Все пак се надявам като за финал да открия още незабравими личности - както винаги !!! За хората - които ще ме хулят - че не изразявам мнение или източник - ВАЖНО Е ВАШЕТО МНЕНИЕ - ИЗТОЧНИКЪТ Е УИКИПЕДИЯ !!! Това го разбраха всички - но все пак 
Надявам се да ви хареса новата тема и да говорите само по нея 
Аспарух - Аспарух (или Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук, Батий, Атил-Кесе) е прабългарски владетел, основател на Дунавска България. Той е третият син на Кан Кубрат, основателя на Велика България. Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата кан .В Именника на българските канове, Аспарух и неговите предшественици са наречени князе.
Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именник на българските канове се казва че е живял 61 години т.е. Аспарух трябва да е роден ок. 639-40 г. Малко е известно за живота на Аспарух до 671 г. Според историята на волжките българи - Джагфар тарихъ,чиято автентичност се оспорва, той е поставен от баща си начело на племето оногури (уногондури), които живеели на североизток от Азовско море и отбранявали Стара Велика България срещу хазарите. При поредното нахлуването на хазарите през 671 г. силите на Аспарух и на брат му Котраг са разгромени. Джагфар тарихъ разказва, че след смъртта на Кубрат, Аспарух заедно с чичо си Шамбат, се опитва да заеме престола на Велика България, но е разбит от Бат Баян с подкрепата на хазарите, и заедно със своите прабългари се оттегля към град Бащу (сега Киев). Около 670 г. Аспарух преминава река Дунав със орда от около 20-30,000 прабългари. Вероятно част от хората му остават северно от реката, като щит срещу хазарите.
Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток към 671 г. Аспарух се преселва при устието на р. Дунав. Някаква първоначална враждебност от страна на Аспарух спрямо Византия на чиито граници се заселил не може да се предполага. Преследван от хазарите и чувствувайки се, от една страна, недостатъчно гарантиран с безопасност в новото си местоживелище, а от друга — слаб поради малобройността на ордата си, той се видял принуден да търси съюз с византийците. Последвалото преминаване на Дунав е станало със съгласието на византийското правителство, което е определило място за поселението в зоната около устието на Дунав, като възлага на прабългарите охранителни функции. Ползувайки се обаче от критичното положение на империята в този период, Аспарух постепенно започнал да разширява владенията си в Малка Скития. Така той по-късно достигнал до най-тясното място между Дунав и Черно море (днешния Канал Дунав - Черно море), където бил спрян от византийско укрепление - земен вал и ров. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в нов племенен съюз провокира и похода на император Константин IV Погонат срещу прабългарите през 680 г.
Реално тази война е провокирана през 672 г., съз завладяването от прабългарите на част от Северна Добруджа, но до 679 г. Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабският халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград между 674 и 678. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха. През пролетта на 680 г. ок. 40 хил. византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав. Уплашени от многобройният противник българската армия се оттегля и укрепва в землено укрепление, издигнато на остров в реката. Отдалечеността и откъснатостта на театъра на военните действия в периферията на империята води до трудно снабдяване на византийската армия. От друга страна е налице практическа невъзможност да бъде щурмувано укреплението на острова. Започва обсада, но отпътуването на императора за Месемврия, за лечение на подаграта от която страдал, понижава бойния дух допълнително. Със заминаването на императора се пръснал слух, че той бяга. Това било достатъчно да накара армията да започне отстъпление. Такива били и инструкциите на императора, за лъжлива маневра с цел да накара врага да напусне острова за да го атакува. В тази обстановка българската армия се възползва от създалата се ситуация и неочаквано атакува превъзхождащата я в пъти византийска войска, като й нанесла поражение.
След отстъплението на византийците на практика по-голямата част от Мизия оставала извън контрола на империята. Като сключил военно-племенен съюз с мизийските славяни и си осигурил съюзници наоколо, Аспарух се укрепил отново в Малка Скития. Той, обаче започнал поетапно да напада близките византийски области на юг от Стара планина, използвайки умело политическата и военна ситуация. Развоят на събитията принуждава визнатийското правителство да поиска мир и през пролетта на 681 г. в Цариград е сключен договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия до р. Искър, но без гр. Одесос и околното крайбрежие. Това всъщност било формално, тъй като византийска власт над тези земи фактически липсвала поради непрекъснатите варварски нахлувания и перманентните вълни от славянските заселвания. България същевременно се съгласява да преустанови набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След като сключил мир с Константин IV Погонат, Исперих повидимому се задоволил от условията и не тревожил Византия до смъртта на този император (686).
След 681 България води активна външнополитическа и военна дейност практически по всички стратегически направления.
На юг – договорът от 681 г. изглежда само временно възпира българските армии от по-нататъшни нахлувания и грабежи във византийска Тракия, действия, впрочем, съвсем характерни за номадските конни народи тогава. Източниците свидетелстват за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан II срещу македонските славяни). Сведенията са противоречиви за изхода от сражението, но доколкото Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е била целта на нейните действия, то може да се приеме, че сражението е било неуспешно за българите. Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода срещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688–689 и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане Юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.
На североизток земите са спорни между българи и авари още от времето на Кубрат. Известен е конфликт между България и Аварския каганат през 691-693. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход. На север от Дунава, откъм Хазарския каганат идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър(според някои изследователи - Днестър) е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Тези валове подсказват и за дълбочината на хазарските нахлувания – чак до Средна Добруджа. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Спасително обстоятелство за България, противопоставена на много по-силния противник, е бил натискът откъм юг срещу Хазария от страна на арабите, който е сковавал основните им сили. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. Съществува хипотеза, че археологическият паметник при Вознесенка на брега на река Днепър е гробът на Аспарух, макар че предназначението на обекта и връзката му с българите е спорна.
Естеството на отношенията между българите на Аспарух и заварените в териториите на Мизия народи, и по-специално със славяните, е предмет на множество спекулации. На първо място, по това време Мизия не е била населявана само от славянски племена. В земите на днешната Габровска област живеели немалко готи - остатъци от заселените там готи по времето на император Теодосий I Велики, ок. 380 г. По склоновете на Стара планина обитавали пастири-траки, част от които били дори непокръстени. По черноморското крайбрежие живеели много гърци. В градските центрове на Мизия, обитавали остатъци от византийско население, съставено предимно от романизирани и християнизирани местни траки. На териториите на дн. Шуменска, Варненска и Търговищка области пък живеели севераните (северци, севери). Голяма част от историците ги считат за славянско племе, но според някои съвременни автори те са част от значителният народ савири - смес от прабългарски и угро-фински племена, нахлул в Европа през 463 г.
На запад от севераните, в земите на днешна Централна Северна България и Северозападна България живеели множество славяни, останали в историята с названието седем славянски племена. Техните имена не са запазени. Писателят Антон Дончев ги нарича условно по имената на основните реки в Северна България - поломци (ломяни, ломци), етърци (ятроничи), повитяни (витяни), осъмци, искърци (искри - близък /Vondrak, Jo. Ex., стр. 17/, откъдето от искра), погостяни (огостяни) и бъдинци (при крепостта Бъдин и по реките Видбол /Бидиндол/, Арчар и Тополовец, срв. будини - славянско племе по горното течение на р. Днестър). Не би могло да се говори за съюз между българи и славяни на равноправна основа, каквато беше официалната историческа теза много години.
Нито при аварите, нито при хазарите, нито при хуните преди това, нито при варягите след това не е налице такова равноправие в отношенията им с другите народи от техните държави. Най-вероятното е, че срещу подчинението им и плащането на данъци българският кан е позволил вътрешното самоуправление на завареното население, като го защитавал от външни нападения. Първоначално славяните не са били включвани в българската армия, а самоуправлението им най-вероятно е отнето при административната реформа на хан Крум. Има множество сведения за опити на засилване на властта на българите върху славяните и за масови преселения на славяни във Византия. Най-значимите са отбелязани именно в средата на 8 век и при управлението на Омуртаг.
В годините на тежка криза и заплаха за българската държавност именно Аспарух е човекът, отстоял единството на българите (по онова време – все още крехко), отблъснал всички външни заплахи, разширил територията на държавата, преутвърдил ролята ѝ на европейската политическа сцена. Аспарух е владетелят, считан за основен фактор за стабилизирането и укрепването на и досега съществуващата държава България и неговият принос за последващото 1300 годишно битие на българи и България в този регион е решаващ. По негово време България е значителна европейска сила, отстъпваща само на Византия и Хазария. Армията ѝ наброява общо към 60 хил. войници и води активни военни действия често и на два фронта .
Тервел] - Кан Тервел се смята за втория владетел на България. Според Именника на българските ханове той наследява хан Аспарух. Източниците днес показват различни данни за периода на управлението му — между годините 700/701 и 718/721 г. През 705 г. получава титлата - цезар (кесар), с което се създава прецедент в историята . Вероятно е бил християнин, подобно на дядо си - хан Кубрат.
През 705 г. Юстиниан II Ринотмет - Носоотрязания, бяга от заточение в Херсон, Кримския полуостров, и след много перипетии се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка — Юстиниан с помощта на 15 000 българи стига до Константинопол и след преврат си връща короната.
Тервел получил областта Загоре (още - Загора), луксозни дарове (според легендата, Юстиниан кара Тервел да забие копието си в земята и да опре на него щита си. После византийците насипват върху тях злато и скъпоценности докато ги покриват изцяло) и титлата кесар. Тази титла, втора в империята и запазена за престолонаследника, прави българския владетел практически равен на василевса в очите на ромеите, което влошава и без това незавидния престиж на императора. Никога дотогава, а и никога след това тази титла не е давана на чужденец, като по този начин хан Тервел вече получава правата на легитимен владетел над територии, които доскоро са собственост на Византийската империя.
Изглежда Юстиниан допуска този пропуск в имперската доктрина, притиснат от обстоятелствата. Когато се почуства сигурен на престола, той организира поход срещу българите, но е разбит през 708 г. край Анхиало (днес се нарича Поморие).
След убийството на Юстиниан през 711 г. Тервел продължава да се намесва в работите на Империята под предлог, че отмъщава за съюзника си. През 716 г. сключва мирен договор с новия император Теодоси III, който гласи:
Византийската империя се задължава да дари на България скъпи червени кожи — символ на царска власт и величие
Византийската империя признава българските граници, влизащи в земите Загоре
Двете държави се задължават да си предават емигрантите, които са обвинени в заговор срещу законния владетел
Право на внос имат само стоки, снабдени с държавен печат. В противен случай подлежат на конфискация. Това се смята за първият случай в историята на Европа, на клауза в договор, уреждаща икономически проблем.
От кан Тервел е най-вероятно е създаден най-старият и най-внушителен старобългарски монумент запазен в Европа - барелефът Мадарски конник като мемориал в чест на бог Тангра, на победите над Византия, в памет на неговия баща хан Аспарух и в израз на величието на Българската държава.
На намерените досега изображения кан Тервел е изобразяван с християнски символи. На печат принадлежащ вероятно на кан Тервел, открит през 1972 г. е гравиран древен надпис, който гласи "Богородице, пази кесаря Тервел". Това подкрепя теорията, че всъщност по вероизповедание Тервел е бил християнин. Тази теория се възприема от ст.н.с. Божидар Димитров и редица български учени.
Също така според Паисий Хилендарски и неговата "История славянобългарска", кан Тервел е не само християнин, но и се явява първия български светец. виж да него: http://bulgc18.com/occidentalism/zaimova.htm
На 25 март 717 г. за византийски император е коронясан Лъв III, поставил началото на Сирийската династия. През лятото на същата година Маслама, брат на халифа Сюлейман преминава Дарданелите и блокира по суша Константинопол със 200-хилядна армия. Флотът на арабския пълководец също е огромен - според арабски източници наброява 2500 кораба.
Египетски моряци-християни дезертират от арабския флот и дават ценна информация на Лъв III за тактиката и намеренията на Маслама. С помощта на гръцки огън императорът разгромил вражеския флот.
Още през 717 г., осланяйки се на договора с България, империята се обръща за помощ към кан Тервел, който незабавно се отзовава. Стълкновението между българи и араби пред стените на Константинопол намира отражение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Макар и да се различават в детайли, всички са единодушни, че през 718 г. арабите претърпяват нечувано дотогава поражение от българите. Още в началото на обсадата българите се явяват в тила на противника и голяма част от вражеската войска е унищожена. Опасността за арабите е толкова голяма, че се налага сухопътната им армия да обгради лагера си с два окопа - единият срещу Константинопол, а другият срещу българите. В тази война арабите проявяват изключителна упоритост въпреки неблагоприятните климатични условия - зимата била незапомнена, цели 100 дни земята била покрита със сняг. През лятото на 718 г. арабите провеждат решително сражение с българите, но претърпяват поражение. Според летописеца Теофан в конфликта загиват 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол е спасен, а името на България се разнася по всички краища на тогавашния свят. Широко се пропагандира от много историци, че победата на кан Тервел, както по-късно и победата на франкския майордом Карл Мартел над арабите при Поатие (дн. Франция) са двете събития, които не позволили на арабите да проникнат дълбоко във вътрешността на Европа. Въпреки победата на Тервел, обсадата продължава още 2 месеца.
Блокадата по море е снета на 15 август 718 г., точно една година след началото на обсадата. При оттеглянето си оределият арабски флот е сполетян от буря и само 5 кораба се добират до Сирия. Арабските летописци оценяват загиналите по време на похода на около 100 000 души.
Победата на коалицията, ръководена от Лъв III (освен Византия и България тя включвала хазари, арменци и другите кавказки народи) над армиите на Халифата спряла исляма на източната граница на Мала Азия за около 6 века.
През 719 г. Тервел за пореден път се меси в делета на Византия. Сваленият византийски император Анастасий II привлича на своя страна част от аристокрацията и организира заговор за свалянето на император Лъв III Исавър. Привържениците на Анастасий II го съветват да потърси помощта на българския кан Тервел - изборът е продиктуван най-вече от мощта на българския владетел и авторитета му на човек, способен да доведе до успешен край всяко начинание. Тервел не се поколебава нито за момент: той приема Анастасий II, обещава му помощ, "дал му войска и петдесет кентинария злато" (един кентинарий се равнявал на 7200 номизми), т. е. Тервел подпомага претендента за византийския престол с огромната сума от 360 000 златни монети. Начело на българските войски узурпаторът се отправя срещу Константинопол, но акцията му излиза неуспешна, тъй като столичните жители отказват да го пуснат в града. Междувременно Лъв III изпраща писмо до Тервел, като го заклева да спазва договорите, да предпочете мира пред войната и да предаде заговорниците. Подействат не толкова укорите и заплахите, колкото фактът, че Анастасий е изоставен от привържениците си. Кан Тервел къса връзките си с узурпатора и изтегля войските си. За да потвърди "лоялността" си към договорите, Тервел изпраща на Лъв III много от заговорниците, които избягват в Плиска. Заради подвизите и славата на Тервел му се преписва и покръстването на България.
Крум - Един от най-великите български владетели, Кан Крум (803-814) е средновековен български монарх, възкачил се на престола след кан Кардам. По време на неговото управление България засилва позициите си на Балканския полуостров и в Европа, благодарение на множество победи на бойното поле. Кан Крум започва да приобщава славяните към властта, прокарва първите общовалидни закони в Първото българско царство и започва провеждането на административна реформа.
Началото на неговото управление съвпада с това на франкския император Карл Велики, коронясан навръх Коледа през 800 г. от римския църковен глава за „император на римляните“. Две години след разгрома на Аварския хаганат (803) от Карл Велики, хан Крум довършва остатъците от някога могъщото варварско военно-племенно обединение (805). За тази победа на българите научаваме благодарение на кратко известие в лексикона „Свидас“ от X век. България и Франкската империя стават непосредствени съседи по Средния Дунав. Новопридобитата Трансилвания, поради залежите на каменна сол там и успешната експлоатация на солниците, осигурява на българите важно международно търговско положение.
През 807 г. византийският император Никифор I Геник започва поход срещу България с цел да я покори. Това е продиктувано именно от завладяването на Трансилвания. Освен това той смята, че българският владетел може да изпрати помощ на наскоро разбунтувалите се славяни в Пелопонес. Походът стига само до Одрин, след което Никифор трябва да се завърне в Константинопол поради слухове за готвен преврат в столицата. Това дава възможност на кан Крум да поеме инициативата. През 808 г. той нахлува по поречието на Струма и напада византийските военни части там. В резултат на това в хазната постъпват заплатите на местните войници, възлизащи на 1100 литри злато. След това след тежка обсада през 809 г. Крум завладява Сердика. Градът има важно икономическо и стратегическо значение, защото през него минават много важни търговски пътища за Константинопол, и защото от там може лесно да се атакува Македония. В Константинопол разбират какви са намеренията на българския владетел и предприемат ответни действия. Първо Никифор изпраща военни отряди, които да възстановят властта му в града. Този опит се оказва неуспешен, тъй като изпратените ромеи се разбунтували. Друга превантивна мярка е изселването на славяните от Средна Струма в Мала Азия и настаняването на гръцко население в тези земи. Целта е да се засили гръцкото влияние в района, за сметка на славянското. Това решение също се оказва неуспешно, тъй като новото гръцко население също се разбунтувало. Това кара константинополския владетел да предприеме нови действия.
През 811 г. Никифор събира многобройна елитна войска край крепостта Маркели и поема на нов поход срещу България. Уверен в успеха си, императорът води със себе си сина си Ставракий и много ромейски аристократи. Крум разбира, че не може да мери сили с такава армия и предлага мир, но Никифор отказва, „заслепен от собственото си зломислие и от внушенията на своите съветници“ (Теофан). Това кара кана да напусне Плиска, оставяйки около 12 000 души да защитават столицата. Според „Анонимния ватикански разказ“ византийците преминават Стара планина и след това превземат столицата без особени проблеми. Всички хронисти критикуват нехристиянското поведение на императора след победата. Той нарежда да се ограби владетелския дворец и да се опожарят складовете. Поголовно е избивано и мирното население. След завладяването на столицата, Крум прави второ предложение за мир, но Никифор отново отказва, тъй като смята, че е в позицията на по-силния. Императорът дори замисля да премине с армията си през цяла Мизия и тогава да се завърне в Константинопол. Крум, който е запазил по-голямата част от войската си непокътната, нарежда да бъдат въоръжени всички способни да носят оръжие и дори няколко аварски отряда. Освен това са преградени проходите с дървени укрепления, насипи и ровове, а на българите е наредено да чакат в засада.
Никифор усеща опасността и побързва да се отправи към Константинопол. Византийците разтеглят отрядите си на огромни разстояния. Все пак с главните сили императорът решава да пренощува във Върбишкия проход. Призори на 26 юли войските на Крум ограждат византийците. Когато императорът се събужда и разбира нерадостното си положение, казва: „И крилати да станем, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта.“ Започва битка, в която българите засипват византийците с дъжд от камъни и стрели. Императорът загива веднага. Част от обградените слизат от конете си, за да преминат стената на ограждението, което им пречело да избегнат смъртта. За тяхна изненада зад него има гибелен ров. Спасяват се малцина. Това е вторият случай, когато византийски император е убит от „варвари“. Главата на Никифор стои набодена на копие за известно време „за показ на идващите при Крум племена и за наш позор“ (Теофан). След това, според легендата, е наредено от главата да бъде направена чаша за владетеля, обкована със сребро. По този начин, според прабългарските вярвания, той си присвоявал орендата (силата) на убития враг.
Въпреки окончателната победа българската войска има нужда от почивка. Освен това Плиска е опожарена, а канът трябва да затвърди властта си в завладените територии. Поради тези причини Крум не предприема никакви други военни действия през 811 г.
Синът на Никифор — Ставракий е тежко ранен в боевете във Върбишкия проход. След завръщането си в Цариград той се възкачва на византийския престол, но е свален от Михаил I Рангаве, а по-късно умира от раните си в манастир.
През 812 г. Крум започва военни настъпления в Тракия, които впоследствие стигат до Струма. След завладяването на крепостта Девелт (край Бургас) той започва преселване на българско население по тези земи, което говори, че Крум смята тези територии не за временна придобивка, а за постоянно владение на България. Поради тази причина той бърза да изгради българска администрация в тези територии, за което съдим от Хамбарлийския надпис. Тогава Крум изпраща в Константинопол славянския първенец Драгомир, който прави още едно предложение за мир чрез преподписване на договора от 716 г. който сключил Тервел с ромеите (договорът включва ежегоден данък от Византия, плащане на мита и такси от търговците, както и признаване на завладените територии). Това предложение се налага поради изтощението както на страната, така и на армията. Нужно е българите да възвърнат силите си, след което да проведат нова експанзия на югозапад. Михаил I Рангаве отказва и Крум съгласно предварително поставения ултиматум превзема Месемврия, където войниците му откриват 36 медни сифона за изстрелване на гръцки огън. До този момент гръцкият огън е тайно оръжие на ромеите, с което те неведнъж отблъскват чужди нападения. След Месемврия българите поемат към Константинопол. Последната сериозна преграда пред българите е крепостта Версиникия, където са съсредоточени остатъците от византийската войска. След неколкодневно дебнене на 22 юни 813 г. Михаил Рангаве заповядва нападение. Първоначално българите отстъпват, но в последвалия контраудар разгромяват византийската армия. Превземането на крепостта бележи края на краткото управлението на Михаил I Рангаве (811-814), който въпреки че стига до столицата е свален от престола от Лъв V Арменец. След победата при Версиникия Крум продължава настъплението към Константинопол. По пътя повечето крепости, чули за силата на българската армия, се предават без бой. Само Адрианопол оказва съпротива. Обсадата на този град се ръководи от брата на Крум, който пък продължава настъплението към византийската столица.
Пред стените на византийската столица канът извършва внушителни езически жертвоприношения на хора и животни. Това прави голямо впечатление на жителите на Константинопол и дори е описано от Теофан Изповедник и в Скриптор инцертус (анонимна византийска кратка хроника, описваща събитията от периода 811-820 г.). Освен това Крум нарежда да се изкопае ров с вал от Влахерните до Златната Врата. Така столицата е обградена откъм сушата. Тези действия на българския владетел са по-скоро демонстрация на сила, отколкото сериозни намерение за превземане на града. Целта е да бъдат принудени византийските управници да сключат мир, с който да признаят завоеванията на българите. Новият император започва мирни преговори, с тайната идея по време на преговорите Крум да бъде убит. В изискванията за среща между двата лагера е това, двете страни да са малобройни и невъоръжени. Поради тази причина заедно с Крум присъстват кавкана и зет му Константин Пацик (който най-вероятно бил използван за преводач). За разлика от тях Лъв V Арменец не присъства лично. Още в началото на срещата българският владетел забелязва знаците, които ромеите правят на чакащите в засада войници и бързо избягва. За съжаление кавканът е убит, а Константин Пацик пленен.
Разгневен от низостта на ромеите, Крум нарежда да бъдат разграбени и опожарени църквите и манастирите в Източна Тракия. Кулминацията на гнева му е превземането на Адрианопол и пленяването на 10 000 войници, защитаващи града. Въпреки че Крум си дава сметка за отбранителните възможности на византийската столица, започва масова подготовка за нападението на Константинопол, която включва славяни, авари и специални обсадни съоръжения („костенурки“, бойни кули, „овни“, огнехвъргачки и др.). Притеснен от всички тези приготовления императорът започва укрепване на стените на града и защитните съоръжения.
За съжаление този грандиозен план на българския владетел не се осъществява. На 13 април 814 г. кан Крум умира, най-вероятно от сърдечен удар. В „Скриптор инцертус“ се говори за „невидима ръка“, а в славянския превод на Менологията на Василий II се казва, че Крум е наказан заради извършените жестокости. Някои изследователи се позовават на такива извори и заключват, че е извършено „сакрално цареубийство“ с цел силата на владетеля да премине в приемника му, но това не е доказано.
Освен даровит военачалник, Крум е и талантлив държавник. Той създава първите писани закони. Според една легенда той разпитал аварски военнопленници какво довело до разпадането и унищожението на тяхната държава и създал своите закони въз основа на техните отговори. Сведения за Крумовите закони се срещат във византийската енциклопедия „Свидас“ от 10 век. Трябва да се отбележи фактът, че за пръв път е направен опит да се въведе единен правов ред в страната. Тези закони трябва да уеднаквят правата на славяните и българите в държавата и да премахнат обичайноправните норми по места.
Кан Крум прави и първите стъпки към административна реформа, за която съдим от Хамбарлийския надпис. Той премахва племенната автономност в Тракия и поверява областта на кавкана, ичиргу-боила и брат си. Практиката до този момент е сакрата да се поделя на център, ляво и дясно. С този си акт Крум прекъсва тази традиция и започва промяната на държавно-административната система. Управителите на новите области са назначавани пряко от кана, а не както до сега — племенните вождове на славяните. Освен това територията на областта не зависела от територията, обитавана от дадено племе.
За краткото си управление кан Крум постига териториално разширение и укрепване на държавата, каквито никой друг преди него не успял. Победите му в битките на Балканите заздравяват позициите на България не само пред Византия, но и в цяла Европа, издигайки страната като трета по сила на континента. Благодарение на силната си войска кан Крум успява да отстрани Византийската империя като противник за близо един век. Той продължава обединението на славяните на полуострова, а след него основна цел на българските владетели става завладяването на Константинопол.
За Крум не ми се говори. По повод темата за Асеневци написах, че е един от двамата, на които в Пловдив никога не бива да се издига паметник. Варварин в на чист вид. 
[/offtopic]
