CSKA.SOFIA написа:CTAHKO написа:CSKA.SOFIA написа:Това е инфлация, обезценяване на парите.
Какво се обезценяват, като те нямат покритие
Парите са 100 % обезпечени със златните и валутните резерви на страната, които са в ЦБ.
Икономическата и социална неграмотност на българският народ е отчайваща... 
Загубена невинност: 40 години след отказа от златния стандартДимитър Събев
В понеделник, 15 август, се навършват 40 години от изоставянето на златния стандарт. На 15.08.1971 г. президентът на САЩ Ричард Никсън, притиснат от нарастващите разходи по войната във Виетнам и решението на Швейцария и Франция да подменят доларовите си резерви със злато, обяви края на свободното конвертиране на доларите с благородния метал.
До онзи момент в рамките на Бретън – Уудската система, една тройунция злато имаше фиксирана стойност от около 35 долара. Световните валути бяха привързани към долара, а доларът – към златото; така работеше валутната система на света в продължение на 25 години.
Но близо 6% инфлация, предизвикана от 10% ръст на паричното предлагане в САЩ през 1970 г., в съчетание с нарастващото недоверие на международната общност към хартиените долари и започналото източване на златните резерви на САЩ от другите развити държави, доведе до решението, определено от международната общност като 'шокът на Никсън'.
Шокът на Никсън е наречен така, защото решението за късане на „златната пъпна връв“ е обявено без предварителна подготовка или публично обсъждане. Специално в САЩ то носи на президента значителни дивиденти от популярност, тъй като е придружено от замразяване на цени и заплати за период от 90 дни, както и въвеждане на 10% допълнително мито върху вносните стоки. Месеци по-късно свръх – митото е отменено.
Отказът от златния – а и какъвто и да е друг стандарт – днес позволява на централните банки да управляват паричното предлагане в една страна според фазата на икономическия цикъл. В момент на рецесия централната банка може да пусне в обращение повече пари и така да засили икономическата активност. При прекомерно ускоряване на икономиката, на теория, би следвало паричното предлагане да бъде свито.
Няколко десетилетия подред до преди последната финансова криза, централните банки правеха регулации в паричното предлагане, като повишаваха и понижаваха своите лихви. След 2009 г. обаче те все по-често прибягват до „неконвенционални мерки“, тъй като лихвените проценти вече са близки до нулата.
Именно тези неконвенционални мерки, които грубо казано представляват печатане на пари, карат много хора да съжаляват за „загубения“ златен стандарт. Днес, поне де юре, всяка една държава /с изключение на тези, въвели валутен борд като България/, може да напечата толкова много или малко пари, колкото пожелае.
Много хора, някои от които са привърженици на либертарианската икономическа доктрина, днес настояват, че не е редно да се оставят подобни правомощия на правителството или ръководителите на централната банка. Според тях, евентуално връщане към златния стандарт би отнело възможността суверените да печатат пари по свое усмотрение и би върнало доверието в системата. Днес Reuters посвети обширен материал на тази хипотеза.
Не може да се възрази, че връщане към златото в качеството му на световна валута би било доста примитивно решение – в XXI век.Първо защото златото днес е разпределено неравномерно в държавните хазни и индивидуалните портфейли. Днес златото във валутните резерви на страните не съответства на постигнатото икономическо и социално богатство. Например Франция има два пъти повече злато от Китай, а Япония – само двойно повече злато по сравнение с Португалия. Богатата Норвегия пък изобщо няма злато. Връщане към златния стандарт би ощетило в крайна сметка не най-бедните, а най-предприемчивите икономики и инвеститори.
Представете си в тази връзка, че пасивните жители на една раздирана от политически противоречия и обхваната от корупция държава случайно открият нова огромна златна жила на своя територия. Те ще имат предимството на грубата сила пред всяка високотехнологична нация, която гледа на своя ум като на най-ценния си ресурс и успешно се конкурира в международната търговия.
Но по-важният аргумент срещу златния стандарт е това, че да се отнеме дискреционното правомощие на правителства и централни банки да печатат пари, не е нужно да се връщаме към златото. Прогресивното решение е преминаване към обща резервна световна валута – идея, която се защитава например от финансиста и мислител Жак Атали и намира поддръжници на много високо равнище.
Пътят до общата валута, световно правителство и глобална централна банка може би ще трае поне още няколко десетилетия, но всички големи информационни и глобализационни процеси сочат в тази посока.
Съществена полза, макар и не основната, от общата световна валута ще стане редуцирането на форекс пазара, където сега ежедневно циркулират различни валути с равностойност 4 трилиона долара – и никакъв принос към реалния или виртуалния икономически продукт.
Междувременно, докато визията за обща валута, която все още звучи фантастично, не бъде реализирана, много хора по света ще продължат да гледат на златото като на спасителна сламка. Не само че не спира да поскъпва от 11 години насам, ами и може да се пипне, а пък то и блести и от него се правят бижута.
И вместо написаното /по нареждане на Рузвелт/ мото In God We Trust на американските банкноти, днес на пазара се продава нагласата In Gold We Trust /вместо Уповаваме на Бога – Уповаваме на златото/.
Сериозните финансисти знаят, че ако действително се стигне до превръщане на златото в стандарт на стойност през XXI век, това ще означава, че интеграцията и иновацията на световната икономика е пропаднала много, много ниско.
