История на България

[pomiqrat]

"Спомням си, че в мотострелковия полк в Елхово, където служих, често ни вдигаха през нощта по тревога. Палехме бронетранспортьорите и с гръм и трясък напускахме града. Условно врагът трябваше да дойде от Турция, а ние трябваше да го посрещнем, с дъжд от куршуми! Да защитим социалистическата си родина от хищните ръце на капиталистическия Запад! Нали така беше…
При една от тези нощни тревоги спряхме в подножието на заснежени хълмове в близост до с. Пчела. Бяхме в пълно бойно снаряжение – каски автомати, гранатомети, противогази, ножове, защото „врагът не спи“, такъв надпис имаше от вътрешната страна на портала в казармата. Тук условно десетина дена трябваше да чакаме врага да се появи, после съкрушително да му дадем да разбере, че с Варшавския договор шеги не могат да се правят!
Беше снежен януарски студ. Спахме в бронетранспортьорите, загърнати в шинелите, притиснати един към друг като копърки, като от време на време припалвахме машините.
Офицерите се събираха в няколкото джипа, обилно заредени с храна и алкохол и по-цял ден гуляеха. На третия ден явно алкохола им свърши! Изкараха ни от машините, строиха ни и започнаха да ни оглеждат. Един от тях ме посочи и каза: “Този ще свърши работа “. Извикаха ме в един от джиповете, дадоха ми едно тесте пари, една зелена раница и ме пратиха до селото да купя 7-8 бутилки алкохол. „Но с пълно бойно снаряжение, да няма разпасани работи“ - изфъфли един вече пиян майор…
Беше десет вечерта, в кръчмата имаше местни любители на късните запивки. Въобще не ми обърнаха внимание, бяха свикнали наоколо да се мотаят войници. Бях ужасно гладен, а вътре се носеше изкусително силен мирис на печащи се кебапчета! Реших да запазя хладнокръвие! Нямах и стотинка лични пари, а толкава ми се ядеше, че ми идеше да колабирам.
Напълних раницата с алкохол, в джоба ми останаха пари, които ми дадоха, но те не бяха мои. Реших да проявя мъжество и хладнокръвие, да се отдалеча от тези кебапчета, като един Одисей, преодолял песента на сирените. Но не стигнах далеч…Не можах да се преборя с изкушението, провалих се напълно…
Върнах се и купих шест кебапчета с чуждите пари! Човекът ми ги зави в кесия, но ми каза: „нямам хляб“.
Тръгнах по пътя обратно с бутилките алкохол и кебапчетата. На стотина метра от кръчмата видях самотна, малка къща без двор, в която едно прозорче светеше. Реших да попитам дали ще ми дадат половин хляб, който ще си платя. Приближих, вътре видях млада циганка, която шиеше нещо, на пода играеха малки деца. Почуках на стъклото, а тя като ме видя изпищя, после скупчи децата около себе си. Казах, че само искам да купя малко хляб ако има. Но като видях жената колко се уплаши, веднага си тръгнах.
Всеки нормален човек би се уплашил ако види в тъмното, пред вратата си една дълга, мръсна, кална и брадясала върлина, скелет с каска и автомат през рамо.
Седнах на съборено дърво вън пред къщата и заръфах кебапчетата. Когато се обърнах назад, видях, че жената стои на прозорчето и през цялото време ме гледа. Не след дълго прозорчето се отвори и се показа ръка с парче хляб. Взех го благодарих и пак седнах навън да се храня. Тя продължи осторожно да ме наблюдава през стъклото. На тръгване си махнахме с ръка за сбогом.
Беше почти полунощ, снегът по обратния път бе започнал да се топи. Бях толкова мокър, кален мръсен и брадясал, че ако навлязат от турската страна части на НАТО и ме срещнат, въобще нямаше да си правят труда да стрелят по мен – щяха да ме приберат по хуманитарни причини…
Когато се прибрах в лагера всичко бе потънала в гробна тишина. Пияните офицери хъркаха в джиповете. Варшавският договор спеше дълбок, мъртвешки пиянски сън. Едва успях да натикам раницата с бутилките алкохол в един от джиповете.
Всъщност за мен казармата бе две години абсолютно загубено време. Живееш в един концлагер, затънал в океан от фалшива военщина и крещяща простащина.
Едно състояние на почти постоянен полуглад, влудяваща и непреодолима нужда от женско присъствие, постоянно недоспиване, мръсотия и душевна празнота…
Толкова за Варшавския договор… "

Петър Ангелов-Дарев

[pomiqrat]

Дали?

Знаете ли, че по време на Сръбско-Българската война българската армия прави нещо НЕВИЖДАНО!

Съотношението на силите е 7:1 в полза за Сърбите. Българското командване решава да изостави западните покрайнини и да създаде отбранителна позиция по хълмовете на Сливница. Там, Капитан Рачо Петров с помощта на местното население, което познава добре района прави прикиващи отряди, които имат важната цел да забавят настъплението на Сърбите, докато дойде помощта от армията ни, която при обяваването на войната вече е тръгнала ПЕША, В ДЕНОНОЩЕН МАРШ ОТ ТУРСКАТА ГРАНИЦА КЪМ СРЪБСКАТА! Никъде другаде в световната военна история няма подобен друг военен аналог! Българските войници, водени от жаждата за Сръбска кръв и да защитят най-голямата за тях светиня, маршируват боси, със скъсани цървули, мокри в дъжд и сняг в пълно бойно снаражение, докато не стигнат братята си при Сливница. Българските войни правят нещо невиждано – изминават пеша 146 километра за 48 часа в редовен и дисциплиниран марш,въпреки умората,глада и жаждата. „Върви се денонощно, в колона по трима, като войника по средата спи, а останалите му носят пушката, като през един час се смянят, за да не спира похода.“ Ще кажа само, че след няколко дни „Елитната“ Сръбска армия вече не се бие, тя само бяга!

[pomiqrat]

Шумкарите заличават десетки подобни способни хора

В далечната 1919 година, на 21 октомври, в малкото китно село Брестовица, Пловдивско, в семейството на свещеника Димитър Петров се ражда син. Наричат го Петър. Орисват го да бъде здрав и ученолюбив, а той се оказва и авантюрист. Едва 20-годишен заминава за Франция и постъпва в Чуждестранния легион. Може би в най-неподходящото време – избухва Втората световна война. Петър попада на фронта, където защитава прочутата отбранителна линия „Мажино” на границата с Германия. Доброволец на френска служба, той е пленен от хитлеристките войски и е изпратен в лагер в окупирана Полша. Спасява го българският му произход – така през 1941 г. се завръща в родината. Назначен е за гвардеец на цар Борис III. В края на Втората световна война Петър Петров емигрира в Германия, опасявайки се, че ще бъде съден, защото е царски офицер. Комунистическият режим в България го осъжда задочно на смърт, по-късно обаче, когато става световноизвестен, присъдата е отменена.

В Германия започва неговата кариера на талантлив инженер и изобретател. В Дармщатския университет записва инженерни науки, а след това продължава в Щутгартския университет с магистърска степен по механика и гражданско инженерство. Голямата любов на българина е корабната архитектура. Още докато следва, той участва в строежа и дизайна на повече от 60 съда. Годините в Германия го свързват с Хелен Филипс-Петроф. Бракът им продължава 52 години, имат трима сина.
Доброто образование и иновативните му идеи бележат началото на бляскавата му кариера. Заминава за Канада, където работи за американските ВВС. Участва в авиационни проекти при изграждането на военновъздушните бази при Гуус Бей, Лабрадор и при Туле, Гренландия. Няколко години по-късно авантюристичният му дух го отвежда в Индокитай. Там строи мостове и електрически централи. При завръщането си в Америка той си подарява истинско морско пътешествие до град Мелбърн, щата Флорида, на собственоръчно конструиран катамаран, наречен от него „Джемини 2”. Впрочем, първият двуместен американски космически кораб, в чието проектиране той участва, носи името „Джемини”. От 1960 г. до края на живота си Петър Петров живее в градчето Хънтсвил, щата Алабама. Редят се проект след проект. Участва в екипа за разработката на първия метеорологичен спътник „Нимбус” и първия комуникационен спътник „Телстар”.

Любопитна подробност от биографията на българина е и личната покана от Вернер фон Браун, прочутия немски конструктор на военните ракети „Фау”, за участие в неговия екип като водещ инженер при конструирането на ракетите „Сатурн” от американската програма „Аполо”.
Натрупания опит и идеи Петър Петров решава да вложи в собствена компания. В нея разработва първия безжичен сърдечен монитор, използван днес в болниците по цял свят. Година по-късно изобретява прототипа на цифровия електронен ръчен часовник. Вместо със стрелка, новият часовник показва времето, изписвайки върху циферблата светещи в червено цифри. Часовникът е пуснат на пазара през 1971 г. с марката „Пулсар”. По това време моделът се продава за 2100 щатски долара. Пет години по-късно патентът е продаден на японската фирма „Сейко” и световният пазар е залят с електронни часовници. Във Вашингтон в Смитсъновия институт е запазен един от прототипите на електронния часовник, създаден от българина.

С това не свършва поредицата от световни изобретения на сънародника ни. Заедно със синовете си през 1975 г. той основава фирмата „ADS Environmental Services”, производител на компютризирана апаратура за измерване на замърсявания. Компанията е основана като на шега, в гаража на Петър Петров, с първоначална инвестиция от 13 000 щатски долара семейни спестявания. Но само за няколко години се превръща в гигант с 50 милиона долара годишен приход.

Световноизвестният българин умира през 2003 г., на 83 години. Той е носител на многобройни награди, получил е широко признание. И още нещо: морският нос Петров (Petroff Point) на остров Брабант в Антарктика носи неговото име.