За начало можем да кажем че “Пушката“ е, преди всичко, един страхотен ляв крак. Благодарение на изключителното си оръжие си извоюва славата както у дома, така и в Испания, където съотборниците му от Реал Мадрид го наричат дори “Canoncito Poum“ (или “малкият изстрел, който прави пум“). Въпреки скромната си физика, Пушкаш остава доста експлозивен с топката в крака. Пресата представя воденето му на топката като диаболично, с къси и чести докосвания, което прави работата на противниковите защитници почти невъзможна. Изключителен импровизионист, Пушкаш черпи силата си от коженото кълбо. Докторът на отбора си спомня: “Един ден треньорът заръча 10 обиколки на терена, а Ференц се извика: 'Остави ти тези обиколки, а ни дай тук една топка.'“.
На двадесет години Пушкаш е вече легенда в една Унгария която живее само и единствено за Футболът. Новият комунистически режим доста бързо разбира какви огромни печалби биха им донесли тези “златни футболисти“. Тогавашният му отбор Хонвед, става отборът на армията и започва да набира млади футболни надежди давайки им високи и съблазнителни офицерски чинове. За тези които ще откажат, съдбата им ще отреди една дълга военна служба. Пушкаш става командир, но бързо си докарва малко подигравателното прозвище - “Припкащият командир“. Във военните редици той се сприятелява с талантливите Zoltan Czibar и Sandor Kocsis. Те ще станат най-успешното нападателно трио в света за своето време.
[center]

[/center]
До 1956, КЕШ не съществува все още, а големите отбори, жадни за по-именити съперници, вливат цели състояния в организацията на престижни приятелски срещи. Отборът на Пушкаш, Хонвед безкомпромисен шампион в Унгария, носителка на Олимпийската титла и вице-световен шампион, е закономерно най-търсеният противник. Отборът играе понякога 4-5 пъти на седмица. Докторът на отбора признава, че често му се е налагало, за да запази добрата форма на играчите, да се отбива до аптеката. От този период медикът си спомня основно, че: “Пушкаш беше едно много мило момче! Където и да отивахме, първото нещо което правеше е да купи кукла на малкото си момиче, докато другите се отправяха към първия бар.“. За Пушкаш футболът представлява игра на инстинкт и хитрост. Негов близък приятел споделя: “През 1947 в мач с Вашаш, видях как Ференц вкара гол с началният сигнал. Вратаря си слагаше ръкавиците и той го забеляза и веднага отправи топката към врата. 10 секунди и 1-0. Хитра лисица.“. Докторът продължава: “Когато пристигнах в отбора не посмявах да влезна в съблекалнята. Тогава Пушкаш ми подхвърли: 'Ей док, вижте боли ме крака'. Приближих се до него хванах крака му, а той ми каза: 'Точно тук ме боли, вие сте един невероятен доктор, знаете точно какво да направите'. Забелязах, че нищо му няма, просто искаше да ме вкара в отбора.“.В Хонвед, както и в унгарската селекция Пушкаш придобива такова измерение, че всичко му е позволено, както на зеленият килим, така и извън него.
[center]

[/center]
През 1956 настъпват политически трудности, които не пощадяват и футболиста. Пушкаш е принуден да имигрира, което също му носи и наказание от ФИФА. 1957 е кошмарна година в футболната му “кариера“. Пушкаш с една дума спира футбола, качва 20 килограма, и сериозно се замисля да прекрати кариерата си и да се впусне в ресторантьорството.В края на 1958, не без помощта на мениджъра си, Пушкаш подписва с галактическият Реал Мадрид. Редом с Ди Стефано, Копа и Дженто, Пушкаш затваря устите на всичките си критици, като нарежда титла след титла във витрината си. През 1966, 39-годишен, Пушкаш реализира едни страхотен сезон, което го подтиква към треньорската кариера, която не е толкова славна. Само един финал на КЕШ с Панатинайкос, успех който го води от отбор на отбор. Но най-важното е че Пушкаш е оставал наследството си на световния футбол.
През 2002 най-големият стадион в Унгария приема името Ференц-Пушкаш, но него го няма, в инвалидна количка, повален от болестта на Алцхаймер, той не разпознава приятелите си дошли да му отдадът почит. “За мен Пушкаш е 'мъртъв' от много време“, признава Реймънд Копа. Последните му години ще бъдат празни страници разгръщани бавно в очакване на дългото пътуване.