Когато слязохме на "Виктория стейшън" се озовахме на площад със стъклен покрив. Това, което си помислих беше, че близо час откак съм на Английска територия, а ние все още не бяхме видели тяхното небе и вдишали техния въздух. Все се движехме в "гърла" от стъкло и ценен метал. Първото нещо, с което се сблъскахме, когато излязох на открито беше странно движещите се двуетажни автобуси, които винаги идваха от погрешната за нас страна
и еднаквите такситата с консервативни форми от 50-те години. Отвътре ми дойде неистовото желание да се покатеря на двуетажен автобус, който е една от емблемите на града барабар с телефонните кабинки в червено и споменатите вече таксита. За мой късмет точно автобус с номер 36, който по дефолт трябваше да ни отведе до хотела спря безшумно и грижливо в точно изписаното на светлинното табло време. Автобуса спря, отвори врати и нещото, което забелязах е, че местните слизат от втората врата, а се качват от първата до водача. Решихме да не избързваме с качването си, а отново да потвърдим чрез картата дестинацията до запазения ни хотел и о чудо...Тъмнокожия шофьор и поне още 40-50 пътника в автобуса ни чакаха да вземем решение и то ни чакаха с погледи готови да ни помогнат стига да имаме нужда. Като за капак млад пич ни упъти и стимулира допълнително, като потвърди, че точно това е нашето возило и ние се качихме в този автобус с осанки на кръстоносци след успешен боен поход...Е-еее, никой не ни боготвореше, но всички ни дадоха да разберем, че вече сме бели хора в бяла държава, с права на Европейци въпреки, че на родната Аерогара София БГ митничарите ни мислеха друго изпращайки ни с безразличие и високомерие, което в Ингилизия беше заменено изцяло с думичките "Плийз, "Тенкю", "Сори" и дежурна усмивка, която не слизаше от лицата на видимо изморените от изтощителния ден лондончани. Автобусът ни откара до хотела на ул. Пекхам в район между Темза и Гринуич. На рецепцията ни посрещнаха отново усмихнати администратори от Азия с мургав цвят на кожата - явно индийци. Загладен азиатски тигър пък от Малайзия ни взе багажа и ни отнесе до покоите и там...шах. Нямаше, къде да си заредя апарата и мобилния телефон. Някаква поредна странност този път в Английската ел. мрежа ни върза ръцете. Контактите и съответно шокото им бяха "извънземни" за всеки редови Европеец...Е-ее хората бяха предвидили всичко и срещу скромната сума от 6 лири си купуваш адаптер, който след визитата си в Британия можеш да навреш само в тъмно и задно място. Нямах търпение да се пусна по Лондонските улици и да съзерцавам начина на живот на местните и ви уверявам, че Англичаните хич не са лишени от усет за живот и кеф. Пъбовете им бяха пълни с народ, а улиците на нощен Лондон бяха купон до безкрай. По Оксфорд стрийт и Пикадили гъмжеше от въображение и улични артисти. Един се направил на жива статуя, друг на танцьор, трети на музикант, четвърти на жонгльор, пети и шести на друго, но при всички случаи успешно и много ефектно представящи се пред страшно много аудитория. По-нагоре по Оксфорд стрий видях бдението за починалия на скоро шеф и основател на Айпъл Стив Джобс. Бдението му беше пред офиса на фирмата в Лондон, а освен запалените свещи там имаше положени много цветя, портрети, и много, много наръбани ябълки, които почти всеки оставяше на земята в олицетворение на логото на иначе уважавания от всички Англичани създател на ИПОД и ИФОН. Тук е момента да кажа, че Англичаните са много развита и отворена в технико-информационно отношение нация. По Метро, спирки, кафенета, ресторанти повечето келти предпочитат да бъдат сами със себе си, таблета ( масов), нетбока, берито си или, каквото там се сетите. Нета е навсякъде в тази Държава. Чудовищно улеснени комуникации в това число и банкови плащания създават усещането, че си попаднал в свят живеещ поне 50 години пред нас. С пари в джоба се разкарвахме ние и още може би 100-200 човека в Лондон. Дори и закуските си плащат чрез дебитни карти. След два дена обикаляне из Лондон се принудих да си изхвърля закупените от БГ маратонки Адидас и да ги заменя с маратонки Лонсдейл закупени от Спорт директ. Направих го с най-голям кеф и в първия контейнер ( със странни форми и много указания по тях) до метростанция Холборн си захвърлих старите "ходила" и се премених с новите, като всички болки в ставите и табаните ми се изпариха, като юлска локва. Бряяях мааа му стара - пустите ингилизи хем продават по-качествена стока, хем по-евтина. Махнах с ръка, усмихнах се, вдишах кораво въздух и се оставих на изживяването си в този мегаполис. Превземахме разстояния от около 40-50 км. без проблеми, чрез прочутото Лондонско метро. Който си няма идея, какво представлява то няма как да ме разбере, като напиша, че е на 7 нива със съответните цветови маркировки и направления към изходи за целия град. Град с население от около 12 000 000 народ така е организиран, че в час пик цялата паплач все едно се стопява за минути, като сняг на южен склон. Всички са забързани, но мнооого спокойни. Движат се по направлението си без да поглеждат часовника, без да напсуват ближния "дръзнал" да ги закачи с лакътя си. Нема таквоЗ чудо: Чува се само: Сори или Плийз и пак казвам винаги с усмивка и взор в погледа на потърпевшия или "жертвата". Не искам да пиша, колко учуден останах, когато един млад пич с вид на банков брокер ни освободи място да влезем в тръгващата вече мотриса към следващата метроспирка и то... за своя сметка. Колко ли пък учуден останах, когато в парка на Сейнт Джеймс катеричките се хранеха буквално от ръцете на хората, а лебеди, гъски и патици припознаваха хората, като себеподобни и ни най-малко се притесняваха от присъствието им. Към цялата си почуда и изумление трябва да прибавя и случаят ми в, който станах свидетел на качването в автобуса на млад мъж на инвалидна количка. Платформата се спусна и човекът зае отреденото му място, а цялата процедура по качването му траеше около 3-4 минути - време през, което никой не изруга или изнерви. Напротив, подадоха му ръце, а мъж на средна възраст го пое в автобуса и го добута до мястото му. След само два дена престой и аз влязох в ролята на учтив и съобразявайки се с правилата бял човек и вярвайте ми - почуствах се по-леко, по-доволно и влезнал в едно по-добро и абстрактно до този момент за мен общество, в което никой на никого не е длъжен и всеки е на мястото си. Англичаните са много дисциплинирана нация, а когато преди време четох, че са по-дисциплинирани и от Германците не вярвах, но се убедих и вече го твърдя...В Лондон сте в един Биг брадър. Камерите са навсякъде, а реалито е пълно. Навсякъде има и надписи от рода: "Вие сте под наблюдение за ваша защита" и тем подобни хем извинителни, хем предупредителни надписи. Винаги съм мислил Англичаните, като фанатици без особено покритие, но отделих време да се запозная с историята и културата им. Оказа се, че тя е много по-стара от нашата и наистина буди удивление и възхищение. За да я схвана напълно посетих Уиндзорското абатство, в което са погребани много крале, кралици, лордове, учени и хора прославили Англия и хора, които са допринесли много за развитието на културата в световен мащаб. Там са покоите на Дарвин, Шекспир, кралете Хенри, кралиците Виктория, Анна, техните деца, внуци и правнуци наследявали кралските особи и имали къде по-големи, къде по-малки успехи от предшествениците си. Последния погребан под куполите на този огромен замък са тленностите на някакъв Английски лорд починал през 1989 г. От тогава насам никой не е бил достоен за тази чест да бъде положен за вечен покой сред другите погребани там. Смайващо и объркващо е да видите огромния Британски музей, в който е поместена цялата световна история и цивилизация. Огромна площ, под стъклените куполи на която има всичко от Месопотамия до наши дни. Мумиите на фараоните включая и на Клеопатра лежат там. Преди съм си мислил, че Англичаните са само пирати, които чрез сила и власт са ограбвали, плячкосвали и натурализирали чужди ценности, но сега си дадох сметка, че надали има много нации, които биха съхранили всичко това по същия този начин. В Британския музей се влиза без пари, а причината е именно тази, че там е изложена световната история и надали е уместно наследниците на тези епохи да си платят входа за да видят неща, които им принадлежат. Ахнах от величието на тази сграда запазена, съхранена, иновирана и вградена в унисон със съвремието и модерните технологии. Уникално. Природо-научния музей пък е събрал всички вкаменелости и остатъци от кости на динозаври, мамути, ихтиозаври, морски животни и каквото се сетите от праисторията на планетата ни. Ингилизите дори са се престарали и зад скелета на тиранозавъра Рекс са пресъздали неговия образ и подобие в изкуствена плът и интерактивно възпроизвеждане на движенията му, погледа и ревът му. Това "животно" беше поместено в отделен сектор заграден за да не нарани "посетителите" си. 
. Всичко беше направено, като автентично, а аз се радвам, че съдбата е била зла за тези животни и те вече не са част от планетата Земя...И всичко това пак е безплатно. Този музей е също с огромни размери и, ако искате да разгледате нещата от живота в подробности ще ви трябват най-малко 20 дена. Лондон ай или окото, както го знаем е другото уникално нещо, което те грабва, като орел полски плъх. Грабва те първо с цената, после с встъпителния 5Д филм, който ти "шибва" през лицето нещо "извънземно" преди да се покачиш над Лондон. В този 5Д филм оставаш в състояние на нирвана и не успяваш да си прибереш мандибулата поне докато не се възвишиш в кабинката на Ай. Нещо умопомрачително, неизказващо се и абсурдно за да бъде истина, но е...и аз я изживях. След това кино си тръгнах уж мокър, уж повят от вятъра на крилете на една чайка, която миг преди да се залепи в междуочието ми си сменя траекторията на полет и всичките 150 човека в салона оставаме в тъпо състояние на ръкомахащи срещу нищото. Същата тази чайка докато се реем над Биг бен, Трафалгар, кулите Таур, Темза и съвременен Лондон се появява зад гърба ми и с маха на крилете си ме заглушава и...докосва. В следващия момент ме завалява сняг, а аз съм вече заскрежен и усещам снежинките по тялото и косата си. Картината се сменя с радващи се деца в Хайд парк, които проницателно са ме "застреляли" в "десетката" с вакуумка, която миг преди да ме удари се пръска във вид на цветни мехурчета пред лицето ми и ме мокрят, като пръски вода. В този момент аз и още 149 човека сме приклекнали пред отново пред нищото и издаваме нечленоразделни звуци, които аз поне от моята уста никога не бях изричал, но беше факт...След края на тази лудост вече всички бяхме под хипноза и транс, а в този ни вид един гид ни отведе до кабинките на окото. Нямам спомени как съм влезнал в кабината, но се "осъзнах", когато вече бях на около 100 метра над земята, а под краката ми в стъкления "балон" беше Лондон в целия си разкош. Мислех си, че още съм в киносалона. Уви. Не бях. Оставих си време за разходка. Не ми се прибираше в хотела, а нощен Лондон заживяваше. Живота там ме пое и отведе на Трафалгар, където бях решил да пия бира Гинес пред стълбите на Националния музей на Англия и да наблюдавам фонтана на известния площад. Купихме си чипс от един магазин, напазарихме си въпросната бира в кутийки и в състояние на унес от преживяното и случващото се пред нас решихме да си отворим кутийките с кехлибарена течност и...ей така от нищото изскочи един полицай с обозначителна жилетка и след задължителните извинения още по- любезно, но с нотка настоятелен тон ни помоли, да не пием на стълбите. Тогава се огледахме и наистина видяхме много народ насядал, като нас, но нито един не консумираше нещо и разбрахме едно...в Англия стълбите са свещени. Полицая застана, като топографски знак до нас и докато не си приберем биричките и чипса не се махна от нас. Ние все пак бяхме платили порядъчна цена за 4 кутийки бира Гинес и два почти, колкото щерка ми големи торби чипс и не рахатясахме докато не ги оползотворим и успяхме...само на 5 метра от стълбите - на една обикновена пейка, където дори ни казаха "наздраве". Бах мааа му си помислих. Тези ингилизи наистина са детайлни. После обаче за пореден път осмислих, че има защо да бъдат педантични и впрочем ми допаднаха тези правила. Каквото можахме да видим за 6 дена и да преживеем - това беше, но определено това е крайно недостатъчно време за да видиш и 1/1000 - на част от този мегаполис, но пък "надуших" английската порода, начин на живот, забавления и радости. Всичко е направено за човека - да му бъде лесно и да не мисли за дребни битовизми, които и най-бедния и провален англичанин успява да прегази, като самосвал - костенурка. А-аааа, и да не забравя. Кой твърдеше, че английските моми са грозни. НЕма таквоз нЯщо. Видях много поддържани и расови момичета и жени. Обърнах им детайлно внимание. Всичко си имат. Говоря за Лондочанки, които може би са сборен генетичен материал от отдавна слелите се в едно раси ( черни, мулати, жълти и местни). Много приятна тъкан имат тези девойки, а когато те заговорят вежливо с медно гласче синтезирано нейде между Ения, О' Конър и Сара Брайтън ти става много приятно под лъжичката и... под ципа. И друго: Никак не са горделиви. Напротив. Изглеждат хем добре, хем не до там, но със сигурност с възможности да цъфтят целогодишно. И накрая не ми остана време да поразгледам стадионите и най-вече на симпатичния ми тим Уест Хям, но пък видях стадиона на Фулъм и по-отдалече на Челси. Стадиона на Фулъм е на самата Темза и е някаква странност между съвремие, класика, консерватизъм и модернизъм. Разбирайте ме както искате, но и това съоръжение имаше много странности, но в никакъв случай неадекватни на възприятията ми за красота. Напротив. Представих си за миг, че поне два пъти в месеца бих ходил на този стадион на мач и ми стана съчувствено и много приятно. Заля ме снобизъм, с който Англичаните по дефолт са обградени и отново си дадох сметка, че пак имат право да бъдат такива. Вградих се в Лондон, почувствах го свой, а и хората там ми помогнаха за това усещане, а аз разбрах и друго: Вече съм с една идея по-щастлив и някой ден пак ще се завърна там, но за по-дълго. Имам стимул, а на родната действителност гледам вече от високо, защото знам, че в този живот има и друго измерение, измерение, което в Лондон можеш да употребяваш с пълни шепи.
. Най-интересната част, естествено, е за женската фауна. 
[/center]
