[/center]Футболът винаги е бил движен както от емоциите, така и от разума. Големите гении в играта са имали поравно и от двете. Понякога е необходимо да си страстен и буен на терена и около него, в други случаи за предпочитане е да си разумен и спокоен, сякаш всичко, което искаш да кажеш на хората, е "Това е само една игра". Със сигурност всеки, гледал дори 1 минута футбол, си има човек, когото приема като свой любимец. Може да сте сигурни, че почти по същото време се е появил и най-омразният ви човек във футбола. Но едва ли има дори една личност, която да може да събере в себе си всички нюанси на емоциите в любимата ни игра. Лично за себе си, ако трябва да посоча един такъв човек, това определено е Алекс Фъргюсън.
Честит рожден ден!
Днес ТОЙ става на 69 години, като 50 от тях е изживял във футбола. Фъргюсън е невероятна личност. Помня, че по времето на неговото прокламирано в медиите отказване през пролетта на 2002 седяхме с един близък приятел, гледайки мач на Юнайтед. Тогава показаха лицето му, зачервените му бузи и онзи прословут жест, свързан с отварянето на нова дъвка. Тогава инцидентно през съзнанието ми пробяга една мисъл: "Без него няма да е същото!". И до днес твърдя, че денят на неговото отказване ще е много тъжен за британския футбол. Струва ми се, че нашето "Честит рожден ден!" трябва да е нещо различно, което рядко се появява в репортажите за него. Така че оставям връзката му с Манчестър Юнайтед настрана или поне на последно място.
Нападателят
Всъщност Фъргюсън започва с футбола в родния си град Глазгоу, а по-късно играе и за любимия си Рейнджърс, в чиито редици има 45 мача и 25 гола. Сигурно за него всичко е казано, така че едва ли ще открия топлата вода, но човекът е заслужил поне веднъж в годината да се връщаме към неговата кариера, защото все ще има от какво да се поучим.
Стана ми смешно, когато научих, че като играч Фъргюсън е бил нападател. Преди повече от 10 години един приятел, който в средата на 90-те имаше регулярен достъп до интернет (по-младите със сигурност не могат да разберат какво е животът без интернет), ми каза следното: "Знаеш ли, че Фъргюсън е истински нападател!". Бях съгласен. Поведението му на пейката, на пресконференцията бе на атакуващ играч. 15 минути по-късно разбрах, че всъщност моят приятел говореше за позицията му като състезател. Интересното е, че в цялостното поведение на шотландеца може да се види нападателят в него. Когато трябва, той е готов да бъде груб в атака (веждата на Бекъм е едно от доказателствата). Друг път е готов да се върне пред своята врата и да изчисти опасна топка, която е центрирана буквално пред голлинията му (случая с изгонването на Рой Кийн и Рууд ван Нистелрой от Манчестър Юн са най-показателни). Следващия път пък е готов да използва психологически методи на пресконференции, за да нанесе своя удар. Изобщо всичко, което сигурно е правил на терена (има 327 мача със 167 гола, което си е 50-процентова майсторска успеваемост), Фъргюсън успя да прехвърли после и в мениджмънта.
Историята с Тотнъм и Арсенал
Тези истории са два от митовете, които самият Фъргюсън пусна като слух след едно интервю. През 1985 година той пое и националния отбор на Шотландия успоредно с Абърдийн. Това бе ясен знак, че вече търси ново предизвикателство. Твърди се, че тогава Тотнъм е преговарял с него, но това е трябвало да стане чак през лятото на 1987. Фактите донякъде потвърждават подобна версия, защото през лятото на 1986 година Шпорите уволняват Питър Шрийвс и временно контролът е поет от Дейвид Плийт, докато през октомври 1987 година е назначен Тери Венебълс. Познавам доста фенове на Арсенал, които не са щастливи от работата на Фъргюсън, но ги уверявам, че трябва да го обичат доста заради отказа му да поеме Тотнъм.
Следващият слух е дори още по-интересен. Твърди се, че в борда на Арсенал са обсъждали кандидатурата на Фъргюсън за заместник на Дон Хау през пролетта на 1986. По онова време в Арсенал бе Чарли Никълас, който бе смятан за най-голямата бъдеща звезда на шотландския футбол. И заради него е трябвало да бъде доведен негов сънародник, който да поеме тима. Но в крайна сметка след първоначален разговор с шотландеца шефовете на клуба са се отказали за сметка на Джордж Греъм. Не съм убеден, че Фъргюсън щеше да успее на "Хайбъри" колкото сънародникът му Греъм. Между другото пак според различни изявления в пресата двамата, Джордж Греъм и Алекс Фъргюсън, години наред са поддържали добро приятелство, което е пострадало за кратко през 1990 година при сбиването между двата отбора на "Олд Трафорд".
Защо Фъргюсън продължава яростно да гони нови трофеи
Това е въпрос, който няма отговор. Самият шотландец твърди, че му идва отвътре. Но ТОЙ наистина е неповторим в глада си за успехи. Моята теория е по-различна и определено резултат на лично мнение. Всеки път, когато трябва да празнува своя рожден ден, това е било навръх Нова година и винаги празниците са били два. И в детските му години сигурно не е имал лично негов празник. Е, подаръците в кралството се отварят още в деня след Коледа (26 декември), но едва ли в неговото семейство е имало възможност за два подаръка в рамките на три дни. Със сигурност е искал нещо повече за себе си като дете. Е, струва ми се, че е наваксал достатъчно като мениджър.
Безскрупулен във футбола
Когато стана историята с Рой Кийн, дълго време се чудех какъв човек трябва да си, за да изгониш по този начин от отбора играча, който ти е бил капитан и който си смятал за свое копие на терена. Всеки си има собствено обяснение за случката. Моето сигурно пак не е правдоподобно, но пък си е мое и ще го споделя. Намерих го случайно, четейки някакво интервю за Фъргюсън по онова време. Сега виждам, че случката я има и описана в интернет енциклопедията. След като става голмайстор на шотландския Дънфърмлин (45 гола в 51 мача) през сезон 1965-1966, Фъргюсън преминава в Рейнджърс за сумата от 65 хиляди паунда, която е и рекордна по онова време за сделка между два тамошни клуба. За малко ще се отклоня, за да кажа, че това пък може би е разумното обяснение защо не се страхува да дава рекордни суми за футболисти. Но Фъргюсън е обвинен за един допуснат от Рейнджърс гол на финала за Купата на ФА в Шотландия през 1969 година срещу Селтик (0:4) и е пратен да играе в дублиращия отбор. Братът на Алекс твърди, че медалът от този мач е бил изхвърлен от младия Фъргюсън в кофата от ярост. Определено още оттогава настоящият мениджър на Юнайтед мрази да губи. Това ще да е било тежък удар. Като дете Алекс е бил фен на Рейнджърс. За да оцелееш и да продължиш да играеш, напускайки любимия си клуб (същото лято преминава във Фолкърк), с който са били свързани всички негови мечти, е било трудно решение.
Признавам си, че не знаех нищо за дебюта му във футбола, но сега го прочетох в Уикипедия. Оказа се, че на 16 години е играл за аматьорския Куинс Парк. Според Фъргюсън дебютът му е истински кошмар. Чуден стандарт има! Колко играчи биха казали подобно нещо, при положение че са вкарали единствения гол за своя тим? Е, мачът е бил загубен с 1:2, но още тогава сякаш характерът е бил налице. Личният успех не е достатъчен, отборът трябва да триумфира.
Фъргюсън и Манчестър Юн
Никой текст, в който се споменава Алекс Фъргюсън, не трябва да завършва без Манчестър Юн. Сигурен съм, че всеки си има собствен най-велик спомен от този човек. За мен е финалът в Шампионската Лига през 1999. Гледах двубоя у дома си, заедно с дядо ми. Тогава това беше нещо като традиция у нас. Байерн (Мюнхен) водеше с 1:0. При първия гол на Юнайтед скочих и от радост, без да искам, счупих масата в стаята. Ние така или иначе имахме нужда от друга, така че не беше голяма загуба. Седнах си на мястото, все едно че нищо не е станало. Дядо ми стана и отиде в кухнята, за да бъде навреме за продълженията. Когато се върна, бях в средата на останките от масата след втория удар по нея, крещейки неадекватно от кеф. 15 години чакане на английски триумф в Европа бяха свършили заради смените, които направи Фъргюсън.
Всеки си има свое мнение за НЕГО. Имало е случаи, в които ме е дразнил. Имало е и други, в които е нямало как да не му се поклоня за изкуството да водиш един отбор през тежките моменти. Но без него любимата ми игра никога няма да е същата. Мислех, че като фен на Арсенал ще съм доволен да го видя да напусне Юнайтед. Когато стана ясно, че все пак ще спре с мениджмънта през 2011, вместо удовлетворение ме обзе някаква носталгия. Без него няма да е същото!
Аз не си представям Манчестър Юнайтед без него. Той е начело на отбора , още преди да съм се родил 
, а защо не и Аврам Грант 
[/offtopic]