Детски спомен

[Gretna]

Някъде там в морето от хора, изпълнило за важната битка синята крепост, седях и си мислих, че това което ни предстои да изживееме всички ние 25 000 малки душици дошли да се почустваме за пореден път щастливи и големи няма как да не се случи. Просто няма как Левски да загуби пред толкова много хора. Няма как да загуби пред толкова много деца. Няма как да загуби,.... отново.
Някъде там на осмия ред в блок 16, стоях и гледах как тези които до преди година ми късаха сърцето, сега го изпълваха с гордост. Пред мен седна двойка испанци, до мен македонец вероятен далечен братовчед на Дарко,а наоколо момичета и момчета видимо идващи за първи път на мач от много години. Всички бяха дошли в точният момент вярвайки, че тази вечер е вечерта на синята магия.
За поред път се обедих, че Левски е единственият отбор в България, които играе за своята публика. Сигурен съм,че тази вечер, още няколко деца са станали Левскари.
На почивката при резултат 0-1, прочетох в доста погледи несигурност и болка. Прочетох страх, безнадежност и тревога. Никой не беше забравил последните провали. Някак отново във въздуха се почуства мирисът на загубата, тази толкова гадна миризма на провала. Безтегловност. Пропадаш в пропаста и падаш ли падаш а от дъното няма и следа. И така някак като в приказка насред мълчанито се понесе детско гласче, на малко, много малко момченце облечено в малка синя тениска, стоящо право до баща си. „Левски,Левски,Левски”. Погледах го. Много се зарадвах, но в седващият миг сърцето ми се сви. Какво ще види това дете? Как Левски пада. Испанците и те го чуха обърнаха се и го снимаха, говорейки си нещо помежду си. Всички извъртяха поглед нагоре и погледнаха детето а то горкото усетило товара на стотиците погледи изведнъж замлъкна и загледа въпросително тълпата. Не може да не бием пред толкова много хора, не може да не бием заради това дете. Левски ще победи въпреки, че понесе тежък удар от черният швед. Удар от който само се разтресе но не падна. Сега трябваше той да удари. И удари само както Левски знае. Удари два пъти и шведският отбор припадна. Само доброто сърце и липсата на късмет на Гара пощади, АИК от разгромът които понесоха техните сънародници от Калмар. Нищо. Важното е, че победихме. Не. По-важното е, че победихме пред толкова много деца дошли в тази прекрасна вечер. Победихме трудно но със сигурност запомнящо се. Дали децата ще помнят цял живот този мач, както аз запоних онзи с Рейджърс или както някой помнят онзи с Удинезе. Сигурно. Тази вечер синият отбор произведе новите детски спомени. Безценни и скъпи, спомените на бъдещите Левскари.

[mormona]

Някъде там в морето от хора, изпълнило за важната битка синята крепост, седях и си мислих, че това което ни предстои да изживееме всички ние 25 000 малки душици дошли да се почустваме за пореден път щастливи и големи няма как да не се случи. Просто няма как Левски да загуби пред толкова много хора. Няма как да загуби пред толкова много деца. Няма как да загуби,.... отново.
Някъде там на осмия ред в блок 16, стоях и гледах как тези които до преди година ми късаха сърцето, сега го изпълваха с гордост. Пред мен седна двойка испанци, до мен македонец вероятен далечен братовчед на Дарко,а наоколо момичета и момчета видимо идващи за първи път на мач от много години. Всички бяха дошли в точният момент вярвайки, че тази вечер е вечерта на синята магия.
За поред път се обедих, че Левски е единственият отбор в България, които играе за своята публика. Сигурен съм,че тази вечер, още няколко деца са станали Левскари.
На почивката при резултат 0-1, прочетох в доста погледи несигурност и болка. Прочетох страх, безнадежност и тревога. Никой не беше забравил последните провали. Някак отново във въздуха се почуства мирисът на загубата, тази толкова гадна миризма на провала. Безтегловност. Пропадаш в пропаста и падаш ли падаш а от дъното няма и следа. И така някак като в приказка насред мълчанито се понесе детско гласче, на малко, много малко момченце облечено в малка синя тениска, стоящо право до баща си. „Левски,Левски,Левски”. Погледах го. Много се зарадвах, но в седващият миг сърцето ми се сви. Какво ще види това дете? Как Левски пада. Испанците и те го чуха обърнаха се и го снимаха, говорейки си нещо помежду си. Всички извъртяха поглед нагоре и погледнаха детето а то горкото усетило товара на стотиците погледи изведнъж замлъкна и загледа въпросително тълпата. Не може да не бием пред толкова много хора, не може да не бием заради това дете. Левски ще победи въпреки, че понесе тежък удар от черният швед. Удар от който само се разтресе но не падна. Сега трябваше той да удари. И удари само както Левски знае. Удари два пъти и шведският отбор припадна. Само доброто сърце и липсата на късмет на Гара пощади, АИК от разгромът които понесоха техните сънародници от Калмар. Нищо. Важното е, че победихме. Не. По-важното е, че победихме пред толкова много деца дошли в тази прекрасна вечер. Победихме трудно но със сигурност запомнящо се. Дали децата ще помнят цял живот този мач, както аз запоних онзи с Рейджърс или както някой помнят онзи с Удинезе. Сигурно. Тази вечер синият отбор произведе новите детски спомени. Безценни и скъпи, спомените на бъдещите Левскари.

Испанците бяха семейство , баща , син и майката , нали ? Защото видях някакви които ми приличаха на испанци след мача, и нещо говореха за БАрселона....сигорно са били те.

[ni8]

БРАВО

[ivaylo70]

Някъде там в морето от хора, изпълнило за важната битка синята крепост, седях и си мислих, че това което ни предстои да изживееме всички ние 25 000 малки душици дошли да се почустваме за пореден път щастливи и големи няма как да не се случи. Просто няма как Левски да загуби пред толкова много хора. Няма как да загуби пред толкова много деца. Няма как да загуби,.... отново.
Някъде там на осмия ред в блок 16, стоях и гледах как тези които до преди година ми късаха сърцето, сега го изпълваха с гордост. Пред мен седна двойка испанци, до мен македонец вероятен далечен братовчед на Дарко,а наоколо момичета и момчета видимо идващи за първи път на мач от много години. Всички бяха дошли в точният момент вярвайки, че тази вечер е вечерта на синята магия.
За поред път се обедих, че Левски е единственият отбор в България, които играе за своята публика. Сигурен съм,че тази вечер, още няколко деца са станали Левскари.
На почивката при резултат 0-1, прочетох в доста погледи несигурност и болка. Прочетох страх, безнадежност и тревога. Никой не беше забравил последните провали. Някак отново във въздуха се почуства мирисът на загубата, тази толкова гадна миризма на провала. Безтегловност. Пропадаш в пропаста и падаш ли падаш а от дъното няма и следа. И така някак като в приказка насред мълчанито се понесе детско гласче, на малко, много малко момченце облечено в малка синя тениска, стоящо право до баща си. „Левски,Левски,Левски”. Погледах го. Много се зарадвах, но в седващият миг сърцето ми се сви. Какво ще види това дете? Как Левски пада. Испанците и те го чуха обърнаха се и го снимаха, говорейки си нещо помежду си. Всички извъртяха поглед нагоре и погледнаха детето а то горкото усетило товара на стотиците погледи изведнъж замлъкна и загледа въпросително тълпата. Не може да не бием пред толкова много хора, не може да не бием заради това дете. Левски ще победи въпреки, че понесе тежък удар от черният швед. Удар от който само се разтресе но не падна. Сега трябваше той да удари. И удари само както Левски знае. Удари два пъти и шведският отбор припадна. Само доброто сърце и липсата на късмет на Гара пощади, АИК от разгромът които понесоха техните сънародници от Калмар. Нищо. Важното е, че победихме. Не. По-важното е, че победихме пред толкова много деца дошли в тази прекрасна вечер. Победихме трудно но със сигурност запомнящо се. Дали децата ще помнят цял живот този мач, както аз запоних онзи с Рейджърс или както някой помнят онзи с Удинезе. Сигурно. Тази вечер синият отбор произведе новите детски спомени. Безценни и скъпи, спомените на бъдещите Левскари.

Испанците бяха семейство , баща , син и майката , нали ? Защото видях някакви които ми приличаха на испанци след мача, и нещо говореха за БАрселона....сигорно са били те.

Човече, страшно си го написал, ЕВАЛА! Това което пишеш е абсолютна истина и аз снощи се върнах в детските си спомени от мачовете с Щтутгарт.

[asan111]

Благодаря ти за мнението, точно от такова нещо имах нужда в момента... просълзих се и се разтоварих невероятно много

[cTpaHHo]

Страхотно написано.
Да, прав си. Така се става Левскар.

Помня толкова добре , а бях толкова малък. Пет годишен палавник , щуреещ в двора на баба и дядо, немирник.. А дядо стоеше кротко пред стария черно-бял телевизор и гледаше футбол. Сигурно чудно ми се е струвало , как може тъй мирно да стои и да гледа, сигурно ще да е било интересно..Та , попитах го, той ме хвана и ме сложи да седна до него на високия диван и ми обясни "Жоре , моето момченце, играят Левски и Славия. Левски е нашият отбор, той е кръстен на най-светлия българин. Ето , чуваш ли как публиката скандира.."
Помня много добре, а бях толкова малък. Притихнах и се загледах. Изгледах първия си мач през живота. Левски победи с 2:1. А аз станах Левскар.
Знаете ли, мечтаех да порасна и до ходя на мачове. Пораснах. Бях там, срещу Динамо Букурещ, Удинезе, Олимпик Марсилия..да бях там и срещу Вердер Бремен.
Аз не съм ултрас. Знаете ли какво съм...думите на дядо ми "Моето момче, на мене , е тука , като седна да гледам Левски, всичко ми трепти. Не мога да гледам спокойно, отвътре бръмчи, бръмчи...". Той беше от старата школа привърженици. Тогава имахме силен шампионат , та за дядо ми нашето първенство бе най-важното спортно събитие, а кървавите дербите с ЦСКА се чакаха седмици наред. И после се коментираха седмици наред.
Помня как преди мач, на полувремето и след края се излизаше на ъгъла на двете улици и там бяха всички мъже от квартала, и говорят ли говорят , за положенията , за картоните...а ние, малките, седяхме и слушахме. И трупахме увереност в нашия избор. Кой Левскар, кой цскар...

Та така. Сега чета и , честно ви казвам, просълзявам се. Обзема ме една такава, хубава емоция, щастие дори. Това е което футболът ни дава. Неповторимото настръхване по кожата, сълзите от щастие или радост, песните на хилядите млади и стари привърженици..

Сега порастнах. Имам дъщеричка, мъничка още. Но след годинка, две, някой ден , ще кажа "Ела , тати, да ти покажа , една хубава емоция, отборът на нашето сърце, Ето! Това е Левски!"

[blue_Anthony]

Незнам какво да кажа за това което си написал/а.
Буквално ме разплака!
Описано като от професионалист:)
БРАВО!!!!!

[Gonzi_407]

Страхотно!
Направо настръхнах!
ЛЕВСКИ май е единсвения ОБИЧАН отбор!

[kacho1914]

Колко е хубаво е да си левскар

[Deliba6]

... и аз снощи се върнах в детските си спомени от мачовете с Щтутгарт.

Ммдааа, "завиждам ти"... А моите детски спомени са от "Левски" - "Бенфика" 2:2?!...