Ние не сме от работилницата на Дядо Коледа, а от обикновения редакционен офис на Gong.bg, но също като него спазваме обещанията си (особено към най-послушните). След като получихме десетки материали от фенове, вече е време да започнем с публикуването на част от тях, онези, които екипът ни избра измежду многото страхотни анализи. От 24 декември, всеки ден, точно в 10.00 часа ще се появява по един коментар. Така че, единственото, което ни остава, е да благодарим на всички вас, за интереса, за чудесните материали, за страхотните пожелания към екипа. Надяваме се да няма разочаровани, а ако има – не се отчайвайте, ще има и следващ път!
Има ли „Надежда” за българския футбол?*
Автор: Ивайло Кацарски
Краят на календарната година е повод за равносметка. Привържениците и хората свързани с Локомотив София, изпращат може би най-противоречивата в историята си, футболна година. В миналото отборът не веднъж е срещал трудности, но въпреки това е оцелявал. Формирането на ДСО Торпедо София, довел до единствения сезон в Б група, обединението със Славия, все събития, които на пръв поглед изглеждат далеч по-сериозни от ситуацията днес. Това, което прави обаче настоящето положение на клуба толкова критично е, че цялостната обществено-икономическа обстановка е коренно променена и въпросът, който стои пред клуба, е екзистенциален – ще го има ли въобще Локомотив?
Началото на годината не предвещаваше подобен развой на събитията. Макар и трудно, с повече желание, отколкото с футболни аргументи, Локомотив заслужи място в Лига Европа. Класирането обаче стана факт основно поради грешките на конкурентите, а не толкова, заради добра игра на столичните железничари. Логично се стигна до драмата срещу Металург Скопие, в първия кръг на турнира Лига Европа. Локомотив беше на крачка от срамно отпадане, след трагична игра в реванша на стадион „Васил Левски”. Макар и трудно, отборът все пак съумя да защити името си, продължавайки в следващия кръг, където го чакаше вторият в полското първенство тим на Шльонск Вроцлав. Явно поокопитил се след трагичния старт, отборът изигра два мача на прилично ниво, като до отпадането се стигна след изпълнение на дузпи.
Класирането в европейските турнири, срещите с Металург и Шльонск придадоха измамната представа, че всичко в клуба е нормално. За хората, които стояха близо до отбора, обаче положението беше меко казано тревожно... Локомотив не разполагаше с лиценз за стадиона си и играеше мачовете си на националния стадион „Васил Левски”, изплащането на заплатите на футболистите беше със сериозни забавяния, а хората от администрацията на клуба и служителите в школата, изпитваха сериозни затруднения да си спомнят последната дата, на която се бяха разписвали под ведомостта… Селекцията, която направи треньора Деян Петков, показа, че основно и най-важно изискване към евентуални бъдещи попълнения е – да бъдат свободни агенти. Участието в турнирите, попречи на подготовката на клуба, като всичко се случваше в движение. В новия шампионат все пак, макар и неуверено, Локомотив показа някои проблясъци, за да се стигне до логичния кошмарен завършек на сезона. След загубата от Левски и оставката на Деян Петков, в родното гнездо се прибра амбициозният млад треньор Тони Велков. Дори неговото назначаване нямаше как да спре свободното падане на Локомотив, който записа едно от най-слабите си представяния в своята 82 годишна история. Кошмарни загуби срещу Левски и новака Лудогорец с по 4:0, унизително 1:4 на „собствен терен” срещу Черноморец, отпадане за Купата срещу Калиакра Каварна и 11-то място след края на есенния дял, е кратката ретроспекция за железничарите. Митарстването по стадионите продължи, като „домакинските срещи” се играеха вече на „Васил Левски”, „Георги Аспарухов” и „Българска армия”. Географията беше променена и в тренировъчния процес - през Царско село, до игрищата в Люлин и Обеля. Всичко тези неуредици дойдоха в повече на изстрадалите привърженици, които макар и не много на брой, продължаваха до този момент да подкрепят отбора. Организираните фенове обявиха бойкот и заявиха, че спират да посещават домакинските мачове, до завръщането на клуба в Надежда.
Проблемите в клуба, все повече започнаха да излизат наяве, а кутията на Пандора сякаш вече бе широко отворена. Изпълнителният директор Иво Тонев, напусна клуба, а президентът Николай Гигов спря да посещава двубоите, заплати не се изплащаха и клубът беше/е изправен до стената. Как се стигна до тук?
Примерът с управлението на Николай Гигов е релевантен и по отношение на много други отбори през времето на т.нар. преход. В зората на демокрацията и с появяването на силовите групировки, футболът стана притегателно място за ново забогателите босове. Бързо натрупалите съмнителни капитали групировки се впуснаха в бясна надпревара…брокерите в Ботев Пловдив, СИК в Славия, Мултигруп в ЦСКА, ВИС 2 във Велбъжд, Левски и накрая в Локомотив Пловдив, Гриша Ганчев в Литекс…примерите са безброй. Без да жалят средства, те започнаха да плащат (или поне да обявяват) огромни трансферни суми, без да имат каквато и да било дългосрочна стратегия за развитие. Пирамидата беше обърната, всички средства бяха насочени към трансфери на разглезени набедени звезди, задкулисни машинации със съдии, схеми със залагания и т.н. Школите бяха оставени на произвола на съдбата, а базите тънеха в разруха. За всичко това сериозна роля изиграха и абсолютно неадекватните действия на държавата, която тотално абдикира от футбола, въпреки че по документи всички клубни бази и стадиони са нейна собственост. С разпада на групировките и края на Юго-ембаргото, лесните пари постепенно започнаха да привършват, което се отрази и на „инвестициите” във футбола. С малки изключения ПФК-тата бяха напълно изпразнени от съдържание и само на документи оставаха професионални клубове. Без бази, без школи, без маркетингова стратегия, без каквато и да било визия за бъдещето. Чуха се и първите сълзливи изказвания на могъщите, едно време, бизнесмени, как били инвестирали стотици милиони левове и така повече не можело да се продължава… Повечето медии подеха този рефрен, сравнявайки едва ли не въпросните босове с будителите от българското възраждане. Нито един от тези „меценати”, претендиращи с познания за бизнес и мениджмънт, не отговори на въпроса, кое го беше накарало да излива парите си в съмнителни трансфери, вместо да изгради основа, от което да се тръгне нагоре?
Жалваха се и се самоканонизираха за мъченици, все едно някой насила ги беше карал да поемат издръжката на футболните клубове. Нито един от тези бизнесмени не си даде сметка, че ако не бяха точно тези отбори, щеше да бъде известен единствено на семейството си или най-много на следящите криминалните статии във вестниците… Оправданията, че нямало как да се инвестира в собственост, която не е притежание на клубовете, макар и донякъде резонни, бяха в явен противовес с трансфери обявени за по 1 000 000 германски марки, 300 000 лева за наеми на чужди стадиони и т.н. Прокламираните инвестиции за милиони левове във футбола контрастираха на фона на играчи трениращи с извадени джобове, демонстрирайки срещу същите тези босове, които ги бяха превърнали в елитни компаньонки. На същия този фон, школата на Локомотив беше завряна във фургоните на Требич, тази на ЦСКА обикаляше от игрище на игрище, а генератор на футболни таланти като Пирин Благоевград играеше дербита в А окръжна група. Прокламираните огромни бюджети бяха съставяни почти изцяло от продажба на футболисти, приходи от телевизионни права, а когато тези средства липсваха, решението беше едно: заплати просто не се изплащаха.
Примерът с Локомотив, преди това с Ботев Пловдив, Спартак Варна, Пирин, Дунав и много други, би трябвало да накара собствениците на клубовете, БФС, правителство да се замислят и да поемат по нов път, който макар и тежък, е без алтернатива. Нужна е промяна, нужно е да се поставят здрави основи, за да може след години, футболът в България да се превърне в наистина привлекателен продукт. Терени за подрастващите, правилна методика и развитие на собствени кадри. Налудничаво би звучало да смятаме, че всичко това автоматично ще доведе до новия Начко, но поне ще върне радостта към играта и хората от квартала ще се появят отново на стадиона. Не заради купи и медали, а за да видят техния си отбор, онзи истинския, пък кой знае след години може отнякъде да се появи нов самодеен талант, който да възвърне „Надежда”-та.
* Освен като район на София, всеки е свободен да интерпретира част от заглавието, по начин по който прецени.
Автор: Ивайло Кацарски
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Мисля, че това е една много добра статия на въпросния фен
