Любен Каравелов - Любен Стойчев Каравелов (1834 - 21 януари 1879) е български енциклопедист, поет, писател, журналист, етнограф,.
Пише библиографски трудове, статии по нумизматика, лексикография, българска литература, култура, политическа история, допринася много за развитието на обществената мисъл в България през Българското възраждане. Участва в националреволюционното движение като член и председател на БРЦК в Букурещ, Румъния в началото на 70-те год. на ХІХ в.
Любен Каравелов e роден на 7 ноември 1834 г. в Копривщица. Майка му е Неделя Доганска, произхождаща от големите копривщенски родове Чалъкови и Доганови. Бащата на Любен е Стойчо Каравелов, който е най- големият син на дядо Либен. Любен е по-голям брат на влиятелния следосвобожденски политик Петко Каравелов (1843-1903). Майката Неделя произхожда от богатите копривщенски родове Чалъкови и Доганови.
Каравелов учи в килийно училищепри поп Никита Вапцилката, после в училище на Христо Пулеков по взаимоучителния метод. След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г., Каравелов става ученик на Геров. По-късно баща му го изпраща да учи в гръцко училище (2 години). През 1850 г. се премества в училището на Найден Геров в Пловдив, където за първи път чете и руски автори. Изпратен в Одрин да учи за чирак, връща се в Копривщица. През 1854 г. баща му Стойчо го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Така Любен обикаля из Османската империя и по този начин успял да се запознае с неволите и страданията на българите. През 1856 г. го изпращат в Цариград. Тук вместо да се заинтересува от търговия, той се интересува от политически въпроси от Кримската война. Паралелно с това си записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография.
В 1857 г. заминава за Москва през Одеса, но не се записва в кадетския корпус, а се записва като слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет — поради наклонност към литература, история и славянски езици.
През 1867 г. заменава за Белград. На 11 октомври сщата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад.
През 1867 г. животът на Любен Каравелов се пресича с този на Наталия Петрович - млада вдовица, жевееща в с. Макац. Те се венчават в началото на 1868 г., На втория ден от женитбата е убит княз Михаил. Любен Каравелов и Владимир Йованович са заподозряни и арестувани. Те са отведени във Варадинската крепост. Това са едни от най- трудните моменти от живота на Каравелов, но въпреки всичко Наталия го подкрепя и наистина с право може да се каже, че тя е силна опора за съпруга си и вярна негова спътница.
Особено влияние Върху Каравелов оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ и започват да издават списание „Братски труд“, в което Каравелов печата първите си стихотворни опити — „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участвува в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише статии в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“. След покушението срещу Александър Втори, Любен Каравелов заминава за Белград (1867), откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. От 1869 г. се установява в Букурещ с намерение да редактира свой вестник. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките).
Редактира вестник „Свобода“ (1869–1873), където автор му става Христо Ботев (1872–1873). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873–1874). По това време Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиграция. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници.
(1857–1867) Москва — Л. Каравелов издава „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Страницы из книги страдании болгарского племени. Повести и рассказы“ (1868), „Българи от старо време“ (1867).
(1868–1869) Белград — на сръбски език издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“ и „Наказал я Бог“.
(След 1869) Букурещ — „Три картини из българския живот“ („Маминото детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.
Умира в Русе на 21 януари 1879 г.от туберколоза.
Захарий Стоянов - Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) е български революционер, политик и писател. Водач в Априлското въстание, той става и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Захарий Стоянов ръководи организацията на съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885, а през остатъка от живота си е сред водачите на Народнолибералната партия.
Захари Стоянов е роден в семейството на овчаря Стоян Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Истинското му име е Джендо Стоянов Джедев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в родното си село (1856–1862). След това е овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненска област и в село Подвис, Бургаска област (1866–1870). Докато чиракува за шивач в Русе (1871–1872) се включва в Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873).
Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание (1875). Той е един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски и още двама участници във въстанието (отец Кирил и Стефо Далматинецът) прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. При засадата Бенковски и отец Кирил са убити, Стефо Далматинецът е заловен, а самият Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, близо до Троян. След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвори, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877).
След 1878 г. Захарий Стоянов е член на окръжния съд в Търново (1880), секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881), служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885). Той оглавява Българския таен ценрален революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 живее в София, където се включва активно в дейността на Народнолибералната партия. Той е народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател (1887) и председател на парламента (1888–1889).
На 2 август 1889 г. по случай двегодишнината от всъпването на престола на княз Фердинанд I, Захари Стоянов е удостоен с Княжеския орден „Св. Александър“ I-ва степен.
Почива от разкъсване на червата, в следствие на отравяне.
За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ (1880) във в. „Независимост“ и статии (1881) във в. „Работник“. Редактира в. „Работник“ (1881), в. „Борба“ (1885), в. „Свобода“ (1887–1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др. Публицистиката на Захарий Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа ѝ в. „Свобода“. Публицистиката на Захарий Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много фронтове — срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус — гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-критичната си дейност (особен обект на която е делото на Любен Каравелов) Захарий Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати — реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захарий Стоянов „Искандер бей. Разказ из българския живот“, както и на „Чардафон Велики“, „Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г.“ и др.
Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало — неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на „Записки по българските въстания“, така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“. Основният му замисъл е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876, да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записките...“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876“ — плод на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.
Псевдоними: Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят, Omega, С., Х., Н., XZ, „?“.
Творби -
Искандер бей. Разказ из бълг. живот. 1882
Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му. 1883 (с предг. от Цветан Минков, 1937, 1940; под ред. на Ст. Каракостов, 1943. 1946, 1982, 1987)
Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876. Т. 1–3. 1884–1892 (с предг. от Александър Балабанов 1928, 1939, 1940; с предг. от Л. Стоянов 1948, 1949, 1957; с предг, от П. Пондев 1962; с предг. от В. Андреев 1956, 1967, 1975, 1976, 1977, 1986, 1987)
Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г. 1885
Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов. Реч. 1885
Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868. 1885 (1938, 1940, 1967, 1977, 1980: с предг. от Е. Карамфилов 1982, 1987)
Какво направихме в Търново? Отчет към моите избиратели в Пловдив, Котел и околиите. 1886
Кои са виновниците на 9 август? 1886
Коронованите нихилиста в България. 1886
Не му беше времето. (Отговор на брошурата „Недоразумението между българското и руското правителства“). 1886
Чардафон Велики. 1887 (1942)
Христо Ботйов. Опит за биография. 1888 (1892, 1919, 1940, 1946, 1966, 1976)
Априлското въстание. Из „Записки по българските въстания“.; 1942 (1949, 1955, 1967, 1968, 1969, 1970, 1971, 1974, 1975, 1976, 1979, 1981)
Неиздадени съчинения. Увод. ред., бел. от А. Емануилов. 1943
Съчинения. В 3 т. Ред. Ал. Бурмов и др. 1965–1966 (1983)
Непознати страници. Материали от личния архив на писателя. Съст., бел. Й. Палежев. 1981
Из „Записки по българските въстания. Разкази на очевидци. 1870-1876“. 1988
[/center]
