Героите на България Част Втора - Българските военни

[Siegfried]

Всяка една страна се гордее с военните си успехи в миналото ! Това до голяма степен важи и за България - която е имала едни от най-добрите военни стратези и ръководители в света ! Те са водили българските войници напред и са ги извели до много победи Ние ги помним и с гордост си спомняме за военната слава на България от миналото ! Слава - достойна за уважение от всички останали

Радко Димитриев - е български офицер, който на два пъти преминава на руска служба. В Българската армия достига чин генерал-лейтенант, а в руската - генерал-аншеф. Той е началник на Щаба на Българската армия от 1 януари 1904 до 28 март 1907 г.

Радко Димитриев е роден на 24 септември 1859 в с. Градец, Сливенско и отгледан от баба си в Котел. Учи в Априловската гимназия в Габрово. Активно участва в подготовката на Априлското въстание, като член и секретар на тайния революционен комитет в Котел .

През Сръбско-българска война (1885) е назначен за помощник началник-щаб на Западния корпус (от 9 ноември). Командва авангарда на лявата колона, която обхожда Драгоманското дефиле от юг и се включва при овладяването на Пирот. За проявената самопожертвувателност и умението си на командир е награден с орден „За храброст“ IV степен.

След войната взема участие във военния преврат през август 1886. След неуспеха на преврата емигрира в Румъния и става член на комитета на офицерите емигранти. Участва в бунта на офицерите русофили в Силистра през 1887 г. След неуспеха емигрира в Русия, където служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия.

Завръща се в България през 1898 г., след уреждане на емигрантския въпрос за офицерите. През следващата година е назначен за помощник началник на щаба на 5-та пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен в чин полковник. От 1900 до 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до 1907 г. е началник на Генералния щаб. На 18 май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1909 г. е началник на 3-та военноинспекциионна област в Русе.

На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Димитриев е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса.

По време на Балканската война (1912 - 1913) Радко Димитриев е командир на Трета българска армия (от 17 септември 1912 до 21 юни 1913), взела участие в Лозенградската, Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция на Тракийския военен театър. При Люлебургаз-Бунархисар и Чаталджа той командва и обединените български сили, включващи също Първа българска армия.

През Междусъюзническата война (1913) е назначен за помощник-главнокомандващ на българските войски. Същата година е изпратен като пълномощен министър в Санкт-Петербург.

През септември 1914 г. е произведен в чин генерал от инфантерията от руската армия.

По време на Първата световна война служи в Руската армия, където командва 8-и Армейски и 3-и Сибирски корпуси, на 3-а и 12-а Армия. През май 1917 г. е произведен в чин генерал-аншеф от руската армия. След Февруарската революция от 1917 г. подава оставка. Заедно със семейството си отива в Кавказ, близо до гр. Пятигорск.

На 18 октомври 1918 г., по заповед на есера Сорокин, генерал-лейтенант Радко Димитриев е екзекутиран, заедно със 100 други генерали и адмирали, живеещи в Кавказ. Тленните му останки са пренесени в църквата в град Пятигорск (Русия), където са и погребани.

Днес, името му носи Шуменското село Радко Димитриево.

Награди - Орден „За храброст“ II и IV степен, 2-ри клас
Орден „Св. Александър“ I степен с мечове, III степен без мечове
Орден „За военна заслуга“ II степен
Руски орден „Св. Георги“ III и IV степен

Анастас Бендерев - е български и руски офицер (генерал-лейтенант).

Анастас Бендерев е роден на 25 март 1859 г. в Горна Оряховица. Баща му Тодор Недев е търговец, подпомага четата на Никола Филиповски, който на 29 юли 1856 повежда въстание срещу османския поробител. След предателство турците разбиват въстаниците и той е принуден да избяга във Влашко, където работи около Галац и Бендер от където вероятно произлиза фамилията му. Майката - Тодора Димова е от богат род и има възможност да посещава гръцко училище. Братът на Бендерев - Никола е член на Окръжния комитет на Първи революционен окръг.

Бендерев завършва класното училище в Горна Оряховица след което продължава в Априловската гимназия в Габрово.

По време на подготовката на Априлското въстание (1876) е член на Горнооряховския революционен комитет в Първи революционен окръг (Търновски) и заедно с Георги Измирлиев (Македончето) и Иван Семерджиев обикаля околните села за да организират народа. Също така служи за връзка между градския и окръжния комитет.

На 26 април е арестуван Георги Измирлиев и Бендерев е принуден да бяга. Укрива се последователно в Арбанаси, през Лясковец и Долна Оряховица и Свищов, а от там през Дунава преминава във Влашко.

Два месеца по-късно заминава за Кладово, като доброволец в 4-та българска доброволческа чета на Тодор Велков. След разбиването на четата е изпратен в град Николаев в Русия, където учи в гимназията.

През Сръбско-българската война (1885) ротмистър Бендерев е назначен за командващ десния фланг (от височината Леща до шосето Драгоман-София) на Сливнишката позиция, като отрядът му се състои от 7 дружини и 2 батареи. На 5 ноември (17 ноември нов стил) Бендерев с командваната от него войска се притичва на помощ на войските на капитан Кръстьо Бахчеванов и с удар на нож овладява връх Мека Црев.

Награди - Орден „За храброст“ III степен
Руски орден „Св. Анна“ I степен с мечове
Руски орден „Св. Станислав“ I степен с мечове
Руски орден „Св. Владимир“ II и III степен с мечове

Стефан Тошев - е български офицер (генерал от пехотата), герой от Първата световна война.

Стефан Тошев е роден в град Ески Заара на 18 декември 1859 г. Син е на възрожденската учителка Анастасия Тошева. Участва като доброволец в Българското опълчение, по време на Руско-турската война (1877-1878), постъпва на руска служба като преводач. На 10 май 1879 г. завършва Военното училище в София в първия му випуск. Постъпва на служба в Източнорумелийската милиция.

През Сръбско-българската война (1885) е командир на 2-ра дружина от 3-ти пехотен бдински полк, началник на Трънската позиция. Взема участие в боевете при Сливница, Трън (3 ноември) и при отбиване на частите на Моравската дивизия. Изявява се като храбър командир в боя при Три уши и атаката на Мека црев (7 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV-та степен.

По-късно Стефан Тошев е командир на 1-ви пехотен софийски полк. През 1908 г. е назначен началник на Първа пехотна софийска дивизия.

През Балканската война (1912-1913) с дивизията която командва участва в настъпателните операции на Тракийския военен театър. Участва в Лозенградската (боевете при Гечкенли-Селиолу) и Чаталджанската операция.

На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант.

В Първата световна война (1915-1918) Стефан Тошев ръководи Трета армия, която през 1916 година води успешни боеве на Добруджанския фронт срещу Румъния, но след конфликти с командващия съюзническите войски на Дунавския фронт и в Добруджа, германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен е сменен с генерал Стефан Нерезов, а самият той назначен за губернатор на Македония. На 25 март 1917 година е произведен в чин генерал от пехотата.

През 1918 година командва Четвърта армия. През юни 1919 година преминава в запас. През 1923-1924 година е председател на Съюза на запасните офицери. През октомври 1923 година е избран за председател на комитет "Народна признателност", чиято цел е подпомагане на жертвите на "комунистическия метеж" от септември същата година.

Генерал от пехотата Стефан Тошев умира на 27 ноември 1924 г. в Пловдив, погребан е в София.

В негова чест са прекръстени две села в България - в 1934 година село Талашманлии (Генерал Тошево) и в 1942 година Касъмкьой (Генерал Тошево), днес град.

Награди - Орден „За храброст“ III и IV степен, 2-ри клас
Орден „Св. Александър“ I степен с мечове, II степен без мечове
Орден „За военна заслуга“ II степен
Османски медал „За бойни заслуги“, 19.03.1917
Османски златен орден „Лиякат“
Османски сребърен орден „Имтияз“
Османски сребърен орден „Лиякат“

[Siegfried]

Владимир Стойчев - e български военен, политически и спортен деец, генерал-полковник.

Роден е на 24 февруари 1892 г. в София. Завършва Терезианската полувоенна академия във Виена, а след това Военното училище и Военната академия в София. Взема участие в Балканските войни (1912–1913) и в Първата световна война (1914–1918).

Като отличен ездач и спортист, Владимир Стойчев представя страната на олимпиадите в Париж (1924) и Амстердам (1928), и на други международни конни състезания.

В периода 1930–1934 г. е военен аташе във Франция и Великобритания. През 1934 г. става началник на Софийската кавалерийска школа. Заради своята противомонархическа дейност е уволнен от армията през 1935 г. и през следващите години неколкократно е интерниран.

През 1944 г. става член на Бюрото на Националния съвет на Отечествения фронт. По време на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия (1944–1945) е командващ Първа българска армия. Под негово командване тя достига най-далечния рубеж на българската войска - Австрийските Алпи. На 8 май 1945 ген. Стойчев подписва споразумение за демаркация с командващия Осма британска армия ген. Кейтли. На 24 юни 1945 г. той е единственият чужденец, участвал в Парада на победата в Москва.

След 9-ти септември 1944 г. става председател на футболният отбор АС-23, а през ноември и на обединеният Чавдар (София).

От 1945 г. до 1947 г. Владимир Стойчев е политически представител на България във Вашингтон и в Организацията на обединените нации (ООН). След завръщането си в България е избран за председател на Върховния комитет за физкултура и спорт при МС. От 1952 г. до 1982 г. е председател на Българския олимпийски комитет (БОК), а до 1990 г. е негов почетен председател. През 1952 г. е избран за член на Международния олимпийски комитет (МОК), какъвто продължава да бъде до 1987 г.

Умира на 27 април 1990 г. в София. Днес той е патрон на Спортното училище на ЦСКА "Ген. Владимир Стойчев" с държавно финансиране.

Награди - Орден „За храброст“ всички степени
Герой на НРБ
Герой на Социалистическия труд
Орден „Г. Димитров“ - 2 броя
Орден „За народна свобода“ - 1-ва степен
Орден „Девети септември“ с мечове
Съветски орден „Михил Кутузов“ 1-ва степен
Съветски орден „Александър Суворов“ - 1-ва степен
Френски орден - офицерски кръст на „Почетния легион“
Френски орден „За заслуга“
Испански орден „За военна заслуга“ - 1-ва степен
Югославски орден „Партизанска звезда“ - 1-ва степен

[Yanev]

Браво !!! Ето за такава тема ти говорех

[Siegfried]

Славни битки -

Сръбско-българска война -
Сливнишка битка

Битката при Сливница е голямо сражение по време на Сръбско-българска война, водено в района на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев, в периода 5 ноември 1885 - 7 ноември 1885 година.

Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.

Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил княз Александър I Батенберг, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.

В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.

Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.

На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1 950 души под командването на капитан Стефан Кисов. Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравската дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.

На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват в Битката при Гургулят.

По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.

Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.

Пиротско сражение

Пиротското сражение е сражение през Сръбско-българската война (1885), което се провежда на 14 и 15 ноември (26 и 27 ноември нов стил) 1885 г. между Западния корпус на българската войска и сръбската Нишавска дивизия.

На 14 ноември сутринта българските войски разбиват сръбските прикриващи части по границата и настъпват към Пирот. Към 15 часа същия ден първите подразделения влизат в бой с противника.

На левия фланг тежки боеве водят колоната на майор Стоянов и капитан Попов с Дринската дивизия. Отрядът на капитан Попов е развърнат срещу височините Диван и Черни връх, атакува противника и до вечерта завзема височините.

На десния фланг колоната на майор Гуджев настъпва срещу хребета Пърчовец и успява да разбие 10-и сръбски пехотен полк от Шумадийската дивизия и той е принуден да отстъпи.

След успеха на левия фланг започва настъплението и на останалите колони в центъра – на подполковник Муткуров и капитан Никифоров. Колоната на подполковник Муткуров достига до с. Ръжана и до вечерта се приближава до Пирот. При опита да влезе в града е обстрелвана от артилерия и заема огневи позиции при хребетите Провалия и Хисарлъка. В този район е съсредоточена почти цялата артилерия на Нишавската армия. Колоната попада под пушечния огън на 9-и пехотен и 1-ви конен полк, но значителните сили с които разполага подполковник Муткуров (в първи ешалон 1-ва и 4-та дружина от Приморския полк и 3-та казанлъшка дружина и във втори ешалон 2-ра дружина от Приморския полк и 2-ра и 3-та дружина от 3-ти бдински полк), дават възможност атаката да се засили, българските части се подготвят за атака „На нож“, но противникът се оттегля към с. Градешница.

Моравската дивизия междувременно насочва 2 батальона за защита на града, но са увлечени от отстъпващите войски на Шумадийската дивизия.

По време на ожесточените удари на левия фланг на Пиротската позиция загубите на българските части са 48 убити, 136 ранени и 27 безследно изчезнали. Сръбските загуби са още по-големи - 67 убити, 134 ранени и 85 пленени.

През нощта срещу 15 ноември сръбската армия се прегрупира, като Шумадийската дивизия заема позиции между селата Добри дол и Нишор, Дунавската защитава височините западно от Пирот, а Дринската се оттегля към Моравската дивизия, която до това време е била във втори ешалон. С това сръбските войски от първи ешалон са отслабени и двата ешалона имат равномерно разпределение на силите.

На 15 ноември сутринта настъплението е подновено. Колоната на майор Гуджев настъпва към Шумадийската дивизия, и въпреки численото превъзходство (9 батальона срещу 16 батальона на сърбите), те са отхвърлени от с. Нишор и хребета Провалия, и отстъпват към река Темска. Отстъплението на Шумадийската дивизия въвлича и Дринската дивизия, в следствие на което колоната на майор Гуджев и отрядът на капитан Паница преминават в преследване.

На левия фланг българската войска овладява височината Келташ. Сръбската войска е напълно разстроена и започва оттегляне, а българската армия преминава в преследване.

В сражението при Пирот от сръбска страна загиват 700 души, а 560 са ранените. Загубите на българската войска достигат 1050 убити и ранени, и 165 души безследно изчезнали.

След убедителната победа при Пирот, на 16 ноември българската армия се готви да атакува Ниш. В щаба на армията се явява австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Кевенхюлер, който предупреждава, че при по-нататъшно настъпление българската армия ще срещне австро-унгарски войски. Този ултиматум слага край на Сръбско-българската война. На 16 ноември 1885 г. България и Сърбия сключват примирие.

Битки за освобождение
Шипченска битка

Втората битка при Шипка е битка на 21–26 август 1877, която се оказва една от най-важните в хода на Руско-турската война (1877–1878). При нея руските войски, включващи и голям брой български опълченци, удържат Шипченския проход срещу неколкократно превъзхождаща ги османска армия, опитваща се да открие пътя към обсадения Плевен.

През август 1877 Сюлейман паша, отстъпил в Тракия след Първата битка при Шипка, получава значителни подкрепления, прехвърлени от Албания. Той успява да превземе Стара Загора и настъпва с около 30 000 души и 48 оръдия към Шипченския проход, решен да го превземе, вместо да го заобиколи по някой по-слабо охраняван път. Идеята на Сюлейман паша била да се нанесе главен удар от изток, да се разсече отбраната и да се унищожат по части отбраняващите се войски.

След превземането на прохода през юли 1877 г. руските войски изграждат там защитни позиции / Габровски отряд /. Генерал Валериан Дерожински разполага с около 5 000 души, разположени на три позиции - връх Свети Никола, Централния хълм и резерви между тези две точки. В началото на м. август е създаден Шипченски отряд с командир генерал Николай Столетов в състав : Габровския отряд и Българското опълчение

На 21 август (9 август стар стил) османците подлагат на обстрел руските позиции и атакуват връх Свети Никола. Срещу предната позиция от изток действал Реджеб паша, а от юг - Шакир паша. Нападението е отблъснато и те се окопават на около 100 m разстояние. През деня на бойното поле пристигнал от Габрово Брянския полк

На 22 август (10 август стар стил) османците придвижват артилерията си на по-висока точка и обстрелват прохода, докато пехотата обхожда руския фланг.

На 23 август (11 август стар стил) османците нападат всички руски позиции, като основният удар отново е насочен към Свети Никола. Една руска част на Централния хълм започва да отстъпва, но са прехвърлени подкрепления и атаката е отблъсната.

На 24 август (12 август стар стил) от север идват на помощ 53-ти Волински пехотен полк, 55-ти Подолски пехотен полк и 56-ти Житомирски пехотен полк с което бранителите на Шипка нарастват на 27 000 души, като българските опълченци са изтеглени и изпратени във военния лагер при село Зелено дърво за въстановяване.

На 26 август (14 август стар стил) османската атака към Свети Никола успява да достигне руските окопи, но отново е отблъсната. В този ден пристигат още руски подкрепления и е направен опит за контраатака срещу османските позиции, но без успех. С това битката завършва, като двете страни остават на позициите си. Няколко седмици по-късно Сюлейман паша прави още един безуспешен опит да превземе прохода (вижте Трета битка при Шипка).

[Siegfried]

България през Първата световна война -

Настъпление срещу Румъния
През август Румъния влиза във войната на страната на Антантата. Това принуждава българите да прехвърлят сили на север. Формирана е Трета армия начело с генерал Стефан Тошев. На 1 септември България обявява война на Румъния. Българската армия навлиза в Добруджа и при Тутракан, Добрич и Кубадин разгромява румънците и подкрепящите ги руски и сръбски войски. В края на годината по заповед на фелдмаршал Аугуст фон Макензен две български дивизии форсират Дунав и заедно със съюзниците си влизат в Букурещ. Скоро българите стигат делтата на Дунав, където разгромяват руско-румънските части. Така цяла Добруджа става българска. Но се създава и устойчив фронт - Добруджанският (известен още като Северен).

България срещу съюзниците й
През 1918 година българите и съюзниците им изпадат в тежко положение. Икономиките им започват да се изтощават, стопанството е в упадък, не достига работна ръка. Започва да витае призракът на глада. След Октомврийската революция зачестяват бунтовете в армията. Усилва се антивоенната пропаганда на БРСДП (т. с.).

На фронта положението се влошава. Не достигат храна и припаси. Много фабрики вече не работят поради недостиг на работна ръка. Съюзниците на Южния фронт увеличават армиите си, а българите нямат резерви. Става ясно, че е въпрос на време фронтът да се пробие. И това става през септември. Замисълът на съюзниците е фронтът да се пробие при Добро поле и Дойран, като по такъв начин близо милионната българска армия да бъде хваната в "чувал". На 14 септември започва настъплението. След тридневни боеве при Добро поле българите са разгромени, като по този начин останалите на запад войници попадат в плен. При Дойран българите под командването на Владимир Вазов разгромяват съюзниците, но скоро и те са принудени да отстъпят. Победените войници тръгват към столицата да търсят равносметка от управляващите. Избухва Владайското въстание. В тази обстановка на 29 септември е подписано Солунското примирие, с което страната излиза от войната. Цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис.

България през Втората световна война

Първи етап
Първата фаза обхваща времето от септември до края на ноември 1944 година. Българските войски действат на територията на Македония, Южна Сърбия, Косово и Метохия. В първата фаза България участва с 455 000 войници, разделени в три армии.

В първите няколко дни след 9 септември 1944 г., български войски, съвместно с партизански и съветски части, отблъскват настъпващите по направленията Кула-Видин и Кюстендил-София германски войски.
На 18 септември 1944 г. българската армия преминава в оперативно подчинение на командващия III Украински фронт маршал Фьодор Толбухин. Мобилизирането на българската армия(преименувана на Българска народна армия) започва на 18 септември и приключва в края на същия месец.
На 5 октомври 1944 г. в Крайова се сключва спогодба между България и Югославия за военно сътрудничество между двете съседни страни.
Пред българската армия, като част от силите на съветския III Украински фронт, се поставя задачата да осигури левия фланг на Червената армия, да разгроми противниковите сили в Сърбия и Вардарска Македония и да прекъсне пътя за отстъпление на Група "Е" от германските армии от Гърция по долините на реките Морава, Вардар и Ибър. Военната група възлиза на 10 дивизии, 8 бригади и други войскови сили.
От 8 до 14 октомври 1944 г. българските войски провеждат настъпателната Нишка операция - разгромена е елитната VII СС дивизия и е овлядян Ниш.
От 8 октомври до 19 ноември се провежда Страцинско-Кумановската операция - овладени са Страцин, Куманово, Скопие.
По същото време се води и Брегалнишко – Струмишката операция, в резултат на която частите на Вермахта са изтласкани от Царево село, Кочани, Щип, Струмица, Велес и други селища.
От 21 октомври до 30 ноември се провежда Косовската операция, при която са овладени градовете Подуево, Прищина, Косовска Митровица, Рашка и Нови пазар. С това приключва първата фаза на войната.

Втори етап
Втората фаза започва от декември 1944 г. и продължава до май 1945 г. През това време българската армия участва в освобождаването на Северна Югославия и навлиза в Южна Унгария и Източна Австрия. Във втората фаза България участва със 110 000 войници, обединени в Първа българска армия - III, VIII, X, XI, XII, XVI пехотна дивизия.

От 22 до 28 декември 1944 г. се води Сремската операция.
От 31 декември същата година военните действия се пренасят на унгарска територия.
От 6 до 19 март 1945 г. по време на Дравската операция се водят ожесточени боеве между българската армия и немските войски в района на река Драва.
От края на март до средата на април в главен боен театър се превръща районът на река Мур (Мурска операция).
Последните сражения с хитлеристките войски се водят в Австрия, в околностите на Клагенфурт, както и в Босна от края на април до около 15 май 1945.
Капитулацията на Нацистка Германия (9 май 1945 г.) заварва българските войски достигнали до района на Клагенфурт в подножието на Австрийските Алпи, където те установяват контакт с частите на Осма британска армия. Българските войски продължават да се сражават до 15 май с все още оказващите съпротива части на Вермахта и хърватските войски в Австрия, Словения и Босна до пълния им разгром и вземане в плен. Трагична е участта на хърватския корпус, пленен от българите, който е предаден на Титовите войски и всичките 60 000 души са избити от тях.

[child in time]

При предаването на териториите в Македония на Англичаните и изтеглянето на армиите ни от там, когато минава дивизията на генерал Вазов, английският генерал издава една паметна заповед, която не е издавана преди, и никога повече никъде не е издавана:
СВАЛЕТЕ АНГЛИЙСКИТЕ БОЙНИ ЗНАМЕНА НА ПОЛОВИНА! ГЕРОЯТ ОТ ДОЙРАН МИНАВА!
За пръв и последен път държава победителка сваля бойните си знамена при марша на победената армия - просто армията е била победителка, държавата е била победена!

[Siegfried]

Български флот

ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА
В навечерието на Първата световна война българският военен флот е почти със същата материална част, както и през предишните две войни от 1912-1913 г. Докато войната в Европа и по света започва през лятото на 1914 г., България се намесва една година по-късно, на 1 октомври 1915 г., изчаквайки най-благоприятния за себе си момент.

В тази война България заема страната на централните сили и воюва срещу държавите от Антантата. Тъй като повече от половината граници на страната са водни, то и ролята на военния флот е особено голяма.

В Черно море български съюзник е обединеният турско-германски военен флот, в Бяло море - турският флот, по р. Дунав - австро-унгарският флот. Българските противници са: в Черно море - руският, а след 1916 г. - и румънският военен флот, в Бяло море - английският и френският военен флот, по р. Дунав - румънският военен флот (след 1916 г.).

Първо сериозно военно изпитание е руската бомбардировка на Варна, извършена на 14 (27) октомври - 1915 г. от ескадра на руския императорски флот. Макар, че артилерийският обстрел на Варна има нищожни военни последици, тази акция е повод за бързото снабдяване на българския военен флот с нова техника.

На 25 май 1916 г. е въведена в бойния строй първата българска подводница UB-18. На 1 май 1917 г. се сформира самостоятелна българска водосамолетна станция "България", намираща се във Варненското езеро. На 4 септември 1916 г. още в началото на войната с Румъния е проведен успешно и първия български морски десант - при освобождаването на Балчик. Сериозни успехи постигат и минно-заградителните сили на флота. На български минни полета на 25 февруари (9 март) 1916 г. попада руския миноносец "Лейтенант Пущин", част от екипажа загива, а друга част се спасява и е пленена. По време на войната с Румъния на сухопътния фронт моряци от Портовата рота подпомагат Конната дивизия и водят бой край село Первели в Добруджа, където загиват 29 и са ранени 97 матроси.

Всички сили на флота водят предимно отбранителни действия, като успешно неутрализират набезите на значително по-силния противник, както в Черно и Бяло морета, така и по река Дунав. Флотът не допуска вражески десант по български брегове и в това отношение успява да изпълни главната си задача - да прикове и задържи евентуален нападател, колкото си може по-далеч от крайбрежията. През тази война флотът дава и своите свидни жертви - потъват няколко кораба, загиват моряци и офицери.

В хода на войната българският военен флот разширява периметъра на своята дейност в акваториите на Северна Добруджа и Бяло море.




ВТОРА СВЕТОВНА ВОЙНА
Българските ВМС участват във войната на страната на Германия (1 март 1941 – 7 септември 1944 г.), но от 8 септември 1944 до 9 май 1945 г., заедно със сухопътните и въздушните войски на страната воюват срещу бившия съюзник. На практика флотът е на бойна нога до октомври 1948 г., когато окончателно са прочистени минните полета по българското черноморско крайбрежие и по река Дунав. През май 1941 г. е формиран и български Беломорски флот, чиито части са дислоцирани по егейското крайбрежие между градовете Дедеагач и Кавала, както и на островите Тасос и Самотраки. В този район най-голямо развитие получава бреговата артилерия.

По време на войната ВМС съществуват като Морски войски с управление и щаб в София, на които са подчинени Черноморски, Дунавски и Беломорски флот с щабове съответно във Варна, Русе и Кавала. Командващ Морските войски по време на войната до септември 1944 г. е контраадмирал Стефан Тошев. Морските войски извършват бойна дейност в интерес на държавите на Оста по силата на съюзническата обвързаност на страната в три основни направления: поставяне на отбранителни минни заграждения по нашето Черноморско и Беломорско крайбрежие; борба с минната опасност на р. Дунав, Черно и Бяло море; ескорт на германските превози по море между Босфора и румънското пристанище Кюстенджа, най-вече в наши териториални води.

През периода 1941 – 1944 г. по черноморското крайбрежие са поставени 1888 ударни мини срещу надводни кораби и подводници и 998 минни защитници (противотрални мини). Пред българския беломорски бряг са поставени 399 котвени мини. Освен немските, в загражденията се използват и нашите мини “България-36”(Б-36) и Б-38, създадени от морския офицер (бъдещ професор) Минчо Острев с участието на офицера Драгомир Дудев.

Макар и недостатъчно изследван, въпросът около гибелта на 5-6 подводници от флота на СССР в наши териториални води по време на войната се свързва именно с поставените от Морските войски минни заграждения.

Само през месеците септември и октомври 1941 г. по нашето крайбрежие са обезвредени 244 мини и 247 минни защитници – плаващи или изхвърлени на брега.

Ескортът на германските превози по море се осъществява основно от торпедните катери тип “Люрсен” и торпедоносците тип “Дръзки”, които разполагат и със стелажи за бомби срещу подводници. За въздушно прикритие са привличани и български водосамолети, които изпълняват стражева служба по охраната на Варненския и Бургаския залив.

За участието във войната до 9 септември 1944 г. 104 български моряци (35 офицери, 69 подофицери и матроси) са наградени с германски ордени и медали.

Макар и посрещнати изключително дружелюбно, съветските военноморски части влизат на 8 и 9 септември в пристанищата Варна и Бургас в пълна бойна готовност и се разпореждат с корабите на Морските войски като с трофейно имущество. Българските бойни кораби без малките безпалубни миночистачи са реквизирани. Част от плавателните съдове с около 60 български подофицери и матроси са отведени в съветски военноморски бази и зачислени в Черноморския флот на СССР. Иззет е съществуващият архив на военния ни флот, който и до днес се намира в Русия.

Постепенно, след настояване на българското правителство, корабите и екипажите са върнати в периода април 1945 – май 1946 г. Българските речни миночистачи участват във войната след септември 1944 г. като придадени към съветската Дунавска флотилия, но корабите плават под български флаг, а нашият Дунавски флот запазва своите организационни структури.

Миночистенето като основна задача през този период започва през септември 1944 г. и завършва през октомври 1948 г., когато от площ 510 квадратни мили са обезвредени 1277 морски заградни мини. През март 1945 г. е завършен фарватерът от Варна до Бургас и така е решена важна стопанска и военна задача.

На река Дунав българските противоминни кораби прочистват 34 670 км., сами взривяват 29 електромагнитни и хидроакустични мини, а съвместно със съветски кораби превеждат зад трал стотици конвои, натоварени с войски, техника и продоволствие. Три български миночистача достигат до унгарския град Гьоню (км 1791), а миночистач "Христо Ботев", изпълнявайки бойни задачи в района на Виена, достига до град Корнайбург (км 1942). На катера и екипажа му е оказана висока чест - участие в парада на победата във Виена.

Със заповед на командира на Морските войски капитан I ранг Стефан Цанев от 18 юли 1945 г. за участие във войната срещу Германия са отличени с орден "За храброст" II степен - офицерски кандидат Тихомир Маринов - първи командир на миночистача "Искър", III степен - 3 и IV степен - 60 подофицери и матроси от Дунавската флотилия. С офицерски орден "За храброст" са наградени 5 души, а с 2 ордена - втория командир на миночистача "Искър" мичман II ранг Стамен Стаменов. От Черноморския флот наградените са 12.

През следващия месец със съветски орден "За победа над Германия" са наградени 48, а с медал 148 души. С орден "Отечественная война" I и II степен са наградени 4, с орден "Красная звезда" - 2, с медал "Адмирал Ушаков" - 3, с медал за боева заслуга - 7 военни моряци.

[Siegfried]

Приветствам всяко едно допълнение към темата

[левскар07]

Искам да добавя нещо незначително за генерал Стефан Тошев. През първата световна война с подкрепата на генерал Макензен побеждава румънските и руските войски в Северна Добруджа. И при тутраканската крепост.
Сина му, също висш офицер е "въдворен" в Белене и освободен през 1963 год. когато умира сталин и са закрити Бг лагерите. След това емигрира със сина си в Германия. След години посещава немските концлагери и казва, че в някои е било за предпочитане в сравнение с Белене.
Внукът е хуманен доктор, много добър специалист и посещава за първи път Бг след 30 години.

[Siegfried]

Искам да добавя нещо незначително за генерал Стефан Тошев. През първата световна война с подкрепата на генерал Макензен побеждава румънските и руските войски в Северна Добруджа. И при тутраканската крепост.
Сина му, също висш офицер е "въдворен" в Белене и освободен през 1963 год. когато умира сталин и са закрити Бг лагерите. След това емигрира със сина си в Германия. След години посещава немските концлагери и казва, че в някои е било за предпочитане в сравнение с Белене.
Внукът е хуманен доктор, много добър специалист и посещава за първи път Бг след 30 години.

И аз това го научих наскоро