Мнениеот Steelblade » 19 мар 2014 12:30
Стоев – харвардският възпитаник от Разград
19-03-2014 Жаклин МИХАЙЛОВ
Той е най-яркото олицетворение на кривата на щастието
Датата е 17 март, годината е 2013. На стадиона в квартал Подуяне се играе мач между кандидата за титлата Левски и сигурния изпадащ Монтана. В края на мача, противно на всякакви предварителни очаквания, резултатът е равен. Публиката негодува, нещата не са случили според очакванията, треньорът на домакините Илиан Илиев напуска умислен. Облаците около неговата глава заплашително се сгъстяват.
От отсрещната посока колегата му се е усмихнал, но съвсем не е изпаднал в еуфория. На пресконференцията след мача е сдържан, дори изглежда доста изненадан от необикновеното внимание към него. Служи си с прости и ясни думи, липсва всякаква високопарност. Не придава на успеха си какъвто и да било ореол, говори скромно и не лети в облаците. Но пък думите му са изпълнени със съдържание и смисъл. Нещо, което твърде рядко може да се чуе и види в стаята за пресконференции на Левски. Видно е, че е човек, който здраво стъпва по земята и добре си дава сметка за ситуацията. И знае много добре цената на петте минути слава!
Точно година по-късно същият човек с деликатно излъчване и чаровна усмивка е на върха на славата. След 12 месеца, пет от които е прекарал вкъщи, той се е записал сред най-големите имена в треньорската професия. Фиксирал е няколко рекорда за български клуб, които вероятно никога няма да бъдат надминати. Постигнал е това, което нито един български клуб не е постигал в последните 8 години. Покорил е футболна Европа. Името на този уникален човек и футболен треньор е
Стойчо Стоев,
чието излъчване
няма нищо общо с балканската природа. Лексикално и като обноски той изглежда като възпитаник на футболния Харвард. При него така характерните амплитуди на настроението и поведението, породени в зависимост от получения резултат на терена, не съществуват. Държи се по един и същи начин дори когато всички останали около него се смятат за господари на света. Не натрапва щастието си и не злорадства над чуждото нещастие. Аурата му е на хармония, на благост, на позитивност спрямо околния свят. Със сигурност този човек по-скоро би си подал другата буза, когато е ударен, и никога няма да извади око за око, за да си върне. Възпитанието му не позволява да бъде злобен, заядлив и надменен.
Стойчо Стоев е бялата лястовица не само във футбола, но и в цялото ни обкръжаващо пространство. Идва му отвътре да се държи по начина, по който го правят истински успелите хора. И то не спрямо нашите, наложени от бруталното време квазикритерии за известност, а по обичайните и общоприетите за цивилизования свят. Големите звезди не се променят спрямо стойността и качеството на това, което са постигнали. Те знаят, че успехът не е единственият смисъл на живота, а просто част от него. Както и загубата! Само примитивите и изостаналите в умственото и емоционалното си състояние могат да се радват на нещо толкова преходно, колкото е една спортна победа, или да драматизират някаква загуба. Стойчо Стоев е намерил някакви неведоми пътища, за да не бъде като тях. Но всяко нещо
си има своето
логично обяснение
Да, привидността е, че едва ли не Стоев получи всичко наготово. Лудогорец имаха чудесен отбор, изграден от Ивайло Петев. Добра организация, далновиден собственик и като че ли бъдещият триумф бе неизбежност. Би било прекалено просто да се приеме, че Стоев е само един късметлия. Който преживява звезден миг само защото е попаднал по стечение на обстоятелствата на правилното място в правилния момент. Случаят със Стойчо Стоев определено не е такъв. Той е роден, за да бъде на това място.
И малко история. В началото на 80-те години в столичния квартал „Надежда” доиграваше последните си мачове една от най-славните генерации на червено-черните. Шампиони на България в конкуренция на ЦСКА и Левски, четвъртфиналисти за Купата на УЕФА. Плеядата страхотни футболисти, предвождани от най-голямата си звезда Начко Михайлов, напускаше големия футбол. На железничарите им трябваха нови герои. Най-яркият от новите млади звезди на Локо София се наричаше Стойчо Стоев. Бърз, техничен, с вроден интелект той бързо впечатли футболните естети с таланта си. По онова време се ходеше на мачове на Левски заради Божидар Искренов и на Локомотив заради Стойчо Стоев. Двамата бяха не само връстници, но и много си приличаха като игра. Родени да забавляват публиката артисти.
Още докато практикуваше футбола, бе ясно, че Стойчо Стоев ще остане и като треньор. И тръгна от най-ниското с бавни, танталови мъки. Сам той признава, че през 90-те години е бил близо до мисълта за неизбежна раздяла с любимата си игра. Но една по-висша сила не го е позволила. Макар и в малки отбори талантът му като умел специалист малко по-малко си проправи път нагоре. Някъде около престоя му в Миньор Перник вече се видя, че притежава много материал за бъдещо развитие. И настъпи август 2013 година.
Кирил Домусчиев безспорно не е най-приятната фигура на света. Доста често вербалните му изяви са направо отблъскващи. По отношение на решенията си с треньорите обаче е гениален. Преди 4 години заложи на абсолютния новобранец Ивайло Петев и виждаме какво постигнаха двамата. Изненада абсолютно всички с решението си за Стоев и виждаме какво постигнаха двамата. Само времето ще покаже какво още им предстои. Едно обаче е сигурно, успехите няма да променят Стойчо Стоев, дори и мачът да е финал за Шампионската лига!
Този Жаклин беше един от първите,които започнаха да плюят Стоев след първия му неуспех срещу Ч.Море. Уж беше ограничен треньор с ограничени възможности пък сега...Какво нещо са хората, искат да са със силните на деня и бързо забравят думите си.
