Мнениеот Alexx » 05 яну 2014 01:22
Eto малко анти-комунистическа риторика!
Митът за laissez-faire и марксизмът на медиите
Митът, че laissez-faire съществува в САЩ в момента е отговорен за настоящата икономическа криза, се разпространява от хора, които не знаят практически нищо за солидната и разумна икономическа теория или фактическото естество на laissez-faire капитализма. Те я възприемат въпреки, или по-скоро заради, своето образование във водещите колежи и университети на страната. Когато стане въпрос за икономика, тяхното образование ги потапя в изцяло погрешни и гибелни доктрини на Маркс и Кейнс. Твърдейки, че виждат съществуването на laissez-faire в условията на такава широкомащабна намеса на държавата, която представлява самата противоположност на laissez-faire, те се опитват да направят нова редакция на реалността, за да я подчинят на своите марксистки предупреждения и виждание за света.
Те поглъщат доктрините на Маркс повече в часовете по история, философия и литература, отколкото в часовете по икономика. Часовете по икономика, които обикновено не са марксистки, предлагат кайно недостатъчно аргументирани опровержения на марксистките доктрини посвещават почти цялото си време на възприемане на кейнсианството и други недотам познати антикапиталистически доктрини, като тази за чистата и съвършена конкуренция.
Много малко от преподавателите и техните студенти са прочели дори и една страница от трудовете на Лудвиг фон Мизес, който е един виден теоретик на капитализма и познаването на чиито трудове е от съществено значение, за да бъде разбран правилно. Почти всички те са по съществено невежи за сериозната икономика.
Когато говоря за образователната система и медиите като марксистки, аз не искам да кажа, че нейните членове одобряват какъвто и да било вид на насилствено сваляне от власт на правителството на Съединените щатиили че непременно са защитници на социализма. Това, което искам да кажа е, че са марксисти дотолкова, доколкото приемат марксистките възгледи, свързани с естеството и функционирането на laissez-faire капитализма.
Те приемат марксистката доктрина, че при отсъствие на правителствена намеса егоизмът, подбудите за печалба - "неубозданата алчност" - на търговците и капиталистите биха служили свеждане на нивото на заплатите до минималните за съществуване, като едновременно биха увеличили работното време до максималното поносимо за човека, биха наложили ужасяващи условия за работа и карали малките деца да работят във фабриките и мините. Те посочват крайно ниските стандарти на живот и ужасните условия за живот на наемните работници в ранните години на капитализма, особено във Великобритания и вярват, че това доказва тяхната теза. Те продължават да превеждат доводи, че само държавната намеса под формата на законодателство в подкрепа на профсъюзите и минимална работна заплата, закони за максимална продължителност на работния ден, законово уредена забрана за използване на детския труд и държавни укази, свързани с условията на труд, биха послужили за подобряване на участта на наемните работници. Те вярват, че отменянето на такова законодателство би довело до връщане на ужасните икономически условия от началото на 19 век.
Те виждат печалбите и изгодите на търговците като незаработени, незаслужени облаги, изстискани от наемните работници - предполагаемите истински производители - чрез равностйността на физическа сила, и оттук гледат на наемните работници като на истински роби("роби на надниците") и на капиталистическите "експлоататори" като на истински робовладелци. Тясно свързано с това, те разглеждат обалагнето с данъци на търговците и капиталистите и използване на получените приходи за благото на наемните работници, под формата на социално осигуряване, държавно медицинско обслужване, общодостъпно образование и държавно жилищно строителство, като политика, която служи просто за да върне на наемните работници част от плячката уж открадната от тях в процеса на "експлоатацията".
В пълно съгласие с Маркс и неговата доктрина, че при laissez-faire капитализма капиталистите изземват цялата продукция на наемните работници, която е в повече от необходима за минималното съществуване, те приемат, че държавната намеса не вреди на никого освен на неморалните търговци и капиталисти и никога на наемните работници. По такъв начин не само данъците за заплащане на социалните програми, а също и по-високите надници, наложени от профсъюзите и законодателството за минимални надници, се приема, че идва от печалбите, без отрицателни последици за наемните работници, като например безработица. По същия начин се гледа и на резултата от наложеното от правителството по-кратко работно време, подобрените условия на труд и премахването на детския труд: произтичащите по-високи разходи се приема, че идват от "принадената стойност" на капиталистите, никога от стандарта на живот на самите наемни работници.
Това е начинът на мислене на цялото ляво и в частност на членовте не образователната система и медиите. Това е възглед за мотиви на печалбата на метриалната корист като вродено унищожителна, ако не бъде принудително отблъсквана и строго контролирана чрез държавна намеса. Както беше казано вече, това е възглед, който вижда ролята на търговците и капиталистите сравнима с ролята на робовладелците, въпреки факта, че търговците и капиталистите не използват и не могат да използват оръжия, камшици и вериги, за да намират и задържат своите работници, а само предлагане на по-добри надници и условия от тези, които работниците могат да намерят на друго място.
Не е изненадващо, че образователната система и медиите споделят възгледите на Маркса, че laissez-faire капитализмът е "анархия на происводството", при която търговците и капиталистите тичат наолко като кокошки без глави. Спред тях рационалността, редът и планирането произлизат от държавата, а не от участниците на пазара.
Както казвам, това и много други неща представляват същността на мисловната рамка на голямото мнозинство днешни преподаватели и на няколко поколения техни предшественеци. Такава е и нагласата на техните студенти, които послушно са погълнали техните погрешни доктрини и кякои от които са станали репортери и редактори на издания като "Ню Йорк Таймс", "Вашингтон Поуст", "Нюзуик", "Тайм" и изумителното мнозинство на всички други вестници и новинарски списания. Това е мисловната рамка на техните студенти, които сега са коментаторите и редакторите практически на всичките големи телевизионни мрежи, като CBS, NBC, ABC и CNN. И точно тази е мисловната рамка, в която медиите сега се опитват да разберат и опишат нашата финансова криза.
Според тях laissez-faire капитализмът и икономическата свобода са несрпаведливост и хаос, докато държавата е гласът и движещата сила на справедливостта и разума в икономическите дела. Те толкова силно врват в правотата на този си възглед, че когато виждат онова, което смятат за доказателство за широкомащабна несправедливост и хаос в икономическата система, такава, каквато съществува в настоящата финансова криза, те автоматично приемат, че това е резултат на преследването на егоистични интереси и икономическа свобода, която прави това преследване възможно. При тази фундаментална нагласа принципът, който насочва така наречените журналисти е, че тяхната работа е да намерят бизнесмеи и капиталисти, които са отговорни за злото, и правителствени чиновници, които им дават възможност да го направят, и накрая - да забележат и поддържат политики на държавна намеса и контрол, които както се твърди ще премахнат злото и ще предотвратят неговото повторение в бъдеще.
Техният страх и омраза към икономическата свобода laissez-faire капитализма, както и потребността да могат да го изобличат като причина за всички икономически злини са толкова големи, че те се преструват пред себе си и пред своята публика, че този капитализъм съществува в днешния свят, където той не съществува дори и в малка степен. Твърдейки, че laissez-faire съществува и носи отговорност за проблема, те са в състояние да насочат цялата сила на своята омраза към истинската икономическа свобода и laissez-faire капитализма, срещу всяка частица икономическа свобода, която някак успява да съществува и която те решават да атакуват. Тази частица, конкретизират те, е неразделна част от гладуването на работниците при нечовешката експлоатация на труд, който в своето невежество те приемат за даденост, че е налаган от капиталистите при laissez-faire. Тяхната аудотория с промити мозъци - продукт на съвременната образователна система, както и самите те - следва примера и подпомага техните усилия да предизвикват омраза.
Резултатът може да се обобщи с думи като тези, които се появиха в една от същите статии на "Ню Йорк Таймс", които цитирах по-рано: "Сега имаме колективен гняв, отвращение към цялата ни финансова система и е очевидно, че ще присъстваме на бурна враждебна реакция..." с разпространяването на последиците върху другите индустрии, защото гласоподавателите имат усещането, че "големите компании са животните и те трябва да бъдат сложени в техните клетки".
По този начин враговете на капитализма и кономическата свобода могат да подрължават своята кампания на икономическа разруха и опустошение. Те използват обвинението на laissez-faire като механизъм за увеличаване властта на държавата. Например в началото на 30-те години на миналия век те обвиниха президента Хувър в следване на политика на laissez-faire, дори когато той се намеси в икономическата система, за да предотврати намаляването на заплатите, което беше особено важно, за да се попречи на намаленото търсене на работна ръка да се превърне в масова безработица. Въз основа на масовата безработица, която беше резултат от интервенцията на Хувър и която те успяха да представят като laissez-faire, те успяха да заблудят страната да подкрепи бъдещите широкомащабни намеси на Новия курс.
Днес те проължавата да играят същата игра. Именно laissez-faire е политиката, която те осъждат и чиито провали, те твърдят, трябва да бъдат превъзмогнати с още повече държавно регулиране и контрол. Днес широкомащабните намеси на само на Новия курс(New Deal), но също и на Справедливо споразумение(Fair Deal), Нови граници(New Frontier), Перфектно общество(Great Society), и всички администрации оттогава се добавят към много големи намеси, съществували дори през 20-те години на миналия век и за които Хувър допринесе съществено. И въпреки това, твърдят те, ние все още имаме laissez-faire. Изглежда, че докато някой все още може да се движи или да диша, без да бъде под контрола на правителството, laissez-faire, според слуховете продължава да съществува, което служи за да оправдае необходимостта от ощеповече държавен контрол.
Логичния край на този процес ще настъпи, когато един ден всеки от нас бъде прикован с вериги към стената, или най-малко принуден да прави нещо, което би могло да се сравни с това да живееш в пощенски код, който отговаря на номера на социалната ти осигуровка. Тогава държавата ще знае всеки кой е, къде се намира и че той не може да направи нищо без нейното одобрение или разрешение. И тогава светът ще бъде в безопасност от всеки, който се опитва да направи нещо, от което да спечели и по този начин, както се твърди, да навреди на другите. Тогава светът ще се радва на целия просперитет, който произлиза от пълната парализа.
- Джордж Райзман, октомври 2008г.
[/center]
[/center]