Негово високоблагородие Христофор Белокровский беше едно време сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище...
Та, въпросния Христофор Белокровский дойде в Пловдив. Когато дойде всъщност той беше още Ристу, но не след дълго предпочета да се именува с това тъй помпозно, някак по виенски наименование. Първо отиде до Тримона, поцъка малко с език па плюна на земята както правеше у прахта на село. След това, мина по главната, малко се уплаши от тролея който дойде сякаш от нищото и за малко да получи изкривяване на вратни прешлени да си върти главата на ляво и на дясно. След това Христофор отиде до Стария Град и пак зацъка с език гледайки майсторите пред дюкянчетата как пият следобедното си кафе излегнали се тежко, тежко на люлеещите си столове. Христофор беше сигурен, че ще бъде един ден точно като тях, че няма да бъде вече Ристу, а един истински Христофор Белокровский, виден пловдивчанин, ще пие кафето си в стария град и ще гледа от високо минувачите.
Минаха доста години. Христофор някак си успя да свърже двата края. Беше станал военен, защото за друго не го взимаха на работа. Намерил си беше и една сгодна женица, начална учителка, не много интелигентна, нито много хубава, но за това пък послушна, а и готвеше добре. Христофор беше доволен, вече беше спестил пари за един официален костюм с който вървеше важно един път в месеца из главната, вече не цъкаше с език и не се смайваше пред гледката на големия град. Ристу беше вече гражданин. Ристу не беше вече Ристу, а един истински Христофор!
Преди да научи навиците типични за гражданите да се изказва правилно и да се държи подобаващо в обществото, новия Христофор научи една нова обидна дума с която порицаваше всички, които не харесваше. Това беше думата "селянин". С думата селянин Христофор омаскаряваше и омърсяваше всичко, което не му харесваше. Тази дума беше най-силната му обида.
След още няколко време Христофор го уволниха. Времената се промениха, вече не можеше да се издържа с дребни кражби от поделението. Трябваше да работи, но какво можеше да върши той? Какво бе учил, какво умееше? Нищо. Но той беше нов, новичък гражданин и нямаше да се върне в бащината къща от където беше тръгнал като одърпано, зацапано хлапе. Христофор беше в Пловдив и нямаше намерение да се връща назад!
За да поддържа вътрешния си мир, Христофор, трябваше да насочи гнева си на някъде. Естествено, че за всичко му бяха виновни селяните. Но той отиде една стъпка по-напред, вече не бяха виновни селяните, а шопите. Шопите бяха виновни за всичко. За глобалното затопляне, за това, че не беше учил и не може да си намери работа, за това, че беше израснал на село и изкрено се срамуваше от този факт.
Един ден като псуваше под мустак шопите Христофор мина покрай едно място боядисано в дразнещ окото цвят пред което се бяха събрали стотина души. Отиде да види що става там и какво да види - футболен мач пък и входа безплатен! Рече си Христофор, че няма как да изпусне авантата, дръпна от едно дете знаменце и с бърза крачка влезе на трибуните.
Христофор се огледа, това беше ново място за него. Имаше съвсем малко хора, най-много хиляда. Погледа му спря на едно лице - малкия Стоилчо, с който си бяха играли едно време в блатото с прасетата. Извърна бързо глава, това бяха селяни, недостойни да разговарят с Христофор. Извъртайки глава, видя Сашко, след това и Цанко, Щерю и Николайчо, всички около него бяха от селото му! Христофор запази самообладание, както когато за малко да го хванат да краде стоманени тръби от поделението пое си силно дъх и поздрави Станко с отработеното "Добър ден драги Цанко". Отговора, който получи го стресна
-"Цанко? Казвам се Цветомир, драги ми господине, а вие кой сте?"
-"Не ме ли помните, аз съм Христофор Белокровский, израснахме заедно в едно село.."
-"Моля? Аз съм гражданин г-н Белокровский и не знам за какво село говорите, вероятно се бъркате и вие като стар пловдивчанин..."
Тук Христофор се замисли, опипа идеята с върха на езика си, плъзна я по небцето и вкуса му хареса определено. Стар пловдивчанин. Той, Христофор, който като малко дете се въргаляше с прасетата на село, след това караше тиха скатана военна служба, да бъде "стар пловдивчанин". Как гордо звучеше само!
Новия-стар пловдивчанин Христофор вдигна глава и се ухили до уши. Той вече не виждаше съселяни около себе си, а само "стари пловдивчани" като него самия. Той бе сред приятели, съмишленици, той бе щастлив! Той имаше още хора, с които да псува гадните шопи, имаше мач, на който да обвинява съдията, че е купен от гадните шопи, той имаше смисъл в живота.
Христофор се завърна в къщи щастлив. Дори това, че асансьора не работеше и трябваше да изкачи 12 етажа в панелния блок не го притесниха. Наоха жена си да побърза със салатата и седна удобно на дивана си досущ като майсторите от стария град, които бе видял първия ден щом стъпи в Пловдив.
И така, негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский стана гражданин. Той мразеше "гадните шопи", веднъж седмично ходеше на стадиона боядисан в неприятно дразнещ очите цвят където влизаше без да плаща и псуваше колкото си иска. Той бе един щастлив гражданин. Скоро на Христофор му се роди и син. Това го направи още по-щастлив, щеше да научи сина си да мрази шопите и да ги обвинява за всичко, щеше да го научи да ходи на стадиона в противен цвят и да псува, да псува както само той можеше да го научи. Щеше да му покаже как да краде стоманени тръби от поделението, как да се държи досущ като майсторите, които бе видял в стария град, как да бъде истински "стар пловдивчанин".
Пази Боже сляпо да прогледа!
Адски добре е написано. Тази таргет група ни е позната на всички кореняк пловдивчани. Класически селски пришълец. 
