Мнениеот tirion » 09 май 2011 21:33
Честит празник на руснаците!
Попаднах на един интерен предговор към книга,колко има вярно в това не мога да кажа.
След излизането на книгата ми 'Ледоразбивачът' в Германия, получих три кубика поща от бивши германски войници и офицери: писма, книги, дневници, фронтови документи, снимки. А след издаването на книгата в Русия, получих още повече. И в дневния ми ред възникна ленинският въпрос: какво да се прави? Да пиша ли отговори? Ще ми стигне ли животът? А имам ли право да не пиша отговори? Не става въпрос на вежливост. Всяко писмо е интересно по своему. А всичките заедно, са съкровище. Това е пласт от историята който никой не е изучавал. Това са хиляди свидетелства и всякое опровергава официалната версия за войната. Може би някое научно учереждение има по обемист сборник от ръкописни свидетелства, но вярвам, че моята колекция е по-интересна. Фронтоваци, преживяли дълъг, труден живот, изведнъж, в залеза на живота си, започнаха да ми пишат, и разкривайки душата си, разказваха това, което никому не са разказали. По-голямата часто от писмата не са от фронтоваци, а от потомците им - деца и внуци. И всичко е съкровено: "Баща ми, в своя кръг, разказваше..." Потресе ме това, че всичките свидетелства, както на живите, така и на дошлите в преразкази на близките им, не се съгласуваха с картината за началото на войната, която половин век ни рисуваше официалната историческа наука. Може би фронтоваците и техните потомци изкривяват истината? Такова предположение можеше да възникне, ако пощата, която получих, беше само 100 килограма. Поради подобни предположения можех и да се откажа. Но писмата са МНОГО. Представяте ли си, какво означава думата МНОГО. И всичките, за едно и също. Не биха могли всичките да се наговорят. Не могат хилядите автори на писма от Русия да се договорят с авторите на хилядите писма от Германия, Полша, Канада, Австралия...
Например, от официалната версия за войната ние знаем, че започнала войната и художникът Ираклий Тоидзе, в порив на благородно възмущение, изобразил Родината-майка, зовяща за бой. Плакатът се появи в самите първи дни на войната, скоро доби световна известност и стана графичен имвол на войната, която комунистите наричат "великата отечествена". А на мен ми пишат, че плакатът се появил на улиците на съветските градове, не в първите дни на войната, а в самия първи ден. На улиците на Ярославъл - вечерта на 22 юни. В Саратов - "във втотата половина на деня". На 22 юни в Куйбишев, плаката лепеха по вагоните на военните ешалони, с които гарата беше задръстена. В Новосибирск и Хабаровск плакатите се появили не по-късно от 23 юни. Самолетите тогава летяха с множество промеждутъчни кацаня, и за денонощие не стигаха до Хабаровск. Но да предположим, че самолета е бил натоварен с плакатите на 22 юни, и за една нощ е долетял до Хабаровск, но възниква въпросът, кога са печатани тези плакати? На 22 юни ли? Нека допуснем. Но в такъв случай, кога Ираклий Тоидзе е творил своя шедьовър? Както и да го увъртаме, било е преди 22 юни (преди началото на войната). Излиза че е творил, не в порив на благородна ярост, а още преди да е могла тази ярост да кипне в него. И откъде е знаел той за германското нападение, ако самият Сталин не го е очаквал? Загадка на историята...
Но ето я и разгадката: Писмо от Аржентина. Авторът е Кадиров - Николай Иванович – старши лейтенант, на сборния мобилизационен пункт в Минск:
Всеки повиквателен мобилизационен пункт съхраняваше определено количество секретни мобилизационни документи, запечатани с печат: да се отвори в деня "М". Към края на 1940 г. такива документи започнаха да се получават все повече. И ето че през декември се получиха три огромни пакета, всеки с по 5 печата с червен восък. И със същото предписание: да се отвори в деня "М". Пакетите бяха секретни и трябваше да се съхраняват в сейф. Но ето ти беда: не се побират. Наложи се да поръчаме стоманен сандък и да го използваме вместо сейф. Минаха 6 месеца, дойде 22 юни, започна войната. Какво да се прави с документите? Молотов каза по радиото, че е започнала войната, но сигнал за отваряне на пакетите не идваше. Ако разпечаташ - ще те разстрелят. Седят офицерите и чакат. А сигнал няма. Но привечер по телефона - заповед: пакетите с тези и тези номера, да се унищожат, без да се отварят, а пакетите с тези и тези номера – да се отворят.
Унищожаваха се веднага много от тях, в това число и два от трите огромни пакета. А как да се унищожават, когато във всеки от тях са по 500 листа плътна хартия? Горяхме ги в метални варели и се застраховахме с протокол: "ние долуподписаните, горихме пакетите, като при това не поглеждахме в огъня..." И се подписахме. Но понеже после възниква съмнение, не сме ли любопитствали какво е съдържанието, изгаряйки го. Затова в протокола добавихме: не любопитствахме.
А за единия от огромните пакети беше заповядано да се разсекрети, да се отвори и съдържанието да се използва по предназначение.
Отворихме ги и вътре пачка плакати: "Родина-мать зовет!" Плакатите разлепихме на 23 юни, през нощта. Но бяха получени есента на 1940 г.
И се оформя картинката, че са подготвени предварително, отпечатани са в тираж, достатъчен за цялата страна, и в секретни пакети са били разпратени по съответните учереждения. Явно нещо са криели.
Но на 22 юни Хитлер нанесе изпреварващ удар, и в един момент много от тези плакати, меко казано, изгубили актуалност. На Съветския съюз се наложи да води отбранителна война, на своя територия, а подготвените плакати в двата други пакета призовавали за съвсем друга война. Съдържанието на подготвената агитационна продукция не съответстваше на духа на отбранителната война. Затова бе и заповедтта: да се унищожи, без да се отваря. Може би това са били велики шедьоври, може би и те щяха да станат световно знаменити. Но на художниците им не провървя. А на Ираклий Тоидзе провървя. Неговият плакат (може би, въпреки авторския замисъл) излезе универсален: "Родината-майка зове", а на къде зове, не е написал. Затова плакатът му подхождаше и за отбранителна война. Затова и заповядаха плакатът на Тоидзе да се разлепи по цялата страна. Така беше и със всичките символи на "великата отечествена" - изготвяха ги години предварително. Песента "Свещенная война" е написана преди германското нападение. Също и монументалният символ на "великата отечествена" – "воинът-освободител", с дете в ръцете. Този образ се появи във вестник "Правда", септември 1939 г., на третия ден след началото на съветския "освободителен поход" в Полша. И да не ни беше нападнал Хитлер, ние, така или иначе, щяхме да станем "освободители".
Некои ще възразят: можем ли да вярваме на офицер, който е попаднал в плен и след войната, по някакви причини не се е озовал в родината на световния пролетариат, а в Аржентина? Добре, хайде да не му вярваме. Но тези, които след войната са се върнали в родината на световния пролетариат, разказват същите удивителни истории. След издаването на "Ледоразбивачът" кремълските историци в множество статии се опитваха да опровергаят подготовката на Сталин за ""освобождаване" на Европа. Стигаше се до куриози. Един литературовед открил, че текстът на песента "Свещенная война" е бил написан още по времето на Първата световна война. Лебедев-Кумач просто откраднал чуждите думи и ги представил за свои. Моите критици се хванаха за тази публикация и повтаряха многократно, че текстът е бил написан четвърт век преди германското нападение!
Правилно. Нима аз го оспорвам? А нима е важно? На Сталин, февруари 1941 г. му потрябвала песен за велика отечествена война против Германия, и той поръчал такава песен. Ето това е главното. А как са се изхитрили изпълнителите да го направят: дали са откраднали или са съчинили, този въпрос няма отношение към книгата ми. Отговорът на този въпрос не променя нищо, нищо не опровергава и нищо не доказва. А и не става дума за Лебедев- Кумач. Песента е музикално произведение. Затова през февруари Сатлин поставил задачата, не на Лебедев-Кумач, а на композитора Александър Василевич Александров.
В писмата които получих, има неколко свидетелства за това, че не само Александров е писал песен за войната. И не само композиторите и поетите са се готвели за "освободителната" война, но и лекари, учители, певци, танцьори, акробати, фокусници. Поразително е, но и официалната преса говори за това същото. Ето свидетелство на Константин Симонов във вестник "Красная звезда" от 7 ноември 1992 г. Симонов е любимец на Сталин, Хрушчов, Брежнев; той е герой, кавалер на седем ордена, лауреат на четири сталински премии; по времето на Сатлин е кандидат член на ЦеКа. Той свидетелства, че през лятото на 1940 г. събрали гражданските писатели и започнали да ги подготвят за война. Самият Константин Симонов бил във взвода на поетите, към ротата на писателите. Цяла година ги подготвяли, а на 15 юни 1941 г. им присвоили воински звания. На Симонов - интендант втори ранг, което се равнява на подполковник...
Симонов продължава: 22 юни започна войната, а на всички нас вече бяха приготвени предписания, кой - къде ще е, от централните вестници, до дивизионните..." Всяка от 303-те сталински дивизиии маше свой дивизионен вестник. И ако за редакцията на всеки дивизионен вестник изпратеха по един, тогава колко души са били подготвили? А и в корпусните вестници бяха нужни писатели-поети, и в армейските, флотските, фронтовите.
В академията на ГРУ ме учеха да обръщам внимание и на най-дребните подробности, и на на-дребничните. Само от тях може да се добие представа за случващото се. И аз следвам учителите си. Обръщам внимание на подробностите (Авторът на книгата "Ледоразбивачът", и на още много книги, е завършил академията на ГРУ и е бил офицер, на служба в ГРУ!).
А подробностите са крещящи: с воинските звания Сталин не се изхвърляше. Военните летци в това време служеха със сержантски звания, командирите на звена и даже заместник командирите на ескадрили, бяха сержанти. А тук, цивилният Константин Симонов, писател, не служил и войник, 25 годишен, само след година подготовка и – начално завание - подполковник.
Това сериозно ли е? И съвсем не само той. Там са стягали куфарите си и са сверявали фронтовите предписания, полковият комисар Михаил Шолохов (званието е генералско) и т.н. и т.н., и целият съюз на писателите, в почти пълен състав. Изключенията са само за неспособните да носят оръжие. Представете си, че сте съветски разузнавач - анализатор, и на масата ви сложат съобщение, че: Хитлер 1940 г. събрал всички писатели и поети, цяла година ги юркал по стрелбища и полигони, и сега им присвоил звания, вкл. до генералски, и ги готви за изпращане на нашата граница. Изпращането е тайно, с елементи на маскарад: некои са представени като интенданти, специалисти по снадбяване с обуща и шинели. Как бихте реагирали вие - съветският разузнавач-анализатор, на такова съобщение? Какво бихте съобщили на началството си?
Но в Гемания нищо подобно не се е случвало, случваше се в Съветския Съюз. И ако подобни сведения са достигали до германското разузнаване, как е било длъжно да реагира то? Какво ще докладват на началството си?
От една страна, успокояващи съобщения на ТАСС, а от друга...
След изпреварващия удар на Хитлер, нуждата от маскарада отпадна, и на всички писатели, интендантските рангове замениха със стандартните - армейски. Значи е имало причина, поради която да се предприема целият този маскарад...
Лятото на 1939 г. същият този Константин Симонов беше военен кореспондент в армейската група на Жуков, на Халкин Гьол. Тогава той спокойно минаваше, без военна подготовка и без офицерско звание. А лятото на 1940 г., на някого притрябвало да започне масова подготовка на журналистите, писателите и поетите, за война. А тогава Хитлеровият план "Барбароса" още не го е имало. Но другарият Сталин вече е имал някакви замисли. Нашите писатели-поети, закъсняли съвсем мъничко: завършили курс по военна подготовка, получили звания, минали разпределение по фронтовете, армиите, корпусите, дивизиите; стегнали куфарите, и вече трябвало да заминават по своите фронтови редакции... и в този момент Хитлер нападнал. В момента на последните приготовления, Хитлер принудил, не само Константин Симонов, със събратята му по перо, но и цялата Червена Армия, да премине, от натоварване за път, към разтоварване.
При Сталин всичко е били обмислено и подготвено за нападение. Всичко, чак до победните плакати и фронтовите редакции, готови да възпеят великия подвиг на съветския народ, на бойните полета.
Но ако не вярваме на бившия офицер от Аржентина, нека повярваме на вестника "Красная звезда" и героя-лауреат-кавалер-интендант. Писмата които получих от моите читатели, са неми свидетели, те са нашата памет, нашата история, нашето минало, нашето бъдеще.
Не знаем ли миналото, няма да се избавим от него в бъдеще. Затова обещавам: все някога писмата от войната ще ги публикувам. Не зная колко тома ще са, но зная, че това ще е най-интересното, написано някога за войната. На всички, на които до сега не съм отговорил личнно, моля за прошка.
Моля да вземете предвид ситуацията в която се оказах. На всички, които ми писаха съм благодарен. Имаше и ругателни писма. На техните автори съм още повече благодарен. На мен изведнъж ми дойде мисълта да стана най-големият критик на своите книги. Всеки от нас допуска грешки, всеки е грешен. Но с вашата помощ искам да изправя грешките, с вашата помощ искам да отшлифовам книгите си, та техният смисъл да е разбираем за всеки. Всяка критика в писмата и в пресата съм готов да изслушам. За година събрах повече от 300 рецензии за "Ледоразбивачът". Понякога това са цели, огромни страници. Понякога ми се искаше да "изръмжа", но в ГРУ ме научиха на смирение: уважавай противника, старай се да разбереш доводите му, старай се да извлечеш полза даже от гнева на враговете. И аз се старая. На всички, които писаха разгромяващи или похвални рецензии, съм благодарен. Обещавам, че някога ще издам цяла книга с отговори на критиките и ще се постарая да отговоря на всички поставени въпроси. Всички ние правим едно. Стараем се да разберем нашето минало, макар и от различни позиции.
Виктор СУВОРОВ. 13 септември 1993 г., Оксфорд.
.................
Това беше предговор към книгата на
Виктор Суваров:
"Денят М. Кой започна Втората световна война?"
Живеем в странно общество. Ако един мъж се смята за Наполеон, за Юлий Цезар или за извънземен, го лекуват. Ако се смята за жена, му защищават правата
...