Другите Асеневци

[Siegfried]

Калоян - Калоян Асен (Йоаница) - "Ромеоубиецът"[1] е цар на България от 1197 до 1207 г. Той е най-малкият брат на българските царе Асен и Теодор Петър.

Вероятно след обсадата на Ловеч 1187 г. е пратен в Константинопол като заложник. Там прекарва около 2 години. Калоян успял да избяга от Византия към края на 1189 г. Оттогава цар Асен го държал постоянно при себе си. След убийството на цар Асен, цар Петър го взел за помощник в управлението. Когато и той станал жертва на заговор, Калоян изпреварил заговорниците и бил коронясан за български цар в началото на 1197 г.

През 1189 г. Калоян организирал антивизантийска коалиция, привличайки на своя страна назначения за управител на Пловдивската област Иванко и Добромир Хриз, самостоятелен владетел в Македония. Иванко бива заловен чрез измама от императора и хвърлен в тъмница, а Добромир Хриз е готов да развали съюза си с Калоян заради сделка с Византия. Създадена е втора коалиция (1201 г.), включваща управителя на Смолян Йоан Спиридонаки, Мануил Камица и Д. Хриз, когото Калоян успява да привлече отново.

Калоян започнал военни действия против Византия, като нахлул в Тракия. Бързо била превзета силната тракийска крепост Констанция (Симеоновград). След това Калоян насочил армията си към Варна, последното владение на Византия северно от Ст. планина. Тя се защитавала от голям гарнизон от западни наемници. Българските войски обсадили града и на третия ден (24 март 1201 г.) след щурм овладели крепостните стени и нахлули в града. В края на 1201 г. започнали преговори за мир и той бил подписан през 1202 година. По силата на този договор на Калоян е признато правото да владее земите северно от Стара планина, но Византия категорично отказва да му признае царската титла.

На северозапад маджарският крал Емерих е завладял областите Белград и Браничево, а Ниш е в ръцете на сърбите. Силна българска войска изтласква сърбите на запад, и с помощта на куманската конница печели сражението срещу маджарите при р. Морава, вследствие на което цар Калоян възстановява властта си над Белградската и Браничевската област- 1203 г.

В края на 1199 г. Калоян получил писмо от папа Инокентий III, който се надявал да присъедини България към католическата църква. По това време българският владетел водел преговори с Византия за признаване на царската му титла. Уверил се, че император Алексий III няма да удовлетвори исканията му, Калоян отговорил на писмото след около три години като настоявал за царска корона и самостоятелна църква. Папството разчитало чрез България да разшири влиянието си сред православния свят. През 1203 г. Калоян настоявал не само за царска корона, но и за патриаршеска титла на търновския архиепископ.

През есента на 1204 г. кардинал Лъв потеглил за България,но бил задържан от маджарския крал Емерих, който заявил, че ще пропусне кардинала само ако получи областите Белград и Браничево. Папата обаче му припомнил, че Калоян ще бъде коронясан "не върху чужда, а върху собствена земя" и го заплашил с отлъчване, ако не пропусне пратеника му. На 15 октомври 1204 г. кардинал Лъв пристигнал в Търново. Той миропомазал архиепископ Василий за примас на българската църква, а от името на папа Инокентий III провъзгласил Калоян за крал (Rex Wallahorum et Bulgarorum) и му връчил корона и скиптър. Калоян изпратил писмо на Инокентий III, че е коронясан за император, а първосвещеника му — за глава на българската църква. По този начин далновидният крал Калоян сключил уния (от лат. — съюз, обединение) и признал върховенството на католическата църква. Така и двете страни били удовлетворени, а папската благословия и коронация придали голям авторитет на българския владетел в цяла Европа.

През 1204 г. рицарите от четвъртия кръстоносен поход нахлуват във Византия. Калоян предложил своята помощ на рицарите, но те я отхвърлили. На 12 април 1204 г. западните рицари превзели Константинопол и провъзгласили Латинската империя. Те отново отхвърлили предложената от цар Калоян подкрепа. Неочаквано гръцката аристокрация в Тракия се обърнала за помощ към цар Калоян. Ромеите се заклели да го приемат за свой владетел, ако им помогне да се избавят от рицарите. Въстанието на гръцката аристокрация избухнало в началото на 1205 г. Император Балдуин тръгнал да накаже непокорните градове в Тракия с войските, които имал на разположение. Когато стигнал до Адрианопол(Одрин) на 29 март 1205 г., той видял над крепостните стени да се вее знамето на цар Калоян. Рицарите обсадили града, като се опитвали да подкопаят крепостните стени. Междувременно кръстоносците били подложени на нападения от куманската конница.

На 14 април се състояла битката при Адрианопол, една от най-великите български битки, в която цар Калоян разбива кръстоносците. Битката започнала с вихрена атака на куманите, които веднага след това демонстрирали мнимо бягство. Част от рицарите се втурнали да ги преследват и увлекли и други след себе си, включително и император Балдуин. Така куманите ги отвели до мястото, където в засада чакала основната част от българската армия. „Непобедимите“ западни рицари били напълно разгромени, а в плен паднал самият император. Той бил отведен в Търново, където останал пленник в т.нар. Балдуинова кула в Царевец до края на дните си, когато е хвърлен от т.нар. „Лобна скала“ в пропастта. След битката армията на Калоян започва да напада латинските владения на широк фронт. При преследването в резултата на преумора умира и вдъхновителят на IV кръстоносен поход престарелият венециански дож Енрико Дондоло. Впоседствие при засада в Изт. Родопи е убит и солунския крал Бонифаций Монфератски. Рицарите претърпяват още едно тежко поражение при крепостта Русион в Изт. Тракия. При опитите за контраатака на брата на имп. Балдуин-Хенрих, латинците успяват да навлязат в Изт. Родопи и да опожарят селища в Сев. Тракия, но това не променя военното статукво. В интерес на истината трябва да се признае, че Калоян се справя блестящо от стратегическа и тактическа гледна точка с Латинската империя, възпозвайки се от добрите си взаимоотношиния с Римския папа на дипломатическия фронт и от съюза с куманските племена и численото българско превъзходство в преките битки с рицарите, неутрализирайки чрез засади и маневри военната тактика опитите на западноевропейците за челен сблъсък. Военната кампания през 1205 г., приключила с влизането му в Пловдив. Градът му бил предаден от пловдивските павликяни.

В хода на военните действия, гръцката провинциална аристокрация се отмята от съюза си с Калоян и преминава на страната на латинците, поради което българският цар започва война на изтребление в Тракия, в резултат на което Пловдив е разрушен и са извършени зверства над гръцкото население в региона. Обсаждани са поседователно Адрианопол, Димотика, два пъти Солун, превзет е Сяр, като се предполага, че Калоян е използвал за своя база Изт. Родопи и рядко се е оттегял северно от Стара планина. През 1207 г. цар Калоян отново се отправил с голяма армия към Солун и българите обсадили града. В хода на обсадата царят умира, съществуват различни хипотези за естествена смърт или че той е бил убит от първия си военачалник — куманина Манастър. Предполага се също, че Калоян е станал жертва на заговор, в който е възможно да е участвала и съпругата му, куманката Целгуба.

През 1972 г. в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ във Велико Търново е открит гроб на висш аристократ от Второто българско царство. Въпреки не стихналите и до днес научни спорове дали това погребение може да се отнесе към личността на цар Калоян те биват пренесени с държавни почести до реставрираната църква „Свети Четиридесет мъченици във Велико Търново“. На церемонията присъстват президентът Георги Първанов, висшите представители на армията, църквата и науката. Спазен е протоколът на държавно погребение.

Иван Асен II - Йоан Асен II или Йоан II Асен (също Иван Асен II) е цар на България от 1218 до 1241 г. Той е син на цар Иван Асен I. Личността на Иван Асен II е уважавана и в съседна Румъния, където той се смята за един от големите румънски средновековни владетели (под името Ioan Asan II).

През 1217 г. след 10 годишно изгнание Иван Асен II се завърнал в България с дружина от руски наемници за да си върне бащиното наследство — българския царски престол. Цар Борил се укрепил в Търново, но след седеммесечна обсада столицата била превзета, а узурпаторът бил ослепен и свален от трона.През пролетта на 1218 г. за цар на българите бил провъзгласен Иван Асен ІІ.

При неговото царуване границите на България отново достигат три морета . Иван Асен II е известен с добре премислените династически бракове, които укрепват държавата.

С възкачването на престола на Иван Асен II вътрешните междуособици в България затихват. Болярите се нуждаели от силна централна власт, за да се борят успешно срещу външните противници, които по времето на Борил успяват да откъснат големи територии от страната. Спират и продължителните войни. Всичко това се отразява благоприятно върху цялостния живот на страната. Настъпва подем в икономиката и културата. За разлика от Борил, новият владетел проявява верска търпимост и не преследва богомилите. В съответствие със започнатата миролюбива политика на Иван Асен II установява приятелски връзки с унгарците — жени се за Анна-Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204-1235), и получава Белградската и Браничевската област, която българите губят по времето на Борил. Добросъседски отношения се установяват с епирския владетел Теодор Комнин.

Добри са отношенията на българската държава и с латинците, които по това време се намират в твърде тежко положение, заобиколени от двете страни с врагове. Мир е поддържан и на западната граница със сърбите.

В началото на XIII в. се очертават два важни центъра на съпротива срещу латинските завоеватели: Никейската империя в Мала Азия и Епирската държава на Балканския полуостров. Създаването им е в резултат преди всичко на борбата на византийците срещу латинското нашествие и на тяхната решимост да отхвърлят чуждото господство — обстоятелство, което е умело използвано от византийската аристокрация. Положителна роля за укрепването на двете държави изиграва българо-латинската война през 1205-1207 г. Поражението на Балдуин I Фландърски при Одрин и на Бонифаций в Родопските теснини близо до Мосинопол отслабват рязко бойната мощ на латинската войска.

При Теодор Комнин (1215-1230) Епирското деспотство постига за кратко време големи териториални придобивки. В нейните предели са включени Средна и Северна Македония и Албания. През 1224 г. Теодор Комнин напада и успява да превземе Солун. С освобождаването на този град от латинската власт самочувствието му нараства, той се провъзгласява за император и достига до убеждението, че му е предопределено да изгони латинците от Константинопол и да седне на престола на византийските василевси. Същата цел преследва обаче и владетелят на Никейската империя Йоан III Дука Ватаций. За да осигури своя тил, Теодор Комнин сключва съюз с Иван Асен II. След това епирските войски настъпват в Западна Тракия и завладяват редица градове, като Мосинопол, Ксанти, Грацианопол и Димотика. След това се насочват към Одрин, където по това време се намират никейските войски на Йоан III Дука Ватаций. Вместо да обединят силите си за общи действия срещу Константинопол, двамата владетели влизат в конфликт помежду си. Теодор Комнин успява да изтласка никейците от Одрин и превзема града. След това епирските войски стигат до Виза. Латинците се затварят в Константинопол. Теодор Комнин не се решава да атакува силната крепост, тъй като не разполага с флот, а с обсада само по суша тя била непревземаема.

По това време настъпва и разривът му с българите. Нарастващото влияние на Иван Асен II върху Сърбия и Латинската империя започва сериозно да безпокои епирския владетел. Особено подозрителни и опасни са за него стремежите на българския цар да се намеси във вътрешните работи на латинците и да стане опекун на малолетния император Балдуин II, като му даде за съпруга дъщеря си Елена. Този план можел да осуети намеренията на Теодор Комнин и затова той насочва армията си срещу България, като се надява, че ще може да постигне бърза и лека победа. Иван Асен II не очаква това нападение. Той тръгва срещу нашествениците вероятно с малобройна войска, в която са включени и 1000 кумани. Теодор Комнин разполага с видимо числено превъзходство, за което свидетелстват думите на Георги Акрополит, че той „тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци“. Срещата между двете войски, както съобщава същият автор, става на 9 март 1230 г. при река Клокотница, недалече от днешно Хасково. Тук ромеите се разполагат на стан източно от реката, като преди това вероятно превземат близката крепост Трапезица. Сведенията на Георги Акрополит за развитието на сражението са съвсем оскъдни: „Теодор Комнин бил решително победен от българите и скитите (куманите). Бил пленен от враговете, той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи“. От следващия текст се вижда, че българите заловили много обикновени войници. От това личи, че българската войска успява да обкръжи противника.

Поражението на Теодор Комнин предизвиква бърза и неудържима разруха на обширната му, но вътрешно слаба държава. Без да срещнат каквато и да е съпротива, войските на Иван Асен II започват настъпление по всички посоки и за кратко време стават господари на Одринска Тракия, на беломорската област от Галиполския полуостров до планината Олимп, а също и цяла Македония и Албания — от Пинд до Шкодренското езеро [2]. Иван Асен II постъпва необичайно хуманно за онази епоха, като освобождава повечето от пленените войници „и ги отпратил по селата и градовете им“. Освен това оставя в някои от завладените градове старите управители, като по този начин си подсигурява подкрепата на местната аристокрация. Само в по-важните градове са докарани български гарнизони и нови органи на военната и финансовата администрация. Поставено е и българско духовенство.

Голямата победа на българските войски е ознаменувана с възпоменателен надпис върху паметна мраморна колона, поставена в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, който гласи:

„ В лето 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин. “

След битката при Клокотница България става важна сила на Балканите, с която всички нейни съседи трябва да се съобразяват. Засилването на България започва да тревожи нейните съседи. Особено обезпокоени били латинците, които се страхували за своята столица. Към 1231 г. отношенията между България и Латинската империя са вече изострени и поради това българският цар започва да укрепва южната граница. Ремонтирана и допълнително укрепена е крепостта при Станимака (Асеновград) както личи от намерения там надпис. Като се отказват окончателно от проекта си за съюз с българите, латинците избират за опекун на Балдуин II бившия Ерусалимски крал Жан дьо Бриен и се свързват още по-здраво с папата.

Владетелят на Никейската империя Йоан III Дука Ватаций решава да потърси съюз с българите, за да бъде по-успешна борбата му с латинците. Към такъв съюз се стреми и Иван Асен II, тъй като се надява той да му донесе нови териториални придобивки. Преговорите завършват успешно и през 1235 г. в гр. Галиполи между двамата владетели е сключена спогодба, скрепена с брак между дъщерята на Иван Асен II Елена и сина на Ватаций Теодор II Ласкарис. Спогодбата предвижда да се признае пълна независимост на българската църква, чийто глава — търновския архиепископ Йоаким — получава титлата патриарх. Така е възстановена разрушената от Василий II Българска патриаршия, и това означава окончателен отказ на българската държава от сключената през 1204 г. уния с Римската курия. Предвижда се съвместна борба срещу латинците за окончателното им изгонване от Тракия.

Военните действия започват още същата година, като българските и никейските войски нападат и завладяват Източна Тракия, след което тя е поделена между съюзниците съгласно предварително постигнатото между тях споразумение. Никейците получават Галиполския полуостров с гр. Малит и други градове по северозападното крайбрежие на Мраморно море, както и крепостта Кисос. Границата между тях и българите в Тракия стига на запад до р.Марица, а на изток до планината Ган и близо до крепостта Цурулон. Българите получават областите, лежащи на север, т.е. голяма част от Източна и Южна Тракия със земите около Пловдив, които са присъединени към българската държава още след Клокотнишката битка.

След това съюзниците, към които се присъединява и солунският владетел Мануил и кумански отряди, се отправят към Константинопол и го обсаждат по суша и море. Според Алберик те действат с 300 бойни кораба. Част от тях са български. Латинската столица е сериозно застрашена. Император Балдуин II заминава за Франция, за да търси помощ. Отбраната на столицата е поверена на Жан де Бриен. Намесва се папата, който се опитва да склони унгарския крал Бела IV (1235-1270) да подкрепи латинците, но не постига успех.

В началото на 1236 г. Жофроа дьо Вилардуен, по това време владетел на Пелопонес, се притича на помощ на обсадения Константинопол със 120 бойни кораба. Той успява да пробие морската блокада, като потопява 15 кораба и влиза в Златния рог. Настъпват зимни студове. При това положение съюзниците се оттеглят.

След снемането на обсадата Иван Асен II заповядва да се построят 25 нови галери. След като границите на България опирали на 3 морета, възникнала необходимостта да се изгради военноморски флот за защитата им. Френският византолог Льобо изтъква значението на създаването на българския военноморски флот, което става по същото време, когато се създават английският (1205) и френският (1249) военноморски флот.

Наскоро след неуспешната обсада на Константинопол Иван Асен II променя своята политика, скъсва съюза с Йоан III Дука Ватаций, сближава се с латинците и повежда заедно с тях обща борба за изгонването на никейците от Тракия. Към това е подтикнат от заплахата пред готвения с благословията на папата кръстоносен поход за спасяване на Латинската империя, както и от опасността от татарско нахлуване.

Под натиска на татарите през 1237 г. големи кумански отряди преминават Дунав и Стара планина, проникват в Източна Тракия и започват да я опустошават.

Българските войски, начело с Иван Асен II и латински войски обсаждат крепостта Цурулон, главна опора на никейците в Източна Тракия. В обсадата участват и кумански отряди. Никифор Тарханиот, който е начело на отбраната на града, успява да я организира добре и отблъсва пристъпите на обсадните войски. И все пак овладяването на крепостта е въпрос на време.

Но неочаквано Иван Асен II получава известие за смъртта на царицата, на едно от децата си и на патриарха. Той изгаря обсадните машини и бързо се завръща в столицата. Разбира се, не само личните мотиви го подтикват да прекрати военните действия, но преди всичко татарската опасност за българските земи. Латинците също се оттеглят. Наскоро след тези събития Иван Асен II се помирява с никейците, но запазва добрите си отношения с латинците.

Междувременно, вероятно през 1239 г., последва кръстоносният поход, организиран от папата. Шестдесетхилядна кръстоносна армия, минала от северозапад през българските земи, напада никейците, които действат в Тракия, и превзема Цурулон.

Две години след този поход през 1241 г. Иван Асен II умира.

Племенницата на Иван Асен II, княгиня Велеслава, е дадена за съпруга на Казимир I, княз на Ополе (1178/79 — 13 май 1230). Българката е княгиня на Ополе през периода 1218 — 1231 г. Тя е майка на княгиня Ефросиния Ополска (ок. 1229 — септ. 1292/93) и баба на полския крал Владислав I Локетек.

Превръщането на България в първостепенна сила в Югоизточна Европа дава тласък на икономически и културен възход. Следвайки политиката на предшествениците си Иван Асен I и Калоян, цар Иван Асен II пренася мощите на света Петка Търновска в столицата си, строи църкви и се грижи за украсата им. Неговото управление дава тласък за развитието на Търновската художествена и архитектурна школа.

Иван Асен II е първият български владетел за когото е известно, че е сякъл собствени монети. Той е единственият средновековен източноправославен владетел, с изключение на византийските императори, сякъл златни монети.

След победата от 1235 г. царят дарява щедро монашеските обители на Света Гора, за което свидетелства патриарх Евтимий в „Житие на Петка Търновска“. От златопечатните грамоти издадени от името на Иван Асен II за тези манастири е запазена само този за Ватопед („Ватопедска грамота“). Съхранена е и грамотата даваща право на дубровнишките търговци за свободна търговия в земите на Българското царство („Дубровнишка грамота“). Особен интерес в нея представлява изброяването на подвластните на царя области: Видинска, Браничевска, Белградска, Търновска, Загорска, Преславска, Карвунска, Крънска, Одринска, Скопска, Прилепска, Деволска и Арбанашка.

За могъществото и престижа на българския владетел свидетелства неговият златен печат, където царят е представен с всички символи на властта. Надписът на български гласи: „Йоан Асен, цар на българите и гърците“.

Битка при Клокотница - Битката при Клокотница се е състояла на 9 март 1230 г., недалеч от река Клокотница и едноименното село, между българската войска, водена от цар Иван Асен II и войската на епирския владетел Теодор Комнин. Българите извоюват решителна победа като пленяват епирския деспот заедно с цялото му семейство, а войската му освобождават.

Нарастващото влияние на Иван Асен II върху Сърбия и Латинската империя започва сериозно да безпокои епирския владетел. Особено подозрителни и опасни са за него стремежите на българския цар да се намеси във вътрешните работи на латинците и да стане опекун на малолетния император Балдуин II, като му даде за съпруга дъщеря си Елена. Този план можел да осуети намеренията на Теодор Комнин и затова той насочва армията си срещу България с надежата за бърза и лека победа. Теодор Комнин бил толкова сигурен в победата си, че взел в похода цялото си семейство и куп придворни.

В ранните часове на 9 март (денят на св. 40 мъченици) двете враждуващи армии се срещат край река Клокотница на 10 км западно от Хасково. За да окрили по-малобройната си войска от българи, Иван Асен II заповядал пергамента с нарушения мирен договор да бъде набучен на копие. В последвалата битка българският цар проявил хитрост и отлична военна тактика, обръщайки в бягство ромеите и франкските рицари – наемници. Самият Теодор Комнин паднал в плен заедно със синовете и дъщерите си.

Цар Иван Асен II заповядал височайшите пленници да бъдат откарани в столицата, а заловените обикновени войници да бъдат нахранени и пуснати по домовете им. Заради нечуваното си благородство и човечност цар Иван Асен II бил почитан и обичан “и не само от българите, но и от ромеите, и от другите народи” – пише византийският хронист Георги Акрополит.

В чест на голямата победа Иван Асен II заповядва да се изгради (или обнови) църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във престолния град Търново. Върху една от колоните и е издълбан надпис, който гласи:

"В лято 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин."
Според една легенда ранените български войни били лекувани край днешните Хасковски минерални бани. Част от местния фолклор е и големият събор “Банско одуше”, за който се говори, че се провежда от векове в памет на загиналите в битката при Клокотница.

И днес пътуващите по магистрала Е – 80 могат да видят бронзовия барелеф на Иван Асен II, издигнат близо до историческото място, за да напомня за великата му победа край Хасково.

[Siegfried]

Паметник на цар Калоян

[ni_ki87]

Лично за мен Иван Асен Втори(заедно със Симеон) е най-великия български владетел!!!

[Gonzo0009]

Лично за мен Иван Асен Втори(заедно със Симеон) е най-великия български владетел!!!

Мдам

[_RoKi_]

Лично за мен Иван Асен Втори(заедно със Симеон) е най-великия български владетел!!!

Подкрепям те напълно

[fabregas_949]

Лично за мен Иван Асен Втори(заедно със Симеон) е най-великия български владетел!!!

Подкрепям те напълно

+1

[Siegfried]

Радвам се - че мислите така

[pomiqrat]

Лично за мен Иван Асен Втори(заедно със Симеон) е най-великия български владетел!!!

Симеон е най-слабия владетел баце

[Siegfried]

Лично за мен Иван Асен Втори(заедно със Симеон) е най-великия български владетел!!!

Симеон е най-слабия владетел баце

Няма да коментирам ... Някои хора просто търсят само негативното навсякъде ....

[DukeUnv]

Симеон е най-слабия владетел баце