Крахът дори закъсня
Тежки дни за българския футбол. Отпадането на Лудогорец, ЦСКА, Левски и Локомотив /Пловдив/ още в предварителната фаза на евротурнирите показа, че този спорт у нас изживява най-тежката криза от началото на съществуването си. Особено елиминирането на „червени” и „сини” съответно от посредствени съперници като Мура и Сараево ни постави в изключително срамна ситуация. В общи линии това е заключението, което ни представят специалисти, изпълнители и фенове. Наистина подобно отпадане е жесток удар по градената десетилетия наред репутация на клубния ни футбол. Не можем обаче да се правим на изненадани и потресени. Начинът, по който се работи за този спорт в периода след 10 ноември 1989 г. до момента, създаде нишата, от която се пръкна и избуя проказата, връхлетяла сега като цунами върху футбола ни. Почти никой не иска да го признае гласно и открито. Губене на време ще е да чакаме пряко ангажираните с този спорт да отворят дума за точната диагноза. Те няма да признаят грешките си... А те са чудовищни... Начинът, по който работеха през споменатия период, нямаше как да не доведе до този крах. Той дори и закъсня. Ето защо не е нужно да стоим и гледаме като парализирани след поредния удар, който ни нанесоха уж аутсайдери. Шамарът е очакван и заслужен. Ако подобна оценка се струва пресилена на някого нека погледне статистиката на родните участници в евротурните за последните 15 години.
Евробитки с “колоси” като "БАТЕ Борисов", „Спартак” /Търнава/, "Тампере," "Дебрецен", "Залцбург", "Базел", "Жилина", "Борац", "Тулуза", "Рен", "Макаби" /Хайфа/, "Страсбург", "Славия" /Прага/, "Торпедо" /Москва/, "Зимбру", "Щурм", МТК, "Тирол", "Олимпия" /Любляна/, "Анортозис", ОФК "Белград", "Грац", "Беверен", "Копенхаген", "Слован" и "Хамарби" поставиха на колене /някои по два пъти/ водещите ни отбори. В Интертото с нашите се подиграха "Фарул", "Славен Белупо", "Таврия", "Сигма", "Чукарички", "Сент Трюиден" и руският "Балтика" /Калининград/.
Е, тогава защо се чудим и търсим причините там, където не са... След като изброените по-горе тимчета редовно ни “вземат мярката”, а и ни липсва победа над елитен национален отбор, значи нямаме право на завишени изисквания и нереални желания.
Изводът? В България въобще не се работи за футбола. Едва ли е необходимо да изтъкваме доводи. Всички виждат бездействието. Нещо повече, дори и изкуствените препятствия, поставяни нонстоп за стопирането му. Покъртителна история... Но кому е нужно да връщаме лентата на зловещия трилър за истинското лице на българския футбол... Да го коментираме постоянно няма смисъл. Трябва да се подчертае обаче, че хронологията на ежедневието на този спорт у нас показва, че изход почти няма. Поне и докато хората, които сега са окупирали различните ниши и длъжности в него не бъдат натирени. Може да прозвучи много крайно, но пределно ясно се видя, че именно тези няма да свършат нищо добро. Не те са хората, които ще извадят и насочат футбола ни в правилната посока. Дори и да имат огромно желание да го сторят, споменатите просто нямат потенциала за осъществяването на такива идеи. Те никога досега не са изпитвали желание да се учат. Движили са се по инерция, в хода на която са придобивали по някое и друго половинчато умение. Болшинството от тях могат да извадят дипломи и документи, че притежават някаква квалификация. В повечето случаи това си е същинска измама.
Калпави треньори
Преди време в личен разговор треньор ветеран ми спомена потресен, че най-висшият лиценз - “Про”, вече се дава в родната треньорска школа с лека ръка на всеки, събудил се с мечтата да седне на скамейката и ръководи отбор. Подсилих терзанията му, припомняйки, че много от неговите набори също са взели тапии, без да ги заслужават. Не е тайна, че още от онези години доста от кандидатите за треньори прилагаха пред изпитващите ги дипломна работа, която са преписали от свои колеги. Но могат ли пък преподавателите да убедят някого, че са класа и разбират от работата си? Доста съмнително ще прозвучи, ако отговорът е “да”. Иначе как да си обясним липсата не толкова на професионални умения, а най-вече на елементарна култура у така наречените наставници. Цялата тази негативна масовост обаче остава встрани, защото никой не се интересува от нея. Школата си прибира таксите, новоизлюпените треньори се кичат с дипломите и всичко в този кръговрат е ОК. Едва когато започне същинската работа на специалистите, се вижда, че те са псевдотакива.
От както у нас се играе футбол кадърните родни треньори можем да ги изброим най-много на пръстите на двете ръце. Всички останали практикували този занаят са просто средняци или посредствени специалисти. Дори последната дума не би трябвало да се изрича. Колко пъти примерно Стойчо Младенов трябва да получава шанс да се представи добре с поверения му тим в международни мачове? Неколкократните му упражнявания с ЦСКА, младежкия и мъжкия национални отбори се оказаха неуспешни. Но той не е единствен. Много от нашите треньори не могат да вържат две изречения, а какво остава да обяснят на някой от футболистите нещо. Кой български треньор е работил в най-силните футболни нации и то в отбор от елитните им дивизии? Няма такъв. Дори Димитър Пенев никой не го потърси след световното първенство в САЩ през 1994 година. И защо да го търси… Та хората не са от вчера в играта. Работят в далечна перспектива. Видяхме на Мондиала 2010 в ЮАР, че от състава на Бразилия отсъстват Роналдо и Роналдиньо. Хората мислят за изграждането на бъдещ силен отбор. Така както Ромарио не бе взет в състава за Мондиала 98 във Франция за да се утвърди младия тогава Роналдо. Друг подобен пример е Аржентина. В България няма толкова голям кадрови избор, но и това е въпрос който трябва да си зададем: Защо ги няма? Някои ще кажат, че дереджето на държавата ни не позволява да се развива детско-юношеския футбол. Неадекватно извинение. Факт е, че няма кой да учи тези деца. Не може някои треньори да се явяват пияни за тренировка и да събират само таксите от децата.
Нямаме качествени футболисти
Тази песен вече припяват и от БФС. Ама и те имат вина. Дори и повърхностно интересуващите се от футбол коментират, че във футболната централа не работят кадри с необходимата подготовка и квалификация. Освен това съмненията за помощ към определени клубове винаги витае в пространството. Като знаем тези съмнителни неща, няма защо да се дивим от посредствеността на футболистите ни. С последните не е работено правилно, за да не кажа въобще. Финансовият недоимък няма как да поеме цялата вина за ниското качество. Талантите не се раждат само в богатите кътчета на света. В България има места, където хората работят качествено /дори и без заплащане/, но бюрокрацията в родния футбол моментално пуска смъртоносните си пипала и стопира положителните им резултати да видят бял свят. Казано накратко, всичко читаво е съсредоточено около няколко клуба. Но интригите и връзкарството в тях гони добрите специалисти, които могат да развият потенциала на талантливите. Ето защо побългаряването на споменатия процес превръща последните в посредствени футболисти. А сега всички бият камбаната и крещят, че и на националния му липсва класа... Да им се чуди човек на акъла и на кичещите се със званието “специалисти”, и на онези със “задълбочените познания”... Нима досега не са били наясно с потенциала на играчите... Ако е така, означава, че трябва да ги поставим в графата на хората в неравностойно положение /умствено изостанали/... Колко примера са необходими, за да го осъзнаят... Защото такива има бол.
Да, Ивайло Петев едва сега прохожда в треньорството. И ако заради възрастта го сравним с Гуардиола, то установяваме, че и той има своя Лионел Меси само, че е разградски и с дъх на бадем – Емил Гъргоров. Щом този неизиграл един сносен международен мач и неуспял зад граница футболист е лидера, какво да очакваме от Лудогорец. С случая Петев няма вина, защото няма как да промени футболната същност на ветерана. Както се видя в хода на двата мача проблемите са си чисто български, а афишираната класа на Динамо /Загреб/ отсъстваше. Не се видя защото такава няма. Динамо беше един средняшки клуб в бивша Югославия, задоволявайки се с трохите оставени му великодушно от Цървена звезда, Партизан и Хайдук /Сплит/. И сега се видя, че дори с четирима участника /Иван Келава, Йосип Симунич, Домогой Вида, Милан Бадел/ на Евро 2012 загребския тим си е посредствен. Проблем с липсата на класа от доста години е огромно препятствие и пред Левски и ЦСКА. Доскоро мазоли имахме по ушите от хита на един „червено-син” дует. Щом заговореше „синя” България избуяваше ръстта на Елин Топузаков-Топчо. От „червената” общност веднага извисяваха Тошко Янчев. Армейците до такава степен се принизиха, че го поставиха в Алеята на славата редом до Стоичков, Костадинов, Жеков, Манолов, Димитър и Любо Пеневи, Бербатов … Тежко на футбола ни щом Топчо и Тошко са лицето му.
Но трябва да е пределно ясно, че футболистите не са главните виновници за хала, на който сме в момента. Преди тях са функционерите от БФС, шефовете на клубовете и треньорите. Но съдбата на наставниците е сходна с тази на възпитаниците им. Те нито има къде и кога да се усъвършенстват, нито пък някой /шефовете им/ ще го позволи. Ето защо българският футбол не разполага с качествени треньори и играчи.
Но посоченият негативизъм е само една част от трагедията на нашия футбол. По-лошото е, че е изградена традиция, от която измъкване няма. Или, както стана дума по-горе, с тези хора няма какво добро да очакваме. Може би най-удачен за момента ще е ходът …
Шанс на младите
Никой не се е родил специалист, без значение за коя сфера на живота става дума. Изграждането на личността продължава през целия живот. Ако следваме тези разсъждения, достигаме до извода, че на родния футбол са му нужни амбициозни хора с огромно желание да се усъвършенстват и работят много. Може да сме затрита държава, но това не означава, че всичките й жители са неспособни и безперспективни. Примери за успели българи има много. Има и млади хора с потенциал. Именно на такива трябва да се даде шанс да участват в оздравителния процес на футбола ни. Не е задължително участниците в него непременно да са били футболисти. Упорито прокарваното с годините у нас наименование “футболни хора” няма как да ни залъгва повече. Тълкованието на определенията “футболен човек” или “футболен специалист” не е персонална квалификация за някого, който години наред е ритал топка, а за личност, която е извършила редица положителни неща в тази сфера.
Както примерно земеделец е този, чиято реколта е налице, а не онзи, който се бие в гърдите, но от ровенето му с мотиката резултатът е угар. С призивите си да бъдат оставени да работят самоквалифициралите се у нас “футболни хора” искат не толкова да оправят въпросния спорт, колкото да си осигурят хранилка, в която някой да зарежда, а те да се угояват. Може и без подобни паразити. Сякаш преди 10 ноември 1989 година футбола не го правеше партията. По време на прехода положителното пак бе дело на така наречените “чужди” на футбола хора. Но вече няма накъде да се търпи. Наложително е веднага да стартира промяна. Но не такава, каквато иска примерно Пламен Марков, който се цели в президентския стол на Борислав Михайлов или в някоя треньорска скамейка. Знаем го като селекционер на националния тим и още няколко краткотрайни престоя в клубове. Останалото от след активния му живот на състезател е... почивка.
За реформи никога не е късно, щом те ще стопират негативното. Българският футбол може да ги направи. Веднага могат да стартират промените примерно в едно от най-важните звена – треньорското. Има много талантливи млади хора, които имат желание да практикуват тази трудна професия. Именно на тях – младите, трябва да се гласува доверие. Сред тях има момчета с усет и нюх за пълна реализация. 24 часа в денонощието мислят за работата си. Културата им е на съвсем друго ниво. Умеят да комуникират с футболистите. Постоянно търсят начини да се усъвършенстват. Ровят се из анализи на успели техни колеги от чужбина. Следят действията и ходовете им по време на мачове от най-висока класа. За да успеят, трябва да продължат да “крадат” по този начин знания. Принудени са да го правят, защото в родния футбол няма кой да им го каже, покаже. По-възрастните им колеги дори не знаят как да отворят спортен сайт, за да прочетат резултатите от кръга. Как тогава да им обяснят новостите, след като и за тях са непонятни. Подобна оценка може да прозвучи като много крайна, но пък истината е, че никой отвъд Калотина не желае да повери отбора си на български треньор. За съжаление това е една от негативните традиции на футбола ни. Ето, сега има момчета, които в близко бъдеще могат да я променят. Стига шефовете на клубове да останат “глухи” за “съветите” на нароилите се всякакви породи футболни директори и гласуват доверие на младите наставници. Така, както в момента прави Кирил Домусчиев в "Лудогорец" /Разград/. Търпението му спрямо току-що пръкналия се треньор Ивайло Петев заслужава адмирации. Разбира се, че всеки ръководител първо трябва да подбере подходящия кадър за поста. Станат ли факт тези закономерности, младите специалисти ще имат отлична възможност да реализират потенциала си, а времето ще отсее кадърните от тях. Но просто им дайте шанс... Наложително е да се постави точка на наслоените негативи, защото те вече наподобяват гигантски пиявици. Ясно е, че с изградените до момента традиции и кадри няма бъдеще. Време е за отстраняването им, защото с тях футбола ни вече копае и под метрото ...
Източник :
Офтопик:
