Така нареченият „Народен съд“ осъжда много хора, част от които вече избити без съд и присъда, за да бъдат прикрити и оневинени чрез лъжезаконност убийците и да се обсеби имуществото на жертвите. Това го знае всяко хлапе.
И кога, по дяволите, ще има една тема за българските герои, за хората, обичали Отечеството с цялото си сърце, на което посвещават и живота си.
Хайде една снимка и няколко изречения, които няма как да не разтуптят всяко българско сърце, стига мозъкът да не е промит в червено.

След 1944 г. нарекоха офицерите царски офицери, а те бяха български офицери, възпитани да умрат за България, а не за някой друг някъде на майната си. Те нямаха автомобили, возеха се в трамвая, но никога не сядаха, ако ще петнайсет празни седалки да има. С бели памучни ръкавици лете, с кафяви кожени зиме. И нищо в ръцете, никаква чанта, нито куфарче за документи. Знаеше се, че един го разжалвали, понеже носел пазарска мрежа. Забранено им беше да четат вестник в трамвая, понеже вестниците могат да клонят към идеи и партии, а офицерът не може, когато е в униформа. Моят кръстник Списаревски, като му арестували момчетата в казиното в Карлово и той довтасал да си ги прибере, а полицаите му отказали, отишъл първо до закачалката, закачил си фуражката и куртката, защото българският офицер не може да се бие в заведение - само на български фронт или в българското небе. Чак тогава се върнал, обърнал масата на полицаите, развъртял един стол, помлял полицаите и си освободил момчетата. България беше съюзник на Германия; Спайч бе учил за летец изтребител в Германия, но в бара на "Раковски", там, където е сега армейският театър, той и на едни немски офицери им обърнал масата, щото станал прав като свирили немския химн, а те не станали при българския химн.
"Свестните у нас считат за луди, глупеца вредом всеки почита".