[/center]Привет, мили приятели! Както знаете, след няколко дни ще удари звънецът за първия учебен ден. Със сигурност най-развълнувани ще са първолачетата, на които им предстои да се срещнат не само със света на науката и физкултурата, а и с този на игрите, шутките и песните в училищния двор. Може дори някои от вас да имат първолачета в семейството си тази година, а може дори Вие, самият читател, да сте бъдещ първолак, макар това да е малко вероятно поради все още липсващата Ви грамотност. Във всички случаи, първият учебен ден е повод за радост и надежди и е събитие, от което остават мили спомени у невръстния человек. Прочее, аз имам една малка традиция, което се състои в това, че посещавам всяка година първия учебен ден на някогашното ми школо в с. Гъоврен, Девинско. Обикновено сядам на някоя пейка в двора, заобиколен от сновящи малчугани и развълнувани родители, и се вглеждам в прага на школото. Понякога изпод жарките септемврийски лъчи спомените ми ме връщат в миналото и аз виждам себе си - нервен и крехък малчуган, изминаващ плахо разстоянието от външната порта до средата на двора под зоркия поглед на пастрока ми. Годината е петдесет и първа и напук на очакванията на мнозина, на този ден няма и следа от дъжд. Дворът е изпълнен с детска глъч, като току се чува някой вопъл на изплашено детенце, търсещо отеца си. Нейде отвъд оградата се носи мирисът на печени кестени и на толстолоб на керемида, ала вниманието ми е привлечено единствено от другарката Серафимова, която групира нашето отделение, четейки от малък тефтер имената ни. Помня го като ясен ден - аз подавам на другарката малка кесиика с ошав и букет с минзухари, а тя ме поглежда изпитателно и кимва мълчаливо в знак на одобрение. Моят отец, който от разстояние проследява с хладен поглед случващото се, присвива очи и ми кимва леко, също в знак на одобрение. Лентата на спомените превърта напред и ето, че съм вече в прохладната класна стая. Вглеждам се през големия прозорец - жарките лъчи все така падат върху двора, а жълтите листа кротко падат от дървесата, за да образуват красива есенна шума върху благодатната почва. Детския хор, който само до преди час пееше весели песни, вече е затихнал и в този момент ми се струва, че зад мен съм оставил завинаги сянката на младенчеството си, прекрачвайки прага на школото. А се отдалечи бързо и неусетно, оставайки завинаги в есента на петдесет и първа. Помня също, че се вгледах изпитателно в другарчето до мен и му подадох ръка, за да се запознаем. При ръкостискането ни му кимнах, и то ми отвърна със същото, ала дори само по това кимане аз успях да преценя, че никога няма да станем другари, било то в школото или извън него. В следващите няколко години ние имахме тихо съвместно пребиваване на вехтия чин, като не обелвахме нито дума помежду си. В последствие се оказа, че детето до мен е било нямо, ала аз бях твърде млад и дори не подозирах за съществуването на такова человеческо неразположение. Постепенно лентата на спомените ми спира и аз се връщам в настоящето, седящ на моя неизменен септемврийски другар, училищната пейка.
А какви са вашите спомени за този светъл ден, приятели?
