Швейцарците имат отколешен обичай всяка сутрин да издигат пред дома си националното знаме. Пред една къща на брега на Женевското езеро до ден днешен се развява българският трибагреник. До 1992 г., когато умира на 90 години, този ритуал изпълнява Марсел Айер – син на човека, поставил основите на спортното движение в България и бранил българската кауза в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война – Луи Айер.
Той е роден през 1865 г. в швейцарския град Хомберг и от малък се увлича от спорта. Тренира гимнастика, бокс, вдигане на тежести, борба и още много други спортни дисциплини. Под неговото вещо ръководство училището във Веве, Швейцария, в което той преподава, се окичва с националния лавров венец.
На 13 май 1894 г. Луи Айер пристига в София, заедно с десетина свои сънародници - спортни педагози и гимнастици, поканени от тогавашния ни просветен министър Георги Живков да поставят основите на физкултурното образование в България. Първото му назначение в наскоро освободената ни родина е в ломското педагогическо училище. Тук той запалва младите българи по непознаните дотогава у нас спортове гимнастика, лека атлетика, вдигане на тежести, «ритни топка» (спорт, известен днес като «футбол»), «юмручен бой» (тогавашното название на бокса) и пр. Ентусиазмът на младежта е неописуем. И тъй като на практика няма никаква спортна база, учениците заедно със знаменития си преподавател сами се заемат с изграждането на игрища. Със собствени средства Луи Айер закупува спортни пособия от родината си и така стъпка по стъпка той вдъхва на възпитаниците си спортен дух и смелост. Впрочем първите боксови ръкавици и една от първите футболни топки в България (дотогава тук са ритали само парцалени топки) са донесени именно от него. И до днес е запазена шведската стена, която построява в Лом.
Покрай всичко останало швейцарецът става известен и със своя неподправен патриотизъм. Той искрено се влюбва в нашата страна, която започва да възприема като своя втора родина. Успоредно със спортните занимания, Луи Айер възпитава своите ученици и в любов към Отечеството и създава едно от първите патриотични гимнастични дружества, наречено «Ломски дунавски юнак», в което тренировките минават под патриотичното мото: «Здрави и силни за защита на Родината».
По-късно става главен треньор на Юнашките дружества в страната ни, а когато се премества в Силистра, оглавява дружеството «Доростолски юнак» и основава колоездачно дружество «Стрела». Прословутият израз «Българи! Юнаци!» произлиза именно от това, че съюзът на българските гимнастически дружества е бил наречен „Юнак“. За шестте години, в които живее в дунавския град, той става приятел с всичките му жители и се проявява като талантлив общественик, организирайки десетки беседи, вечеринки и тържества. Оказва се, че освен отличен спортист, Айер е надарен и с много други таланти и се изявява като забележителен певец, актьор и танцьор. Завладян от магията на българските хора и ръченици, той ги въвежда в програмата на своите уроци. В една от театралните постановки взима участие и дъщеря му Луиза.
През 1909 г. се премества със семейството си в най-модерния тогава български стопански и културен център и най-голям град в Княжеството – Русчук, където продължава своето дело в Образцовата мъжка гимназия и Висшия педагогически курс. Тук вече обръща внимание и на девойките и жените, за които създава специални упражнения. Неуморни са усилията му за издигането на българската физическа култура. Луи Айер пише ръководства за различни спортове, създава правилници за състезания, организира общобългарски турнири и подготвя състезатели за международни прояви. Успоредно с това не престава да се интересува от миналото на нашия народ, от славната му история, фолклор и традиции.
"Нищо от това, което се отнася до нравите, обичаите и стремежа на тази страна, не ми е чуждо" – споделя той и затова не е чудно, че когато избухва Балканската война, макар и чужденец, Луи Айер приема за свой дълг да се включи в защитита на «второто си отечество», както сам нарича България. В деня на обявяване на мобилизацията той изнася една маса в близост до русенската гимназия, побива българското знаме и започва да записва доброволци в своя «юнашки легион». В него се включват 216 души, които под неговото командване взимат участие в гуроичните битки при Мастанлъ, Узун Химитлер, Метатла и се сражават при Булаир и при отблъскването на десанта при Шаркьой. По време на Междусъюзническата война Айер е командир на Първа рота на Дванадесета лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение, която се бие на Македонския фронт при Султан тепе и Драм теке. За проявената си всеотдайност и героизъм в боевете, той е произведен в български офицерски чин – подпоручик и два пъти окичва гърдите си с кръст «За храброст».
Впрочем и другите швейцарски спортисти, пристигнали с Луи в България, също се включват в защитата на нашата страна, както и собствената му дъщеря Луиза, която взима участие като милосърдна сестра.
Съсипан от разгрома на България в тази война и искрено възмутен от антибългарската кампания, подета от западния печат и дипломация, Луи Айер написва на френски език цяла книга в защита справедливата българска кауза. През 1913 г. той издава в Швейцария със свои лични средства "Pro Bulgaria" („За България“). Няма друга толкова възторжена и всеотдайна защита, която България да е получила след всичките хули и скверни обвинения, хвърлени по неин адрес в онези размирни времена от бившите ни съюзници. "Народ, който за 30 години можа да възроди и направи цветуща своята родина – такъв народ не се оставя да бъде повален. Той вече се завърна към един възродителен труд със задача да превърже раните си и да възстанови силите си. Героизмът на неговите добродетели и величието на неговото минало отговарят на неговото бъдеще, както войнишката вдовица му припомня в краткия некролог библейските думи "Господ е приятел на праведниците" – пише знаменитият швейцарец в тази своя вълнуваща и днес изповед-обвинение. Защото освен всичко друго, в книгата си Айер публикува и много факти, свидетелства и фотоси от зверствата и варварщината, разиграли се в Македония и Тракия и разобличава лъжите, изфабрикувани от западната преса. Разтърсващото издание се разпространява сред политиците и държавниците по света, а авторът дарява всички приходи от продадените в България екземпляри за българските ветерани от войните.
Когато страната ни се включва в Първата световна война, смелият швейцарец, макар и вече 51-годишен, се записва като офицер-доброволец в 33-ти пехотен Свищовски полк. Изпращат го в обоза, но той настоява: „Не, не, на първа линия".
Там, на първа линия при отбраната на Дойран го настига и смъртоносният куршум, който слага край на достойния му и героичен живот на 2 септемви 1916 г. Погребан е в село Чаушли на територията на днешната Република Македония, което днес е останало без нито един жител.
През 1920 г. съпругата му Полин, която българите кръщават Павлина и заради милосърдието й я наричат «светица», се връща в Швейцария заедно със сина си Марсел, роден в Лом. Предсмъртното желание на вдовицата е в ковчега й да бъде поставена пръст от българската земя. Марсел се заселва край Женевското езеро и превръща къщата си в музей, в който съхранява сабята на баща си, ордените му и множество снимки. За този дом, отворен винаги за българи, Петър Увалиев пише: „Два декара България в сърцето на Европа – ето дома на Марсел Айер. Никъде това, което отвеки България е била и навеки ще бъде, не присъства така пълнокръвно, така естествено, така живо. Бащата на домакина е умрял за България, синът му живее за нея. Ние всички му дължим много, защото той ни дарява много - гордостта да сме българи и човеци".
За 23-те години, които прекарва в България, Луи Айер се доказва като велик българин. Не случайно в уикипедията е представен като «българин от швейцарски произход». Като признателност и преклонение пред неговото дело, оставило ярки следи в историята ни, в София, Русе и Лом са кръстени улици на негово име. Той е патрон и на стадиона в Силистра. По идея на Тодор и Архангел Митеви е създаден документалния филм «Живот, дарен на България», в който сценаристът Николай Кафтанджиев е увековечил спомените за него. Дикторският текст към филма е публикуван в книгата на режисьора му Иван Ботушаров «За документалното кино – от сърце и без компромис», издадена от бургаското издателство «Божич» през 2006 г. В градовете, в които швейцарецът е работил у нас са създадени дружества, носещи името му. По случай 90-годишнината от смърта му българо-швейцарското дружество «Луи Айер» от Русе излезе с предложение до президента на България да го удостои с наша държавна награда. Уви, това не се случи! А може би и по-добре, тъй като щеше да е прекалено нелепо светлата му личност да се нареди редом с такива «незаслужили» кавалери на подобни отличия като Ахмед Доган, Вилхелм Краус, Кондолиза Райс, Максим Стависки и пр.
http://www.desant.net/show-news/20098/
Децата да четат и да се образоват
Това не го пише в учебниците А защо не го пише, нека всеки, сам да си отговори 
