих като теб, само че в обратния ред: качих се на един самолет и навлязох в българска територия.

Когато родата ми научи за това пътуване, свика Генерално семейно събрание с цел планиране на Сериозни Мерки за санкционирането ти. "Мъст!" – викаше един братовчед, който отглежда кокошки. "Родина или смърт!" – повтаряше тате, който е ходил веднъж в Куба и й е научил лозунга. "Малко да се поизтезава!" – настояваше една от лелите ми, която е монахиня, но по необясними стечения на обстоятелствата никога не си е в манастира. Наложи се първо да отскочим за текила и бира, за да можем да стигнем до Всеобщо съгласие.

В крайна сметка, скъпи Христо, след два дни разисквания и трийсет и седем бутилки текила, решихме да ти простим. В замяна обаче държим да получим няколко дребни знака на добра воля, колкото да се убедим, че действително си се оттеглил от футбола и нямаш намерение да се появиш в Бразилия през 2014-а и да ни отстреляш с някой от твоите Шутове с Невиждана Ярост, дето толкова ги обичаш, с което да вземеш да довършиш баща ми, да речем.

Сега, ако обичаш, се съсредоточи в нашия списък с (неподлежащи на оспорване!) искания.

1. Един тон búlgaros (така викаме на онези гадинки, с които се прави киселото мляко);
2. Деветдесет и четири тишърта на ФК Барселона с автограф (семейството ми е доста голямо);
3. Две тениски на ЦСКА София с автограф (в Мексико не следим много-много българското първенство);
4. Две хиляди литра от онази така вкусна супа от кисело мляко, която правят по твоите земи;
5. Двеста златни мартеници.

Както забелязваш, скъпи Христо, нашата прошка ще ти излезе съвсем тънко. Такива сме си ние, добряци. Смятам да оставя това писмо в домашната ти пощенска кутия, като за целта се възползвам от пътешествието си до България. Надявам се да стигне до теб. Защото ако не го получиш и не изпълниш исканията ни, няма как да знаем, че не отговаряш, защото не си го получил. И ще решим, че ти е все едно за нас и всъщност не държиш да ти прощаваме. Което ще ни принуди да се наливаме с литри текила, за да ни мине огорчението.

Моля, приеми съответните благопожелания на цялото ми семейство. И хайде, хващай се за списъка!

Сърдечен поздрав,
Хуан Пабло Вилялобос

* Хуан Пабло Вилялобос (1973) е роден в Гуадалахара, Мексико, и е завършил маркетинг и испанска литература. Автор е на пътеписи, на литературна и кинокритика, както и на стотици пазарни проучвания. Изследвал е най-разнообразни въпроси, като ергономията на тоалетните, въздействието на авангардните течения върху творчеството на аржентинския писател Сесар Айра, гъвкавостта на тръбните системи за електрически инсталации, страничните ефекти на лекарствата против еректилни дисфункции или центробежността на латиноамериканската литература от първата половина на ХХ век.

След осемгодишен период в Барселона, от 2011-а живее в Сао Пауло със съпругата си и техните две мексикано-бразило-италиано-каталонски деца. Редовно сътрудничи на периодични издания и блогове в Мексико, Испания, Великобритания, САЩ, Бразилия и Колумбия.

Дебютната книга на Вилялобос "Пир в бърлогата" излезе в България преди година с логото на "Жанет 45". През 2011 г. английското издание на романа е номинирано за престижната Guardian First Book Award, както и за Newton First Book Award на Панаира на книгата в Единбург. През 2012 г. текстът е изигран и на театрална сцена, а правата му са откупени за филмиране. През същата година излиза и втората книга на Вилялобос, отново в духа на мексиканския "немагически реализъм" "Ако живеехме на нормално място".