С настоящата статия имам желание да опровергая една измислица и вредните слухове, носещи се край тази измислица, които пречат на нормалните възприятия на феновете на ФК Левски и създават напрежение сред привържениците на хубавия български футбол. Измислицата е свързана с репресията над ФК Левски през 1969 и обвързването й с ЦСКА. Тя е част заблудата на лефскарите, а не е много добре да се живее с лъжи и по този начин футболните фенове на различните отбори да се настройват един срещу друг. Част от лефскарите и най-вече част от журналистите се опитват да изкарат ФК Левски репресиран от обединението със Спартак София и за доказателство посочват отлива на публика, и, както го наричат, бягството от стадиона на феновете на ФК Левски, които не приели обединението. В същото време те обвиняват косвено най-българския отбор, че е причина за тази уж репресия.
Тезата за бягството на лефскарите беше измислена, за да се противопостави на документите, които показват, че ФК Левски спечелва от решението за обединение на ФК Левски със Спартак, взето от лефскарите в по върховете на държавата: Ангел Солаков и Борис Велчев. След като не можаха да кажат нищо срещу фактите, че от обединението ФК Левски печели 7 национала на Спартак и двама на Локомотив София, единият от които е футболистът на годината Никола Котков, както и нов стадион и огромен брой други придобивки, лефскарите казаха: до, но феновете не приеха това обединение.
Оправданието с феновете е стара практика и е много удобно, защото е трудно да се докаже. Със същия номер лефскарите се разграничават от връзките си с модерния преди 1944 година Хитлер и след 1944 година изнасят доклади, в които се чете, че ръководителите на ФКЛевски до 1944 година са фашисти, но привържениците са били против ръководството си, правели нелегални ремсистки събрания на трибуните на игрището на ФКЛевски и всички лефскари до един (едно време са се наричали семкари и клошари, без да се обиждат и засягат, или с една дума отбор на простолюдието, откъдето после тръгна и отбор на народа) са били в редиците на прогресивните комунистически сили.
Хубавото е, че се пази подробна статистика от посещенията и е много лесно да се обори лефскарската теза за бойкот и бягство на старите лефскари. Първо ще се занимаем със статистиката от есенния полусезон на 1968 година. ФКЛевски привлича на седемте си домакински мача общо 170 000 зрители, което прави средно по 24 285 зрители на мач. Срещите на ЦСКА предизвикват интереса на 241 000 зрители - средно по 30 125 зрители на мач (общо 8 мача). Спартак Сф играе пред средно 11 142 зрители седемте си двубоя от есента на 1968 година (общо 78 000 зрители).
Пролетта на 1969 година клубовете осъмват с нови имена. ФК Левски обезличава Спартак и е вече Левски-Спартак; ЦСКА Ч.Знаме е обвързан със Септември от Б група-Север като компенсация на обединението на Левски със Спартак и насила е накаран да си промени името на ЦСКА Септемврийско знаме; Локомотив и Славия са обединени в ЖСК-Славия.
Левски-Спартак, който се движи твърдо на второто място на прилична точкова дистанция зад ЦСКА играе средно пред 26 500 зрители всяка от осемте си срещи (общо 212 000 зрители). Забелязва се не намаление и бягство на лефскарите, а увеличение с повече от 2000 средно на мач.
Убедителният лидер ЦСКА Септ.знаме в шестте си срещи (А група остава с 15 отбора и ЦСКА почива един кръг) след нежеланото съединяване с отбор от втора дивизия пълни трибуните със средно близо 6000 зрители по-малко, отколкото през есенния полусезон: 24 833 зрители средно на мач (общо 149 000 зрители). Допълнително включеният на мястото на Спартак Академик Сф (от В група направо в А, без квалификации) играе пред 9429 зрители средно (общо 66 000).
Следващият сезон 1969/70 затвърждава убеждението, че привържениците на Левски-Спартак са на стадиона, но при ЦСКА се отбелязва чувствително намаление:
Левски-Спартак - средно по 23 467 зрители на мач (общо 352 000 зрители)
ЦСКА Септ.знаме - средно по 21 200 зрители (общо 318 000 зрители)
Академик Сф - средно по 7467 зрители (общо 111 100 зрители)
Специфичното при сезон 1969/70 е, че последните седем кръга от него се играят след провала на световното в Мексико, след което, по всеобщо мнение, започва масовият отлив на хора от трибуните. Неудачното представяне на футболистите ни на Мексиканския Мондиал, съчетано с делничния ден вторник и големият дъжд, водят само 32 000 зрители на дербито Левски-Спартак–ЦСКА на 07 юли 1970 - антирекорд по отношение на публиката в срещите между Левски и ЦСКА дотогава. Което означава 25-30 000 зрители по-малко към общия актив на Левски-Спартак и минимум 2000 зрители средно, които щяха да се добавят към 23 000, посетили срещите на милиционерския тим, ако срещата е играна преди последните седем кръга. (В предишните дерби-мачове ЦСКА – ФК Левски на националния стадион след реконструкцията и увеличението на капацитета до 62 000 седящи места посещенията имат следния цифров вид: 1965/66 ЦСКА – ФК Левски 62 000 и ФК Левски – ЦСКА 60 000; 1966/67 ЦСКА – ФК Левски 55 000 и ФК Левски – ЦСКА 70 000; 1967/68: ФК Левски - ЦСКА 60 000 и ЦСКА - ФК Левски 70 000; 1968/69: ЦСКА – ФК Левски 55 000 и Левски-Спартак – ЦСКА 70 000; Есен 1969: ЦСКА - Левски-Спартак 60 000)
Безпристрастната статистиката не отбелязва бягство на лефскари. Имаме увеличение на средното посещение в полусезона след обединението и трайно намаление в показателите на ЦСКА след натрапеното свързване със Септември. Забелязва се и масирано присъствие на бивши фенове на Спартак на срещи на Академик. Много от привържениците на Спартак Сф (образуван е от обединението на старите софийски клубове Раковски и ФК-13 през 1945 година), който е отбор без голяма фенска база, но с верни съмишленици, престават да се интересуват от футбол след претопяването на отбора им в по-популярния ФКЛевски. Това е трудно да се докаже и го споменавам мимоходом между другото, но съществуват свидетели от стария квартал Лозенец, които могат да потвърдят. Друга голяма група от запалянковци на Спартак започва да посещават мачове на Академик София, защото привържениците на Спартак са фенове, които обичат да се индентифицират с клуб извън четирите големи в София. И това е трудно доказуемо, но не е лошо да бъде отбелязано.
Тезата за бягството на лефскарите и несъгласието им не се връзва не само със статистиката от последващите обединението сезони, но и с манталитета на лефскарите. За тях името и принципите означават много малко. Щяха ли иначе сами да изберат Сталин в почетен президиум и да се кланят пред бюста на съветския диктатор? Ако клубното име значеше нещо за лефскарите, щяха ли да го оставят без да протестират през 1949 година и да го заменят напълно доброволно и с огромна радост със съветското Динамо? Разликата със запалянковците на други софийски тимове е очебийна. Привържениците на Локомотив и Славия не приемат натрапените им названия Торпедо и Строител. Само една година след преименуванията с дружните усилия на всички локомотивци и слависти двата отбора се отделят в самостоятелни дружества и започват 1951 година на чисто в Б група.
Да се надяваме, че статистиката ще окаже благотворно въздействие върху лефскарите и ще ги накара да разсъждават като нормални и разумни фенове, които:
- вярват на фактите и не живеят с мълви
- не обожествяват един обикновен футболист и не се опитват да го поставят над по-добри от него играчи, с което пораждат ответна реакция на привържениците на другите отбори (Абе Ленстра е легенда на Хееренвеен, на който те са кръстили стадиона си и също като Георги Аспарухов е напълно неизвестен извън феновете на клуба, но нормалните холандски запалянковци не налагат Ленстра за идол на цяла Холадния и не омаловажават по този начин много отлични холандски играчи ).
- не бойкотират носенето на един цвят, защото е цветът на врага – това се предразсъдъци, присъщи на вманиачени (маниакалността е болестно състояние) хора.
- имат за любимо скандиране възглас в полза на отбора си, а не “Бий, бий, бий чуждия по главата”.
- не носят знамена и фланелки “Аз Мразя”, а обичат.
