blue avalanche написа:Дефиницията за "преврат" я прочетох.Какво става с дефиницията за "окупация"?
Окупаторска – защото съветската армия нахлува на територията на Царство България, след като СССР е обявил война на Царството на 5 септември 1944 г. А когато една държава обяви война на друга и нахлуе на нейна територия, обикновено я окупира, а не я „освобождава”.
blue avalanche написа:Присъствието на руски войски на наша територия след Санстефанския мирен договор,окупация ли е или не?
Въпреки, че явно бъркаш национални с интернационални войски, ето ти и отговор на въпроса. Предварителният мир, подписан в Сан Стефано, е в същината си договор за безсрочната окупация на България от Русия. На всичкото отгоре военните действия са нанесли тежък удар върху самоуправляващите се български структури. Още през април 1877 г., броени дни преди Русия да оповести война на Турция, първият български екзарх Антим І е свален от поста си под грубия натиск на Високата порта и заточен в Мала Азия. На мястото му българите избират ловчанския митрополит Йосиф. Повечето епархии са фактически обезглавени, като турските власти не позволяват на съответните владици да напускат Цариград, а в навечерието на войната руснаците се опитват да накарат останалите да изоставят постовете си и да се присъединят към тях в Румъния. Руската окупационна администрация, която се създава успоредно с навлизането на руснаците в България, обикновено игнорира екзархийските власти или ги използва най-многото за събиране на допълнителни средства от населението. В Северна Добруджа и Одринска Тракия съответните руски губернатори пък застават направо на страната на Вселенската патриаршия и открито насърчават гръцкия елемент в ущърб на българите. Все по-чести са и случаите на груба намеса на окупационната администрация във вътрешните работи на смесените екзархийски съвети, като практиката руските чиновници да определят кой да бъде председател на съответния съвет продължава и след Берлинския конгрес. В крайна сметка се стига до пълното подчинение на екзархийските структури на руските окупационни власти. Самият начин, по който се изгражда руската окупационна администрация, цели преди всичко уеднаквяването на България с Русия. В окупираните територии вилаетите и санджаците, учредени с административните реформи от 1864 и 1871 г., се запазват, но под името “губернии”, както е в Русия. За губернатори се назначават, разбира се, руски поданици. В кореспонденцията между руската окупационна администрация и централното правителство в Санкт Петербург българските земи се отбелязват навсякъде като “Балканска област”.В пълен разрез с идиличната картина, оставена ни от Иван Вазов за дечицата, които посрещали “братушките” с “крушки”, руснаците се държат в България именно като в завоювана и окупирана територия. Те са твърде раздразнителни и към липсата на желание сред българите да им подаряват стоки и храни без пари. По този повод генерал Зотов например пише в дневника си следното: “Колкото по-близо се опознават българите, толкова по-малко симпатии вдъхват. Не намирам в тази нация никакви привлекателни черти – те приличат твърде много на евреите, отличителната им черта е страстта към печалбарство и те ни експлоатират нас, своите спасители.” Като се има предвид традиционният и силен антисемитизъм, присъщ на голяма част от руския генералитет, надали трябва да се учудваме, че руснаците започват да се държат спрямо българите горе-долу по същия начин, по който се отнасят с евреите в самата Русия. В тази връзка един руски дипломат прави следното признание: “До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници – всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител”. Произволът е толкова страшен, че макар и да е освободен от заточението си в Мала Азия благодарение на Русия, първият български екзарх Антим е принуден да сподели пред един руснак: “Вие, русите, ни избавихте от турците, благодарим ви за това; но кой ще ни спаси сега от вас, русите?” В крайна сметка България е спасена от европейските сили, но както може да се очаква, българските проблеми заемат твърде скромно и дори периферно място във външнополитическите грижи на главните действащи лица – Австро-Унгария, Великобритания и Германия. Австро-Унгария протестира най-остро срещу Санстефанския договор най-вече заради неговия чл.14, според който предвидените за Босна и Херцеговина промени трябва да се извършат “по общо съгласие между Високата Порта, руското и австро-унгарското правителство.” По тази начин граф Игнатиев погазва Райхщатското споразумение и Будапещенската конвенция, според които Русия се задължава да остави на Австро-Унгария свобода на действие в Босна и Херцеговина. На всичкото отгоре дори стратегичната железопътна линия от Солун към южните сръбски граници сякаш е на път да попадне под руски контрол. При тази ситуация Андраши изисква България да се раздели на две автономни области, но в останалото той е направо щедър към българите. Според него западната българска граница може да стигне до река Вардар, като дори македонските земи на запад от Вардар трябва да станат отделна област под българско самоуправление. Австро-унгарският външен министър приема и идеята на германския канцлер Бисмарк южнобългарската автономна държава да има и излаз на Бяло море. При тази ситуация руският император Александър ІІ и неговият канцлер Горчаков решават, че след като поглъщането на България очевидно трябва да се отложи за “по-добри времена”, те имат интерес от колкото се може по-орязани български граници. Освен това двамата се стремят да постигнат разбирателство с Великобритания, за да се поосвободят от едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори. Британците целят на свой ред да отслабят този съюз, който застрашава според тях европейското равновесие. Така в края на май 1878 г. се стига до специално споразумение под формата на два протокола, подписани от руския посланик в Лондон Шувалов и от британския външен секретар (министър на външните работи) Солзбъри. Тъкмо споразумението между Шувалов и Солзбъри предвижда България да бъде разделена на княжество в земите между Дунава и Балкана и на автономна област в земите южно от Балкана, като южната българска граница трябва да бъде достатъчно отдалечена от Бяло море. Никак не е случайно, че на конгреса в Берлин, където германският канцлер Бисмарк посреща колегите си от Русия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия и Турция, най-ожесточените полемики не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация. В действителност Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., дава международна гаранция за българската държавност и спасява българите от пряка руска власт, но същевременно утвърждава разпокъсването на страната на пет части в съответствие с британско-руското споразумение, сключено в навечерието на конгреса. България трябва да предаде на Румъния Северна Добруджа, като границата е изместена още пó на юг и стига до град Силистра. Нишко и Поморавието са отстъпени на Сърбия, като и тук границата е изместена още пó на изток и стига на около 60 километра от София. Цяла Македония и Одринска Тракия остават под пряка турска власт, а останалите български земи се разделят на Княжество България, където едва ли не по случайност попада и Софийският санджак, и на автономната област Източна Румелия. Все пак, за разлика от Българската екзархия, която обхваща само отделни отсечки от черноморското крайбрежие, Княжество България и Източна Румелия получават широк излаз на Черно море, включващ големите пристанищни градове Варна и Бургас. Наистина, подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут. Според чл.1 “България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)”. Потвърден е и начинът, по който трябва да се избира българският княз: “Българският княз ще се избере свободно от народа и ще се утвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили. Никой член от управляващите домове в европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България. В случай, че остане вакантно княжеското достойнство, избирането на нов княз ще стане под същите условия и форми” (чл.3). Най-сетне чл.22 повтаря съответните санстефански разпоредби за размера на руската окупационна армия и за задължението на българите да я издържат за своя сметка: “Руската окупационна войска в България и Източна Румелия ще се състои от шест дивизии пехота и две дивизии конница и няма да надминава 50 000 души. Тя ще се издържа от окупираната страна.” За разлика от Санстефанския договор обаче същият член на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: “Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор… Имераторското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.” Нещо повече – Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави. Според чл.6 “временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” Именно в Берлинския, а не в Санстефанския договор за руската окупационна администрация за пръв път се употребява недвусмисленото словосъчетание “временно управление”. Според чл.7 “временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изготви органическият устав, ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. Щом князът се короняса, новото устройство влиза в сила и княжеството встъпва в пълно упражнение на своята автономия.” Най-сетне Берлинският договор отнема правото на Турция да прокарва свои войски през земите на Княжество България и категорично забранява каквато и да било форма на турско военно присъствие на българска територия: “Турска войска не може вече да има в Българи" (чл.11). Едва след сключването на Берлинския договор руският императорски комисар Александър Дондуков-Корсаков започва да организира под зоркото око на западните консули по-сносна администрация. Твърде показателно е и това, че чак тогава в инструкциите на руското правителство до княз Дондуков наименованието “Балканска област” изведнъж изчезва и се заменя със словосъчетанията “Северна България” и “Южна България”. Пристъпва се и към изграждането на една привидно българска войска, но изцяло “по образец на руската войска, с руски щат и руска команда, изпълнявана на руски език.” В действителност дори Берлинският договор и наложеният от него международен контрол далеч не отказва руснаците от мераците им да погълнат България или най-малкото да запазят колкото се може по-голямо влияние в страната, докато дойдат “по-добри времена”. С оглед на това Русия прави всичко възможно, за да задържи в свои ръце българските въоръжени сили, а оттам и България като цяло. За организирането на войската в Княжеството се създава специален Военен съвет под председателството на императорския комисар Александър Дондуков-Корсаков. На последното си заседание този Военен съвет решава, че “всички командири на дружини, роти и отделни части, включително военният министър, са длъжни да бъдат офицери от нашата [руската – П.Ц.] армия”. Нещо повече: “военният министър в Княжеството е длъжен да се ръководи във всяко отношение относно формите на управление в армията от инструкциите и предписанията на императорския военен министър, а също така той – военният министър на Княжеството не може по собствена власт, без одобрението на нашето военно ведомство нито да назначава, нито да уволнява руски офицери от българската армия.” Всъщност руските офицери в България получават статут, който е изцяло извън контрола на бъдещите български власти: “Руските офицери по време на служба в българската армия за извършени в Княжеството престъпления, водещи след себе си лишаване от воинско звание и състоятелни права и изключване от служба, подлежат на особен военен съд, назначен от руски офицери с княжески указ, но не без знанието и съгласието на военното или морското министерство на Империята. Присъдите, влезли в законна сила, не подлежат на привеждане в изпълнение в Княжеството. Съдебното ведомство посредством военното министерство на Княжеството предава постановленията за присъдите заедно с осъдените в разпореждане на нашите дипломатически агенти в България за изпълнение съгласно съществуващите капитулации.” В решенията на Военния съвет, председателстван от княз Дондуков, на чието име днес е наречена една от най-големите и централни софийски улици, не е оставено никакво място за съмнение относно целта на руския контрол върху уж българските въоръжени сили, включително и върху предвидената флота: “Тъй като учредяването на флота в България се отнася по същество до изпълнение на нашите предначертани задачи и тя в необходимите случаи ще действа за привеждане в изпълнение на плана за присъединяване на България към Империята, затова е нужно да се отдели началникът на флотата от българското военно министерство”. Макар че са контролирани от Европа, руските окупационни власти пристъпват към изработването на проект за българска конституция чак през октомври 1878 г., ще рече няколко месеца след сключването на Берлинския договор. И тази маневра обаче е подчинена на плана за бъдещото поглъщане на България. В протоколите на Военния съвет между другото се посочва, че “за да може българският народ без външно влияние сам да достигне до осъзнаване на необходимостта от протекторат на императорското правителство, е нужно на българите да се предостави свобода на печата и събранията. Свободата на печата влече след себе си постоянно порицание на действията на правителствените органи; създава опозиционни партии вътре в самото законодателно събрание и предизвиква събрания за гласно обсъждане на правителствените мероприятия. Поради лишаването на царуващия княз от законодателна власт и отсъствието в България на способни хора за управление на държавната машина, печатът и събранията се явяват спирачка в правилния ход на държавните дела и именно с това се предизвиква застой в делата на централното управление и се усилва неодобрението на населението против правителството, а понякога дори против върховния държавен глава. Тогава се появява необходимостта от държавен преврат. При съществуването в страната на подобен порядък на нещата българският народ ще осъзнае идеята за протекторат на Русия и сам ще се обърне за покровителство към Царя Освободител.” Една от най-съществените и най-резултатни операции, с които Русия се стреми да запази своето влияние върху България е и манипулацията, че “Царят Освободител” бил поднесъл на тепсия и свободата, и националното обединение на българите, но “лошият” Запад разпокъсал България. Тази чудовищна лъжа, която прикрива съучастието на Русия в разпокъсването на България, започва да се насажда със завидна упоритост от руските офицери и дипломатически агенти още в навечерието на Берлинския конгрес, за да се превърне в траен мотив на руската пропагандна машина през следващите десетилетия и дори столетия. Твърде съществен “принос” в тази насока има и граф Игнатиев, на чието име е наречена друга централна софийска улица. През 1902 г. той е поканен за честването на 25-годишнината от боевете при Шипка и не пести усилия, за да затвърждава българоубийствения мит, че неговите идеи били еднакви с националните тежнения на българите, но били унищожени от Берлинския договор. Остава ни само да се питаме кое кара българите да възприемат така лековерно тази легенда. По всичко личи, че в първите десетилетия след Берлинския конгрес, когато националното обединение се издига като основна цел на българската външна политика, Санстефанският договор се е тълкувал като най-удобния юридически прецедент. Наистина българските етнически граници имат много по-авторитетно международно признание на Цариградската конференция от края на 1876 и началото на 1877 г., тъй като тогава протоколите се подписват от делегатите на шестте водещи европейски държави – Великобритания, Австро-Унгария, Русия, Германия, Франция и Италия. Както изглежда обаче, в очите на българите решенията на Цариградската конференция не са били толкова изгодни поради предвиденото разделяне на България на две автономни области, докато Санстефанският договор привидно създава една обединена българска държава.
Надали има по света друг народ освен българите, който да се отрича от собствения си корен и който да нарича “освободители” собствените си завоеватели. Надали има и друга страна, чиито историци да повтарят с упоритост и дори да задълбочават фалшификациите, изработени от дипломатите и държавниците на една изначално враждебна чужда сила, както това продължават да правят у нас редица мастити учени с титли.
Те сякаш нямат друга грижа, освен да ни втълпяват манипулациите на официалната руска пропаганда отпреди повече от 120 години. Оставям на читателите да преценят сами дали опитът за замяна на едно чуждо върховенство – турското – с нова чужда власт, а именно руската, може да се окачествява като “освобождение”. Може ли да се чества дори като официален, а камо ли като национален празник датата на подписване на един договор за безсрочна чужда окупация?
България е осеяна от паметници в чест на руснаците, има и паметници за падналите румънци, но няма нито един паметник в чест на сърбите с довода, че тяхното участие във войната от 1877-1878 г. се изчерпва със заграбването на Нишко и Поморавието, които са дотогава част от територията на Българската екзархия. Оправдани ли са обаче руските паметници, след като Русия очевидно е целяла да завладее всичките останали български земи? Трябва ли да бъдем най-сетне “вечно признателни” към една държава, която след като не смогва да ни погълне веднага, съдейства пряко за разпокъсването на България на пет части? Във войната от 1877-1878 г. загиват много българи, биещи за свободата, но самата война се дължи до голяма степен на Априлското въстание, което сблъсква европейската общественост с българския проблем. Не е ли тогава много по-достойна дата за официален празник 20 април 1876 г., когато избухва Априлското въстание, 31 януари 1878 г., когато се сключва примирието с Турция или 10 (22) февруари 1879 г. когато се свиква Учредителното събрание? Не трябва ли най-сетне като всеки, уважаващ себе си народ да определим за официален и национален празник датата 22 септември 1908 г., когато неколковековните кървави усилия на българите се увенчават най-сетне с победа, тъй като България става напълно независима държава и равноправен член на международната общност?!
Аз продължавам да не разбирам твоята теза, че едва ли е вредно да има паметници на нашите герои във всеки град, ами естествено че трябва да има такива, за да знаят младите хора своята история, а не всеобщото "абе той май през комунизма било по-добре от сега" 
Не съм русофоб, а комунистофоб, прави разликата 
За Виктор Дафа знам последно, че е в затвора, нищо повече, не ме и интересува, не знам и как се сети за него 
