70 години от Великата отечествена война

[FLANKER]

СЛАВА ЗА ЗНАМЕТО НА ПОБЕДАТА 70 ГОДИНИ ОТ ВЕЛИКАТА ОТЕЧЕСТВЕНА ВОЙНА НА СССР И РАЗГРОМА НА ФАШИЗМА

Пред прага сме на честване на 70-ата годишнина от завършването на Втората световна война в Европа. Колкото повече се отдалечават от нас събитията от онова време, толкова повече те избледняват и се губи техният смисъл.

Беше време, и за всички беше ясно, че на тази дата завърши пълното съкрушаване на нацизма и хитлеризма в Европа, беше сложен край на геноцида и на създаването на „великата тевтонска раса от свръхчовеци”. Но постепено и почти неусетно започна пренаписване на историята на войната, изместване на акцентите, манипулация с фактите. Откровенните лъжи заместваха неопровержимата истина, червените знамена върху Райхстага избледняваха, дори несъмнени противници заприличаха на подозрителни победители. И колкото повече време минаваше, толкова повече страни неща се случваха.

Всичко започна още в Деня на победата, когато към несъмнената тройка победители – СССР,САЩ и Великобритания, – се притъкми и Франция, страна без особени военни заслуги и по-известна с позорната си капитулация през 1940 г. и масовото предлагане на специални „курортни” услуги на окупационните германски войски. Беше изключена от възмездие Испания – верна следовница на нацизма, която с изключителната помощ на Германия подчини задълго свободолюбивия испански народ и официално изпрати доброволчески корпус срещу Съветския съюз, т. нар. Синя дивизия. По-нататък – все по-лошо. Оказа се, че главната военна заслуга за Победата е на доблестните американски войски, на английските военоморски и военновъздушни сили, т.е. че основните театри на военните действия са били небето над Лондон и пустините на Северна Африка.

Ето как се представя това в американски учебник за 7-и клас: “След кампаниите в Северна Африка и Италия Съюзниците откриват фронт срещу изтощените немци. На 6 юни 1944 г. корабите нъ съюзниците стоварват 156 000 войници в Нормандия, на северното крайбрежие на Франция. Това става начало на масирания поход на изток. След шест месеца съюзните армии достигат Германия. След последния опит на Вермахта да постигне победа в Битката в Ардените през декември 1944, немската армия е победена и съюзниците провъзгласяват победата в Европа на 8 май 1945 г.”.

И нито дума за това, че разстоянието от Германия до Атлантическия океан германците изминаха през 1940 г. за две седмици!
Истината изглежда по съвсем друг начин

Поради нацистката агресия във Втората световна война загинаха повече от 60 милиона души.

Европейските страни се предадоха след краткотрайна съпротива и активно участваха във войната срещу Съветския съюз. В периода 1941-1944 г. на Източния фронт се сражаваха три четвърти от войските на нацистка Германия. След откриването на Втория фронт срещу СССР се сражаваха 182 германски дивизии, докато на Западния фронт – 82 дивизии. Активните бойни действия се водеха: на изток – 1320 дни от общо 1418 дни война; в Северна Африка – 309 дни от общо 1 068; в Италия – 49 дни от общо 663.

Пространственият размах на изток беше до 6 000 км по фронта, което е 4 пъти по-голямо от северноафриканския, италианския и западноевропейския фронт, взети заедно.

Червената армия разгроми 507 немски дивизии и 100 дивизии на съюзните им държави – 3,5 пъти повече от съюзниците по всички фронтове на Втората световна война. От всички военни загуби на Германия 73 % са на Източния фронт.

Непрекъснатото стратегическо настъпление на Червената армия с високо темпо съкрати продължителността на войната и създаде изключително благоприятни условия за воюване на западните съюзници в тяхното бързане да не „закъснеят” с освобождаването на Европа…

През всичкото време след края на войната Западът се стреми към пълно игнориране на мястото и ролята на Съветския съюз. И докато в началото този стремеж се ограничаваше със замълчаване на истината, то след разпадането на Съветския съюз и на европейския социалистически лагер, замълчаването премина в неприкрита интелектуална агресия, непризнаваща никакви граници. Целта беше ясна и проста: ликвидиране на огромния морален авторитет, който получи СССР заради борбата и победата срещу нацизма и хитлеристка Германия.

Този авторитет беше сериозна пречка пред съвременния империализъм и неговия „Планетарен проект” за световна доминация на базата на „края на историята”. Влезе в употреба информанционно-психологическата война. Този метод е ефикасен в перспектива, когато е нужно да се формира нов поглед върху света.

За да се „промият мозъците” на цяло общество, да се прилага върху него голяма програма за манипулация и да се изключва здравия смисъл на няколко поколения, трябва първо да се разруши и изтрие историческата памет, знанията, добити от реален исторически опит, и всичко това да се замени с виртуална, изкуствено създадена реалност. Това сега се прави с Втората световна война като цяло.
В навечерието на Деня на победата

незаконната украинска власт „отмени” Великата отечествена война, забрани съветската символика, в това число и Червеното знаме на победата, приравни комунистическата идеология и националсоциализма. За приемането на закона „За осъждане на комунистическия и националсоциалистическия режими в Украйна и за забраната на тяхната символика” гласуваха всички 254 украински „парламентаристи”. Нито един представител на т. нар. опозиционен блок не гъкна срещу издевателскоя закон!!? („sovross.ru”, 11.04.2015 г.)

Паметта за Втората световна война и за Великата победа на Съветския съюз отдавна тежи върху Западния свят. Налага се да се припомня ролята на Запада за „възмъжаването” на нацизма, за капитулацията на западните страни пред нацистка Германия, за тяхната колаборация с нацизма, за изгодата от нацизма за англосаксонската цивилизация.

Забележителна, според Чърчил, е причината, поради която Западният свят воюва срещу Германия: „Великобритания воюва не с Хитлер и даже не с национал-социализма, а с немския дух, с духа на Шилер, за да не може този дух никога да се възроди”.

Ако тръгнем в тази посока, може да стигнем до много интересни и фрапиращи изводи: „Американците дойдоха и умираха в Европа не за да освободят Франция и други европейски народи – казваше Шарл де Гол. – Американците дойдоха в Европа и умираха за САЩ, защото в Европа бе възникнала могъща икономическа и военна сила, която беше станала реална опасност за тяхната държава”.

За войната срещу СССР Германия мобилизира човешките и материални ресурси на цяла Европа. Заедно с Германия война срещу СССР започнаха девет европейски страни: Италия, Финландия, Унгария, Румъния, Норвегия, Словакия, Хърватия, Дания, Испания. След края на войната в съветски плен се оказаха половин милион войници и офицери от държави, формално смятани за жертви на Третия Райх – французи, белгийци, чехи, евреи… Другите европейски страни, така или иначе, работеха за Хитлер – общо 10 милиона квалифицирани европейски специалисти. Чешките заводи „Шкода” през 1941 г. произведоха толкова военна продукция за Вермахта, колкото цялата военна промишленост на Великобритания. Във френските нефтохранилища немците заловиха запаси, достатъчни за задоволяване нуждите на Вермахта до 1943 г., и т.н., и т.н.

Единственият изход от неприятните спомени е да се пренапише историята.

И тъй като нацизмът се смята за абсолютно зло, е нужно да се докаже, че има „по абсолютно зло” от него. За тази цел са хвърлени в „боя” мощни теоретични разработки. Известната Хана Арендт (немско-американска еврейка, политически теоретик и философ, преди войната близка до комунистическата френска интелигенция) смята, че съвременният тоталитаризъм няма исторически корени и като ново явление нацизмът бил отговор на „сталинския тоталитаризъм”. Следователно нацизмът е по-малкото зло от болшевизма и комунизма, а сталинската система и руснаците са „Голямото зло”, което непрекъснато избира неправилния и лош исторически път.
Митът Немерсдорф

От 2014 г. Западният свят в лицето на „Златния милиард” е в ново активно настъпление срещу историческата памет, използвайки като претекст украинските събития. Отново са извадени от миналото стари Гьобелсови митове и лъжи, излъскани и „сресани” за случая.

В ход са не само най-гнусните, но и емоционално с най-висок градус измишльотини, способни да разплачат западния еснаф и силно да разпалят антируската омраза. Сред тях на първо място е баснята за сексуалния вандализъм на Съветската армия на германска земя (Би Би Си направи антируски филм по този повод. Виж интервюто на Владимир Познер в „rusplt.ru”, 18.03.2015 г.).

И така, става дума за 2 милиона немкини на възраст от 8 до 80 години, плюс стотици хиляди изнасилени полякини и румънки. Тези цифри са написани в книгата на две феминистки – Хелке Зандер и Барбара Йор – „Освободители и освободени”.

Гьобелсовият мит тръгва от немското село Немерсдорф, което отначало е било превзето от Червената армия и после за известно време е било върнато от нацистите. Гьобелсовите пропагандисти веднага написали, че „червените варвари” са изнасилили и убили 62 жени от всички възрасти. Но според официална германска информация от онова време, при боевете за селото са загинали общо 62 души, от които 26 в самото село: 13 жени, 8 мъже и 5 деца

А двата милиона са рожба на проста статистическа магия. Тя е обяснена от проф. Елена Синявская. „Вземат се данните за ражданията в периода 1845-1946 г. от произволна берлинска болница. Според тях, годишно са се раждали по 500 деца. От тях в графата „националност на бащата”, на 15-20 деца е записано „руснак”, а в два-три случая и „изнасилване”. Какво правят западните независими изследователи? Приемат, че всички родени деца са от руснаци, и то правени чрез изнасилване. След това се взема формата от „8 до 80”и чрез просто умножение получаваме колкото си искаме милиони” (cont.ws.ru”, 30.01.2015 г., Святослав Князев).

Ако вземем съветската военна статистика от онова време, за периода от 22 април до 5 май 1945 г., от 908 000 съветски войници са регистрирани 124 престъпления срещу мирни граждани, от които 72 изнасилвания. Много човечни се оказаха бойците на Работническо-селската Червена армия – трябваше да бъдат далече „по-справедливи” към германската нация и тя щеше да ги уважава и досега. Както е казано в Библията: „Мне отмщение и аз ще го въздам !”

В същото време „обективните и безпристрастни” западни изследователи не обелват и дума за това как са се отнасяли към местното население западните съюзници.

Съюзното командване даже не е обръщало внимание на фактите за многочислените изнасилвания на германки и на „освободените” французойки. Насилниците са наказвани само когато са били негри!? В Американския сенат след войната е имало изслушвания за поведението на френски части от сенегалци в Щутгарт. Изнасилванията само за два дена са били 3 000 в щутгартското метро. В Италия мароканските войници са изнасилвали не само жени, но и мъже. Масови са били и разстрелите без съд и присъда на предали се германски войници. Според показания на германски католически свещеници американските войници са виновни за 190 000 изнасилвания на немкини в подконтролните територии, французите и британците – за по 45 000 (виж книгата на германския историк Мириам Гебхардт „Когато дойдоха войниците”, „topwar.ru”, 2015 г.).

Изглежда, че и до днес американските „освободители” не са забравили своите окупационни навици. Беше съобщено, че на 17 април т. г. в Киев четерима американци са изнасилии две момиченца – едното е било на 13 години, другото – на 12. Двама от изнасилвачите са от американска частна военна компания, другите двама – от американската армия. При опит да бъдат арестувани, престъпниците са се позовали на дипломатически имунитет и на защита от криминално преследване. С помощта на пристигналите сътрудници на украинската служба за национална сигурност бандитите са били освободени („politobzor.net”, 18.04.2015 г.).

Мнозинството германци и днес възприемат нацисткото минало като глупост, грешка, крива пътека в германската история, с което те нямат нищо общо. Те са напълно съгласни с поражението на Третия райх и са благодарни на западните съюзници за своето освобождение.

Според Чърчил обаче, „Народите трябва да се съдят според ролята, която играят в историята”.

С други думи, въпросът не е за съдебен акт, а за
присъдата на Историята

От такава гледна точка, другояче изглеждат фактите за Русия и руснаците.

Победата във Втората световна война остана единственото свързващо звено между героичното съветско минало и грозното и недостойно капиталистическо настояще. За руснаците е трагично осъзнаването, че главното престъпление на капитализма не е в социалната несправедливост, в нечовешката експлоатация и в ужасяващата бедност. То е много, много по-страшно и жестоко: капитализмът отне човешкото в човека – тази светая светих за руския манталитет.

Не мога да не отбележа, че предвид днешното вътрешно състояние на Русия не е лишен от смисъл постановъчния въпрос: е, какво чества днешна Русия на 9 май? Мисля, че всеки трябва да го решава сам за себе си, поне засега.

Аз например, чествам Великата победа на Съюза на съветските социалистически републики над нацизма и фашизма, над вековния западен лозунг „Дранг нах остен”, прекланям се пред великата саможертва на съветските хора в защита на своята съветска Родина, на своя съветски проект от посегателствата на западния „нов световен ред”, като предупреждение към всички, които се надяват да повторят опита на Адолф Хитлер в нов аранжимент.

В преддверието на Великия ден ме безпокоят и други въпроси: поканен ли е на площада Върховният главнокомандващ на победоносната работническо-селска Червена армия? Ще видим ли истинския Мавзолей, в чието подножие бяха хвърлени знамената на победена Германия? Или ще се тюхкаме защо ги няма Обама и Камерън барабар с Плевнелиев?!

Ако сам не се уважаваш, няма да те уважават и другите!

За нещастие на българските русофоби и лично на президента Плевнелиев, България ще присъства незримо на Червеният площад в сакралния ден. Маршът „Прощаването на славянката” (музика Василий Агапкин) е написан по случай започването на Балканската война. На незабравимия парад на Червения площад на 7.11.1941 г. сборният военен оркестър на РККА изсвирва марша под диригентството на автора Агапкин. С българската идея, родена от гръмките победи на българското оръжие, съветският воин тръгваше да брани столицата на Съветския съюз.

„Демократична” Европа реши да чества 9 май – „Деня ня Европа”. Но престъпният езиков бич на политкоректността повдига друг интересен въпрос: “за коя Европа става дума?” Може би за Европа на недобитите фашисти и нацисти?! Отговорът даде руският ветеран Константин Ерофеев от Санкт Петербург: „Упорито ми предлагат за нещо да се извиня, на някого да простя, пред друг да се разкая. Но в името на загиналите и живите войници на Победата, няма да се разкайвам, нищо няма да забравя и на никого няма да простя” (в. „Советская Россия”, 3.05.2010 г.).

Цивилизованият Запад е точно толкова цивилизован, колкото го принудиха да бъде цивилизован съветските войни и съветският народ!

През Великата отечествена война съветският народ показа чудеса от масов героизъм – и на фронта, и в тила. Нито един друг народ по света не се изяви именно като
народ от герои

Многогодишната борба за създаването на нова съветска нация се превърна в основното съдържание на масовото обществено съзнание – „общото дело” стана „мое лично дело”! Дисциплината и самодисциплината на съветския народ изразяваха осъзнаването му на своята историческа отговорност.

Само преките материални загуби на СССР от войната се оценяват ва фантастичното число от 3 трилиона и 325 милиарда щ.д.! (общото национално богатство на съвременна Русия се оценява на 1,2 трилиона щ.д.)

Съществува невярното мнение, че първа се притича на помощ на СССР Великобритания, което е изразено в известната реч на Унстън Чърчил по английското радио на 22 юни 1941 г.

Това не е вярно.

Тувинската народна република обявява война на Германия на 22 юни 1941 г. – 11 часа преди историческата реч на Чърчил. В Тува веднага е обявена мобилизация, 38 000 тувински арати (тувински будисти) в писмо до Сталин заявяват: „Ние сме заедно. Това е и наша война”. Тувинската народна република (разположена в Алтай, близо до границата с Монголия) е конституирана на 14 август 1921 г., след победата на Червената армия, от 80-хилядното население на Тува, участие във войната вземат 8 000 тувинци. Тувинските воини са се отличавали с несравнимо мъжество и героизъм. Германците ги наричали „Черната смърт” и при среща с тях изпадали в ужас. Тувинците не отстъпвали дори при огромно превъзходство на противника, биели се до последния куршум и пленници не вземали.

Така Великата война завърши формирането на съветската нация и закрепи нравствените принципи на новия цивилизационен проект – братското отношение един към друг, съветската солидарност и хуманизъм, взаимопомощта чак до „сам умри, но другаря си спаси!”

На 28 февруари т. г. беше убит почти неизвестния и маловажен руски опозиционен политик Борис Немцов (личен рейтинг към датата на убийството – 0,01 %). Тази новост стана център на внимание на всички новинарски телевизионни канали в Русия и по света. Убийство, следствие, погребение, траурни маршове, масови сълзи и вайкания. Развихри се либералната “новост” – „принуждаване към скръб”. Отговорът на Герман Садулаев е изключително точен: ”Никой не може да ме накара да скърбя за неговата мъка. Аз имам свои загинали герои и скърбя за тях” (sovross.ru”, 7.03.2015 г.).

Никой не си спомни, че на датата на убийството на Б. Немцов преди 15 години 6-а рота от 2-ри батальон на 104-ти парашутно-десантен полк от 76-та Гвардейска Псковска дивизия на Въздушно-десантните войски прие своя последен бой в Аргунското дефиле – Чечня. 90 млади момчета с нечовешко мъжество три дни удържаха натиска на терористичната джихадистка групировка от 3 000 бойци, убивайки 700 от тях. 84 парашутисти-гвардейци загинаха, само 6 оцеляха.

Тази саможертва показва, че моралните наследници на героите от съветското сталинско поколение в Русия, не са се свършли.

Това е надеждата, която трябва да крепи света.



Встанем, товарищи!

Выпьем за гвардию!

Равной ей в мужестве нет!

Тост наш за Сталина!

Тост наш за Партию!

Тост наш за знамя побед!

Posted by infobalkani


[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=B4uGBiwVRzY[/youtube]

[Siegfried]

Със съзнанието, че непрекъснато трябва да си припомняме горчивите уроци на историята, за да се държим будни, продължаваме да изнасяме факти около забулените в мълчание месеци на червен терор непосредствено след 9 септември 1944 г. Журналистът Наско Мандаджиев ни предостави репортаж на тази тема, съставен от много негови срещи и пътувания през годините.

Интервю с ген. Мирчо Спасов

По соцвреме имаше практика около т. нар. Ден на народната милиция медиите да скандират филипики за „предния отряд на работническата класа”. През 1984 г. измежду многото ръководни МВР деятели, „възложени” на колегите за интервю, на мен се падна ген. Мирчо Спасов. По-възрастните сънародници знаят немалко неща за въпросната дясна ръка на Живков, за персоналния му главорез, ръководил „мокрите дела” на партията веднага след 9.IX.1944 г. МВР ръководителите Антон Югов, Раденко Видински, Боян Българанов, ген. Здравко Георгиев и др. все отказвали да говорят за потопените в кръв първи месеци след Девети. Накрая Живков се ядосал и рекъл, че „е гузно да се мълчи и трябва да се разкаже за благородната борба по установяването на народната власт”. И наредил на генерала да говори.

Така се озовах в кабинета му в ЦК на БКП, до този на Живков. Съседството им означаваше близост. В това време генералът ръководеше отдел „Задгранични кадри” на ЦК, или с други думи, назначаваше и уволняваше посланиците. Поради което можа да преспи с доста дипломатически съпруги, а и ги пробутваше на Първия и на колеги по кабинети и вили.

Извървях, съпроводен от суров мъж, дълги вити коридори с дебел червен плюш и охранители на всеки ъгъл. Явно в тази област сталинският опит беше усвоен добре.

Старият Жавер ме посрещна безизразен, масивното му набръчкано лице още излъчваше свирепост. Бутна ми чаша айран и попита за какво ще се говори. И пръв започна: „Абе, толкова колеги, Здравко Георгиев и други, написаха мемоари, само аз се мотам. Ще взема да те хвана за авторче, идваш с касетофона една седмица на „Мечката” (крайстолично вилно селище на активни борци, където се намира палатът му – б.а.) – и сме готови”.

Помълча малко и мина на монолог. Било славно, но и жестоко време. Партията разпоредила преди Народния съд да се поизчистят, колкото се може повече врагове, че после с присъдите ставало бавно. Така всяка нощ пред разпределителя – Дирекцията на полицията на „Лъвов мост”, пристигали каруци с хора от града и селата, камиони „Опел блиц” от провинцията, използвали и влакове. Той пращал арестантите първо в мазето, там ги описвали (след 10 ноември мевереджиите добре се потрудиха да изгорят тези архиви – б.а), след което ги качвали на камионите. Откарвали ги към Радомирско – местността Червена могила, селата Върба, Темелково, Батановци. Там на нивята ги чакали местни момчета, на които били дали много патрони – опушквали хората и набързо ги заривали. Около сто нощи пращахме по пет камиона, по двайсет на камион, това ще е някъде десет хиляди, пресметна Спасов. (По-късно чух от изследователи, че убитите са били 20, 30, че и 38 хиляди, очевидно в София са идвали осъдени от цялата страна).

Генералът изведнъж спря, погледна ме издълбоко, после свъси вежди и рече: „Тия неща ги казвам само на тебе, да не вземеш да ги напишеш, че после става лошо, но той редакторът ви знае какво да пусне”.

И продължи. Всяка нощ в малките часове ходел да докладва на Живков в щаба на НОВА (Народноосвободителна въстаническа армия), който се намирал в мазето на читалище „Славянска беседа” на ул. „Г.С.Раковски”. Там се давали разпоредбите и мунициите. „Досегът ми с другаря Живков беше много специален. Всички знаеха какво върша и ме отбягваха, поради което той ми каза да не се приближавам до него, все едно няма нищо общо с мен. Бяхме се разбрали да си съобщаваме с очи. Намигне ми и това значи да продължавам… Абе, мокра работа, другарите не искаха да се цапат, но нали някой трябваше да я свърши.”

Така всяко нощно намигване на Живков е струвало сто живота… Някъде през декември той спрял да мига, с което разпоредил на персоналния си екзекутор да спре. Вече бил насрочен Народният съд. И младият Мирчо побързал да премахне последните останали в мазетата, като с това приключил. Временно. Белене и Ловеч още ни били замислени, за да извърши своите мрачни подвизи и там.

…В редакцията срещнах голяма трудност с материала, нищо не ставаше за писане. Както всички оцеляващи колеги през онези години, трябваше да използвам негласно установените журналистически щампи, от рода на „организиране на социалистическия ред и законност”, като единственото „по-страшно” изречение, което редакторът допусна, бе, че „на враговете на народа било отдадено справедливо възмездие”.

Днес отлично се знае и казва кои хора комунистическите червени кхмери определяха като народни врагове. А те бяха цветът на нацията ни – търговци и индустриалци, съдии и адвокати, военнослужещи и духовници, кметове, бирници, пристави, тоест всички онези, които възродиха страната ни и я наредиха сред първите в Европа. Между смъртниците бяха, разбира се, и всички други, на които бандитите-партизани, излюпени като милиционери, дължаха пари, на които имаха зъб, които имаха хубави къщи за превземане или хубави булки за любов…

Пътуване до кървавото село Върба

През 1994 г., десет години след интервюто ми със Спасов, заминах за това село, сега квартал на Радомир. И останах толкова потресен от чутите факти, че си го нарекох „българския Бабийяр”.

…Селяните знаеха много, но мълчаха. Страняха от мен, очевидно още ги беше страх. Един старец ми рече: „Немой много да риеш у тая работа, оти Белене пак може да дойде”.

Накрая се намери смел мъж – Костадин Стоев, елтехник в местния кооператив, активист на СДС. Отведе ме на два километра в местността Карваньо. Който мине оттам и сега може да види в голяма житна нива останки от военно хитлеристко съоръжение, навярно предавател или локатор, а до него огромен кладенец с диаметър 10 и дълбочина 13 метра, вече разрушен и полузапълнен.

Мястото било на Стоеви. Когато бащата на Костадин го вземал със себе си на оран или жътва, му казвал да не ходи при кладенеца. Като пораснал Костадин разбрал от него, че през нощите на октомври камиони са докарвали тук смъртници, разстрелвали ги и ги хвърляли в кладенеца. Напълнили го догоре и дълго след това тук кипели разлагащи се трупове, а из околността, за ужас на местните хора, се разнасяло нетърпимо зловоние.

Осмели се да говори и механикът Георги Стоев, който каза, че веднъж баща му отворил дума как след Девети въоръжени хора го накарали да занесе към Карваньо лопата и кирка. Страхувал се да откаже и вечерта ги занесъл. Отдалеч видял мъж по бели гащи и две жени по долни фусти. Насреща им били двама мъже с много оръжие. Тръгвайки се пообърнал и видял единият мъж да бие с кирката жените, след това се чули изстрели. Убийците имали и навика да вадят с конски клещи златните зъби на осъдените.

В махалата Петрово разговарях с баба Верка, която живее досами злокобните ниви. Каза, че около Девети била сама с двете си току-що родени близначки, а мъжът й бил запас. Нощ след нощ чувала по нивите „кър-кър” и за да не я изкарат и нея пред пушките, карала само на кандилце. През деня гледала по мерата тела, позасипани със земя. Убийците нямали време да ги копаят, та дълго след това „кучища влачили месо из къра”.

Някои селяни се осмелиха да кажат имена на главорези. Миче, Соте. А синът на убиеца Кучкодеров още млад полудял и не след дълго умрял.

Среща с оръжейника на НОВА

Същата година след пътуването ми в Радомирско познат ми каза, че негов съсед веднъж му доверил, че бил оръжейник на НОВА. Работел като елтехник в институт на БАН и можело да проговори.

Отидох при него в института. Посрещна ме в стая, наблъскана с радиоточки, телефони и електрически печки. Не се двоуми и направо започна, само пожела анонимност. Повечето факти, за Мирчо Спасов, за Лев Главинчев и компания, вече знаех. От него научих, че първата работа на Главинчев след Девети била да секвестира официалния „Мерцедес” на цар Борис и да се разкарва важно с него.

Държал ключа на оръжейната в мазето на „Славянска беседа”. Тук всеки ден идвали военни камиони с винтовки и револвери, които раздавал срещу бележки от Живков или Българанов.

Като се разделихме, се запитах защо този човек, заемал толкова отговорна длъжност, по-късно не е взел хубава служба. Можел е да стане най-малко полковник от МВР или МНО, а не да се бута в килерче с развалени уреди. Лесно предположих, че се е разочаровал от бандитизма на съидейниците си и се е отказал да им служи.

Писмо от запасен летец от Хасково

Едно писмо до редакцията съвпадна с проучванията ми. Пенсиониран военен летец от хасковско село на име Стефан Илиев, пишеше, че от 22 септември до края на декември 1944 г. служил като военен летец в района на Червена могила. Там имало летище, откъдето самолети „Фоке Вулф” излитали на разузнаване към Скопие, Дойран и Серес. Веднага след Девети всяка вечер покрай летището взели да минават камиони със загасени фарове. Спирали недалеч и оттам се чувала автоматна стрелба. На нощ Илиев преброявал доста камиони.

Посещение при Антон Югов

Опитах да проникна при Антон Югов, първия вътрешен министър в правителството на ОФ.

Преди това се запознах с делата му след преврата. На 27 октомври издава заповед „За формите и методите при установяването на народната власт”. В нея пише: „Не всички партизани успяха в краткия период от установяването на народната власт да се превъзпитат като поддръжници на реда и продължаваха да разрешават много въпроси „по партизански”.

Още в началото у Югов, за разлика от Живков, е проговорил някакъв срам и страх от ставащото в тези нощи на дългите ножове. Но написаното от министъра е възможно най-меката и обтекаема констатация за безчинствата, които вършеха озлобените и пиянстващи градски и селски лумпени, въоръжени с манлихери и нагани и наречени с авторитетното име „челен отряд на победилата класа”. Отворих вестници от онова време. Те изобилстваха с призиви от рода на „Да стъпчем главата на змията”, „Да пребием фашистките кучета” и др. под. Предупреждава Югов, а само на 300 метра от ведомството му са се композирали „черните влакове” за Радомир.

През май 1990 г. позвъних в къщата на ексминистъра, разбира се, заграбена (казано на езика на революционния пролетариат – „национализирана в името на народа”), която по-късно собствениците си възвърнаха. Отвори ми жена с вид на камериерка и като разбра кой съм, отвърна, че господин (!) Югов е болен и не приема. Отидох на следващия ден и на по-следващите, едва на петия, след като разбраха, че настоявам, ме пуснаха (те бяха две), разформированото УБО още се грижеше за персоналните си пенсионери.

В просторния хол бяха наблъскани до тавана старинни мебели, кристални сервизи и полилеи, по стените висяха скъпи часовници, персийските килими бяха струпани на могили. Явно всичко това беше експроприирано отново „в името и за благото на народа”.

Появи се и жена му, достолепна госпожа. Започна страшно увъртане: Мъжът ми е много зле. Да говори? Не. Да слуша? Също не. Повръща. Има силна температура. Вие му се свят. Не е за пред външни хора. Не отговаря и на писмени въпроси. Не може да чете, защото му сълзят очите. Ами той е почти в кома. Освен това е с пълна амнезия и не си помни дори името. …Желязна съпруга на железен вътрешен министър. Неумолимо спазваше мафиотските закони на омертата…. По-късно разбрах, че Югов съвсем не е бил зле, ами си е пиел кафето и си е гледал телевизия, били го срещали и на разходки в градинката на „Св. Седмочисленици”.

След всичко, което читателят ще прочете по проучванията ми за делата на столетницата БКП-БСП след Девети септември, се питам: може ли още и поради какво тази партия може да има привърженици? Предлагам отговор на този въпрос: Там, където има далавера и бандитство, непременно ще срещнеш компартията. Никога в нейното съществуване идейността не е била нейна движеща сила. Нейната движеща сила винаги е била корупцията.

В периода 1945-1952 г., стегнато смъртоносно за „гушата” от висши представители на Сталинската агентура, внедрена в органите на следствието, на Държавна сигурност и на военното армейско контраразузнаване, българското правосъдие се превърна в покорна месомелачка на живота, честта и имуществото на хиляди честни, почтени и трудолюбиви български граждани – земеделски работници, интелигенти, духовници, интелектуалци, военнослужещи. Периодът 1949-1953 г. е на монтираните процеси - най-черната и отвратително престъпна страница в цялата история на българското правосъдие!

2285 сталински „съветници” вече здраво окопани във всички правителствени и административни институции на законодателната и изпълнителната власт в България, провеждаха най-безпрепятствено „мъдрите” решения на „великия баща на народите” – кръволока Сосе Джугашвили, самозабравилия се Сталин.

Именно в този период на „монтираните процеси” сталинското „правосъдие” подчини българската правораздавателна система, показа напълно кървавия си и чудовищно уродлив лик на крайно репресивна институция, провеждащ системен политически и социален геноцид над огромната част от обеднелия, ограбен и измъчен български народ!

Кървавата „увертюра” започва от шестнадесетия пленум на ЦК на БКП, проведен и ръководен от Вълко Червенков (Г. Димитров е вече „болен”, а В. Коларов е на „инструктаж” в Кремъл). На пленума се снема решението на „великия бащица” (Сталин) за чистка в българската войска, за борба с враговете с партиен билет, за по-настойчиво „колхозиране” на българската земя! „Немедленно” се създават три основни комисии, които заработват с „революционна жар, бдителност и суровост”!

1. Комисия за прочистване на българската армия от „царски офицери” под ръководството на бившия служител от съветското армейско контраразузнаване генерал Атанас Атанасов.

2. Комисия за прочистване от „враговете с партиен билет” във висшия ешелон на БКП - под ръководството лично на В. Червенков – бивш сътрудник на сталинското ГПУ.

3. Комисия за активизирането на национализацията на българските земеделски земи – под личното ръководство на министъра на вътрешните работи Антон Югов (Марсилеца) – кадрови разузнавач от международен мащаб.

След като „народният съд” изби голяма част от най-ярките представители на българската интелигенция, започна разправата с българските офицери. Много от тях бяха наградени с ордени „За храброст” и за мъжество, проявени по време на Втората световна война срещу националсоциалистическа Германия. За благодарност повечето от тях бяха изхвърлени „в интерес на службата” от армията, а много от тях съдени по монтирани процеси срещу „вражески” организации, като „Хан Крум”, „Хан Омуртаг”, „Таен съюз на НВ”, „Хан Аспарух”, „Католическата афера”, „Заговор от протестантските свещеници” (укриващи се царски офицери) и т.н.

На 19 февруари 1949 г. в заседателната зала на Министерството на вътрешните работи в София се провежда разширено „суперсекретно” съвещание – инструктаж от официалните сталински съветници на МВР и МНО – генералите А. Филатов и В. Емелянов и съветника към българската главна следствена служба полковник Л. Мишчербековски. На съвещанието присъства целият подбран елит на МВР и МНО – генералите, министри от МВР Руси Христозов и Георги Цанков, зам.-министрите Георги Кумбилиев и Апостол Колчев, генералите, министри от МНО – Георги Дамянов и Петър Панчевски, началникът на ВКР ген. Григор Илиев, зам.-началникът на ВКР полк. Пенчо Стоилов, зам.-началникът на следствието полковник Никола Дворянов, функционерите от ДС и следователи – зам.-началникът на ДС полк. Иван Райков, майор Васил Джананов, майор Христо Христов, к-н Иван Нейков, к-н Христо Русев, полк. Георги Ачанов, началници на ДС от София, Русе, Бургас, Варна, Стара Загора, Враца и т.н. – общо 110 висши и средни офицерски чинове и юристи – специалисти по „монтираните следствени дела”.

Основната тема на инструктажа е разчистване на българската армия от „враговете на народа” - определени царски офицери и други такива с партиен билет. С разпореждане: Специализираната за тази цел през 1948 г. централна комисия при ЦК на БКП, оглавявана от ген. Атанас Атанасов да започне незабавно работа. Натоварените функционери от ДС – Държавна сигурност, ВКР – военното контраразузнаване, и следствения апарат започнаха незабавно работа, използвайки целия арсенал за инквизиции, зает от българските полицаи от септември 1934 г. и българските жандарми от септември 1943 г.:

Снемане на „самопризнания” чрез горещи въглени под седалището, горещи яйца под мишниците, вкарване на бензин във вените, железни скоби за стягане на черепа и чупене на крайниците, жестоки побои с пясъчни торби, принудителен глад, жажда, студ… до усъвършенстваните: с електрически машинки химически препарати и медикаменти, специални опиати, светлинни хипнози, „профилактични” промивки на вътрешностите, шумови стресове и т.н. Успехите на определените функционери от ДС и следствието бяха завидни. Всички обвиняеми подписаха „самопризнанията” си „доброволно”.

За съдебната процедура оставаше най-лекото – само да „закръгли” работата, да опозори и осъди „народния враг”. В този ужасен за българските офицери период на безкомпромисна чистка бяха опозорени и унищожени физически общо 6967 старши и младши чинове, репресирани бяха 12 850 действащи и запасни офицери със семействата, уволнени от работа и оставени без пенсии 7233 старши и младши чинове. Особено трагично се оказа положението с офицерите от българския военноморски флот, който трябваше да бъде обезглавен, унищожен и… отново създаден, но в пълно подчинение на „бащицата Сталин”. Не случайно по това време шепа бандити и блюдолизци, окупирали управлението във Варна, преименуваха древния град от Варна на името на един кръвопиец, световен престъпник и убиец – Сталин!

Червеноармейците насилваха колективно жените. На една жена се падаха по девет, десет, до дванадесет войника. Руснаците не гледаха и колко възрастна е жената. Например: младо момиче, майка й и баба й стават жертва на групово изнасилване в своя дом в покрайнините на Берлин…съветската човеконенавистна пропаганда, която умишлено подстрекаваше към насилвания и убийства пропагандираше това дори и за малолетните германски деца. Същите тези, които вършат това преписват на германците жестоки грехове, които не са верни (като човешкия сапун – един безпочвен мит, пуснат от съветската пропагандна машина и опроверган от десетки учени например), за да прикрият собствените си – като избиването на офицерите в Катинската гора.

Евреинът на име Иля Еренбург в едно от своите обръщения към съветската войска казва:

„Убивайте! Убивайте! В германската раса няма нищо друго освен зло; нито сред тези, които вече живеят, или между плода (неродените бел. ред.), само зло! Следвайте завета на другаря Сталин. Унищожете фашистките зверове веднъж завинаги. Унижете и стъпчете гордостта и честта на германските жени. Третирайте ги като своя законна плячка. Убивайте! Неустоимо движете напред, храбри бойци на Червената Армия.“

Нещо повече: Иля Еренбург с гордост се хвалил, че са избити приблизително 2,000 000 (два милиона) деца от червено армейците следвали тези зверски заповеди в името на другаря Сталин и Съветския Съюз. От изнасилване били застрашени, а и наранени, дори 12-годишни тийнейджърки. Урсула фон Кардорф е чула история за един млад аристократ, който щом узнал, че възлюбената му била изнасилена пет пъти от пет различни руски войника, прекратил всякакви отношения с нея. „Всички жени бяха изнасилени – пише Волф – никой берлинчанин не остана и с ръчен часовник“.

По оценка на две от най-големите берлински болнични заведения, числото на жертвите на изнасилвания от съветски войници се колебае от 95, 000 до 134, 000 жени. Един доктор направил сметка, че в Берлин били изнасилени приблизително 130 хиляди жени. Бруталните групови самоубийства довели да самоубийството на поне 40,000 от тях. Броят на смъртните случаи в Източна Германия е много по-голям, ако се отчетат един милион и четири хиляди изнасилени жени източна Прусия, Померания и Силезия. В цялостен мащаб (цяла Германия) можем да заключим, че са били изнасилени приблизително 2 милиона жени, много от които многократно унижени и насилвани!

За повечето червеноармейци изнасилването на германки станало неотменно и продължително радостно веселие. Млад съветски инженер, влюбил се в една 18-годишна германка чул история от нея как в нощта на 1 май офицер от Червената Армия я изнасилил. Той пъхнал дулото на пистолета си в устата й, за да бъде сигурен, че тя няма й да си помисли да се съпротивлява.

Германските жени скоро осъзнали, че вечерно време, или както те го нарекли „часовете на нещастието“ по градските улици не е препоръчително изобщо да се мяркат. Те стават затворнички и пленнички в собствената си родина, страхувайки се да не бъдат осакатени, убити и изнасилени от червеноармейските вечно-пияни гадове. Единственото време, в което жените излизали вън от домовете си било, рано сутрин, когато руските войници спали дълбоко след поредната си пиянска вечер, така че било значително по-безопасно за тях.

Ема Корн – жертва на зверско изнасилване разказва преживяното:

„Части на Червената Армия дойдоха в града ни на 3-ти февруари. Когато съветските войници слязоха в мазето, където се криеше цивилното население опряха автоматите си в мен и още две жени. Казаха ми да лапна дулото на автомата и след това ме изнасилиха дванадесет руснака. Другите войници изнасилиха останалите две жени. През нощта в мазето дойдоха още 6 мъртво-пияни войника и изнасилиха всички жени до една. На 5 февруари дойдоха 3 войника, а на 6 февруари – 8 пияни войника, които освен, че ни изнасилиха, но и ни биха.“

Друг свидетел разказва как в една нощ видял как млада германка тичала по улицата, бягайки от двама пияни руски танкиста и крещяла „Страх ме е! Света Мария, страх ме е!“. За тези изнасилвания, за тези зверства и геноцид над германските жени в съветско време било забранено да се пише и говори. Днес обаче знаем как руснаците са влизали в болниците и са изнасилвали всички жени, включително бременните майки, а след това са ги убивали, заедно с плода в корема им, попречвайки им да дадат живот на още един ариец, който тотално ги превъзхожда, както физически, по ген и по дух. Руснаците мразят германците, тъй като самите те осъзнават, че са по-нисши и че германеца ги превъзхожда напълно. И до днес руски ветерани от войната отказват да говорят за тези си зверщини, което не трябва да ни изненадва.

Имало обаче малки изключения на руснаци, които не искали да изнасилват германките и да ги измъчват, бият и всячески тормозят. Те обаче не били считани за „достойни“ от другарите си и често били пращани в конц. лагери като Гулаг, понеже били един вид „предатели“.

Драги български читатели, на подобен зверски духовен и физически геноцид и мъчение бе подложена и българската жена, когато Червената Армия навлезе и окупира България след 9.IX.1944 г. Една окупация – която 45г. ни бе представяна като мирно влизане на един уж „братски народ“. Мирно влизане, което доведе до хиляди грабежи, убийства, изнасилвания и всякакви престъпления срещу българския народ.

Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 14.10 часа на 16 септември 1944 година. Престоях в България осем месеца, за да видя какво става в тази окупирана от руснаците страна.

Пристигнах от Турция на 7 септември. Официалните лица на българското консулство в Истанбул искаха американски журналисти да дойдат в страната и да изпреварят руснаците. Един автомобил ме чакаше на границата и с двама тайни полицаи, въоръжени с пистолети, потеглих за София. На следната сутрин се срещнах с новия министър-председател Константин Муравиев, дългогодишен либерал. Неговото правителство бе съставено само преди седмица. Той ми направи впечатление на честен и искрено говорещ демократ. Съобщи ми колко безнадеждно се опитал да сключи примирие със съюзниците. На другия ден коалиционно правителство, доминирано от комунисти, свали правителството на Муравиев и той бе хвърлен в затвора.

Първите руснаци бяха преминали границата на 8 септември. Сега един лъскав американски автомобил “Пакард” водеше колона от изкаляни и изпочупени джипове и камиони, американско производство. Бойното поделение се състоеше от момчета с розови бузи, загрубели старци с увиснали мустаци и едрогърди жени – всички с общ знаменател: вид на свирепи безжалостни воини.

Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Одобрителните викове и приветствия на посрещачите започнаха, когато водещата колона премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо построената победна арка, украсена с червени знамена. Вечерта софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Контролираха движението военни полицаи, които скоро бяха заменени от едрогърдести рускини с ботуши и шмайзери. Една седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България.
Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове развяваха червени знамена и крещяха приветствия, сега протестираха, когато съветските войници им грабеха прасета, говеда, коне и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат, каквото си искат.Скоро стана явно, че Съветите ще управляват България твърдо, неумолимо и тоталитарно. Те действуваха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа “предпочитан и покровителствуван от Москва”.
Отечественият фронт бе организиран от хитрата Цола Драгойчева, фанатична комунистка, обучена от Москва, а днес диктатор на България. При факта, че комунистите контролират въоръжените партизани и проникването на руската армия в страната, то за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на най-важните министерски постове в новото правителство.

По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5 процента от цялото население, което възлизаше на около 8 милиона. Мнозинство са селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност антикомунисти. Почти всеки селянин притежава собствената си земя и си е господар. Гражданите на София са синове и дъщери или внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма.

Във всеки град и село на България комунистите завзеха цивилната администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов. Те често арестуваха хора просто защото са добре облечени. Решаваха с куршуми стари лични спорове с хора, на които имаха зъб. Българи ми съобщаваха, че почти навсякъде биещите полицейски началници, кметове, бирници и някои техни заместници били разстрелвани или пребивани до смърт. Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни представители и дворцови служители на починалия цар бяха осъдени на смърт от така наречения народен съд. Според официалните съобщения “народните съдилища” са осъдили на смърт и затвор над пет хиляди души. Десетки хиляди са избити и репресирани без съд и присъда.

Малко по-късно започна да се проявява силна реакция срещу Съветския съюз и поставеното от него правителство. Българите очакваха либерално демократично управление, излъчено от народа, но вместо това получиха комунистическа диктатура. Пряк политически резултат бе, че започнаха да гледат към САЩ повече от когато и да било преди. Имаха достатъчно лош опит от фашизма и не искаха комунизъм. Мислеха, че Съединените щати ще им помогнат да станат демократична страна. Руснаците и комунистите обаче бяха добре осведомени за тази тенденция и започнаха усилено да пречат и подбиват престижа на Америка.

Първа възможност за това им се удаде, когато от Турция дойдоха четирима американски военни да търсят и освободят американски летци от свалени в България американски самолети. Възглавявана от поручик Хари Харпър, групата свърши отлична работа. Само за три дни 355 американски офицери и войници бяха на път за Турция. От Харпър и подчинените му зависеше да бъдат открити и други американски военни в провинцията. Една вечер обаче руски поручик им заявил, че не са желани в България. Харпър протестирал пред руския комендант, но той им дал 24 часа да напуснат страната. Британската мисия, оглавявана от Харолд Гибсън, получила същото нареждане.
Поручик Харпър искаше да остане с риск да бъде арестуван, но полковник Гибсън бе загрижен да не се предизвика международен инцидент. Затова към шест часа вечерта двете мисии с 15 автомобила се срещнаха пред хотел “България”. Съветските представители задържаха потеглянето им с два часа, за да не разберат софийските граждани какво става. След това, придружени от руски конвой, мисиите потеглиха за Турция. Стотиците българи, станали свидетели на това престъпление, с право бяха слисани – нали руснаците, британците и американците са съюзници? На следващия ден това събитие с добавки и украшения бе публикувано в българската преса.

Американски и британски членове на Съюзническата контролна комисия започнаха да изпитват големи трудности при получаване на доставки или влизане на техни сътрудници в България. Мнозина служители на американското външно министерство чакаха със седмици да влязат в страната, а после ги лишаваха от право да действат свободно. Без специално разрешение американците не можеха да се движат на повече от 6 км около София, а и тогава трябваше да бъдат придружавани от руски офицер. През зимата трябваше да имат специално разрешение, за да карат ски в неделя – въоръжени руснаци ги пазеха като че ли са военнопленници. Когато американски офицери отиваха на лов през януари, бяха задължени да доставят храна на придружаващите ги руски офицери. Ако генерал-майор Джан А. Крейн, началник на военната ни мисия, както и представителят на външното ни министерство Мейнард Б. Барнс, искаха просто да се разходят из страната, трябваше дни напред преди това да питат за разрешение и да вземат руски офицери със себе си.

През март един американски преводач, сержант Борис- Бъки Кувшинов, беше жестоко бит от двама съветски офицери. От болничното си легло той ми разправи какво е станало. Една вечер руснаци го спрели на главна улица в София и му поискали документите: “Разбрах, че искаха да предизвикат скандал, псуваха ме по руски и казваха, че американците били копелета и двулични съюзници. Предложих да отидем в руския щаб и там да покажа документите си, но единият офицер извади пистолета си и ме удари през брадата, а след това двамата започнаха да ме бият, повалиха ме на земята, ритаха ме и ми блъскаха главата в циментовите стълби”.
Генерал Крейн изпрати официален протест. След три седмици руският командир полковник Смирнов повика в канцеларията си един американски офицер с преводач и каза: “Проведохме внимателно разследване и установихме, че тези мъже не са офицери от Червената армия. Те са били беларуси, които откраднали съветски униформи и нападнали сержанта ви, за да ви дискредитират храбрата Червена армия”.

В София изобилстваха доносници и полицейски шпиони. В хотел “България” трима мъже седяха малко встрани от входа и мислейки се за незабележими, записваха влизането на всеки чужденец освен на руснаците. Приятели и познати изведнъж престанаха да ме посещават. Когато ги срещнах на улицата, ми казваха, че били разпитвани от милицията и решили, че е много опасно да ги виждат заедно с американец. Дори отказваха да говорят на друго място освен на открито, където никой не би могъл да ги подслушва. Даже лица, които имаха работа в американската легация, се притесняваха да отидат там. Неприятелското и подозрително отношение на руснаците и комунистите имаше двояк ефект: нашият престиж пострада много, а съветският се повиши. Българите бързо забелязаха пренебрежението на руснаците към нас. Повечето се чудеха как една самоуважаваща се и велика държава може да допуска такова отношение. Ден след ден българите живееха под все по-увеличаващата се сянка на Русия.

Когато новината за смъртта на президента Рузвелт достигна София, един комунист адвокат ме удиви с въпроса си: “Мислите ли, че новият ви президент ще бъде комунист? Нали знаете, че ние тук сме много силни и Сталин сигурно настоява за това.”
Комунистите искаха да превърнат България в икономически зависима държава от Русия. Познавам американски тютюнотърговец, който месеци наред се мъчеше да купи тютюн. Преговаряше с доминирания от комунисти търговски комитет на ОФ, който бе иззел всичкия тютюн. Предложи да плати в долари, но комунистите поискаха да заплати в натура. Тогава американският търговец им предложи 4 кг памук за 1 кг тютюн. Комунистите обаче продадоха тютюна на руснаците, които им платиха на цена приблизително 1 кг памук за 1 кг тютюн. По-късно в Америка научих, че Русия е предложила на американски тютюневи компании големи количества български тютюн на много високи цени.

Комунистите полагаха свръхусилия да русифицират страната. В училищата беше наложено политическо обучение от нови учители, а много от бившите учители изпратиха в концлагери за превъзпитание. Учебниците бяха преработени в комунистическо-руски дух. Руската пропагандна машина беше в пълен ход. Установен беше и контрол върху кината и театрите.

За мен беше невъзможно да пращам обективни и верни репортажи. Контактите с външния свят практически спряха. Съветската цензура наложи строг контрол. Нямах право да изпращам писма вън от страната. Телефонните и телеграфните съобщения бяха прекъснати. Само цензурирани телеграми до Ню Йорк и Лондон можеха да бъдат изпращани, и то само чрез Москва.

Въпреки всичко навън проникваше достатъчно информация за положението в страната.

READERS DIGEST
Oktober 1945
Авторът Чарлз Ланиус от началото на Втората световна война
е кореспондент на National Broadcasting Company
в Европа – първо в Рим, после в Берлин.
През 1941 година следва германската армия на Балканите,
наблюдава нахлуването й в Русия. След това е преместен в Швейцария,
а към края на 1943 г. – в Турция, в очакване да влезе отново на Балканите.
Преводът на статията ни бе изпратен от свещеник Георги Недялков,
избягал от България през 1944 г., който не е забравил родината си,
продължава да помага за християнското възпитание на сънародниците ни в Америка и у нас чрез издавания от него тримесечен бюлетин “Христос посред нас” на Bulgarian Orthodox Religious Education Society, P.О .Box 4233, Sidney, OH, 45365-4233 USA.
Вестник “АНТИ”, бр.2 от 15-21 януари 2004 г

[Siegfried]

Из подвизите на руските животни -

http://de-zorata.de/blog/2012/05/08/otechestvena-vojna/

Крайно време е Русия да последва примера на Германия и да се извини за престъпленията, извършени през 20 век. Страната трябва да погледне в очите вината си за зверствата в трудово-поправителните лагери, за избиването на голяма част от интелигенцията в Латвия, Литва и Естония и за смъртта на стотици хиляди „врагове на социализма”. Само така Москва ще постигне истинско помирение с бившите съветски сателити и ще изкупи част от вината си към населението на Източна Европа. Ще стане ли това, пише Джордж Фейфър във в. „Телеграф”.

Тъй като съм човек, който не знае кога трябва да млъкне, вече не помня колко пъти са ме молили да понижа глас. Но един случай не мога да забравя. В едно кафене в Братислава се срещнах със словашки журналист, който малко преди това беше разговарял няколко часа с Александър Солженицин, въпреки че за събитията, за които става дума, това няма значение. Значение има това, че беше октомври 1968 година, ние говорехме на руски, а аз по навик се изказвах на висок глас. „Моля те, умоляваше ме приятелят ми, моля те, говори по-тихо.” Потушеният от Съветския съюз „социализъм с човешко лице” - „Пражката пролет” - принуди много словаци, както и повечето чехи, да намразят руския език, още повече, че ги принуждаваха да го учат в училище.

По същия начин по времето на Горбачов беше популярен един анекдот за 1968-ма, в който Кремъл се надсмиваше над потушаването на последния опит социализмът да бъде накаран да работи, който можеше да има резултат:

„Въпрос: Каква е разликата межу „социализма с човешко лице” и перестройката?
Отговор: Да помисля – ъъъ – е, 19 години.”

Но сега става дума не за това, че недалновидността на държавата води до резултати, които противоречат на целите й – още повече, че това е присъщо не само на руската история.

Що се отнася до Съветския съюз и съседите му, чак по-късно научих някои ужасяващи подробности за още по-жестоки репресии в балтийските държави, започнали през 1939 година и подновени след Втората световна война: осакатяването на латвийската, литовската и естонската интелигенция и разрушаването на безброй семейства чрез депортация на „враговете на социализма” – стотици хиляди изпратени в изгнание не успели да избегнат смъртта. Малцина жители на тези страни не пострадали, а повечето били засегнати много сериозно – по времето на окупацията от Червената армия, която поставила убийствата и системата на трудово-поправителните лагери в служба на съветизацията и се опитала да задуши естествените национални инстинкти и националната идентичност.

Днес руснаците имат много основания да негодуват заради липсата на адекватна благодарност от страна на Европа за победата във Втората световна война, като основната заслуга за нея е на СССР. Именно той спаси континента от невъообразими страдания и деградация. И това на първо място се отнася за Източна Европа, която вече беше окупирана.

В същото време днешните руснаци, които и досега тънат в заблуда благодарение на упорството на Кремъл да изопачава историята, знаят твърде малко защо приближаването на Червената армия към Берлин внушаваше на жителите на Източна Европа толкова страх. Страхуваха се и я ненавиждаха за това, на което Съветският съюз подложи страните им преди армията на Хитлер да ги погълне. Те го мразеха със силна и неутихваща омраза в продължение всичките тези 46 години на следвоенна окупация – с ненавист, която от време на време частично затихваше, но изчезна едва след разпадането на СССР през 1991 година.

Репресиите са безспорни. Дори най-краткото посещение в бившите съветски страни-сателити потвърждава, че опитите на руските власти да задават провокационни въпроси – а те питат кой носи отговорност за това, че „походът на Изток” на Хитлер не е бил предотвратен или спрян – само влошават положението. Реалният живот – израз, който много се хареса на съветските пропагандатори – остави у по-голямата част от източноевропейското население крайно неприятни спомени за мнимите братски отношения със Съветския съюз и силно желание да се чувства защитено от възможно бъдещо руско господство.

Защо Москва не признава несправедливостите, извършени в миналото? Вместо след всичките тези години да се опитва да оправдае съветските престъпления, защо не се извини – както Германия се извини за извършените от нея през 20-ти век зверства. Нима Русия не вижда, че това ще й помогне да подобри отношенията си със страните от Източна Европа? Те между друго засега само сипват сол в раната като отделят повече внимание на съветските престъпления, а не на нацистките - и не само защото съветските са по-пресни в паметта им, но и защото Германия призна и в известна степен изкупи поведението си от годините, когато Хитлер беше на власт.

Може би е минало прекалено малко време. Истинските извинения на Германия дойдоха едва в края на 60-те години – с възхода на младежкото движение и всевъзможните му революции и протести, което включваше и предизвикателства към предишните поколения. Дотогава въпросът „а ти къде беше по времето на войната, татко?” на практика не се задаваше, тъй като хората просто не искаха да знаят – и по тази причина за тези престъпления почти никога не се говореше. Освен това Германия на практика сама се опитва честно да признае и да изкупи безчинствата от миналото си. Америка не последва примера й нито пък даде такъв пример. Така че кой съм аз – аз, роденият в САЩ – че да съветвам Русия да се извини? А ние някога ще се извиним ли за начина, по който се отнасяхме с африканските роби и коренните жители на Америка?

Все пак, ако Москва пожелае да набере смелост и да последва примера на Германия, което би направило възможно истинското помирение, ще има доста малко време. Германия наистина погледна в очите истината за ужасното си минало и започна да изплаща дължимото някъде около 25 години след краха на Третия райх. Руската федерация дойде на мястото на Руската ФСР преди около 20 години, и оттогава вместо извинения слушаме само оправдания, отговарящи само на интересите на Москва. Би било хубаво ако прозвучалият неотдавна призив на президента Дмитрий Медведев да не се забравят сталинските чистки стане началото – въпреки че както обикновено той говореше само за жертвите сред руснаците.

*Джордж Фейфър е автор на книгата „Послание от Москва”, написана през 1968 година. Последната му книга е Breaking Open Japan

http://e-vestnik.bg/7834

[Siegfried]

http://politikata.net/%D0%B8%D0%B7%D0%B ... %8F/46907/

Един от най-издръжливите митове на съветската пропаганда, преминал от комунистическата епоха до наше време е този за ,,великата отечествена война”. Този мит се споделя еднакво от официалната власт и опозицията, евреите и комунистите, ,,патриотите”, атеистите и вярващите от всички конфесии. Ако в нещо е постигнато ,,съгласие и примирение”, то това е по отношение на въпроса за Съветско-германската война, която единодушно се почита като ,,отечествена”, ,,велика” и ,,свещена”. Съдържанието на този мит накратко е такова: през юни 1941 г. живееща мирен живот страна била подложена на с нищо непровокирано нападение от коварен и жесток враг,стремящ се да я превърне в колония,а нейното население в роби.Но съветският (руски) народ и неговата армия,показвайки образци на невиждан героизъм,отстояли свободата и независимостта на родината си,разгромявайки хитлерова Германия и освобождавайки Европа и света от ,,кафявата чума”.



Съществуват много разновидности на този мит,но във всяка от тях СССР се представя за историческата Русия,Червената армия за руска,а болшевишкото сталинско правителство за руско и национално.Съответно и победата във войната се провъзгласява като най-великата победа на руския народ за цялата му история,като апотеоз на войнската слава на Русия.Някои православни идеолози отиват още по-далече и се стараят да представят войната не просто като триумф на ,,руското”оръжие,но и като победа за православна Русия,като свещена битка за идеалите на руската православна цивилизация,довела до възкресяването на Святата Рус(възстановяването на ,,патриаршията”,откриването на църквите и т.н.)Сталин се обрисува от тях вече не като най-големия в историята гонител на църквата,а като новия Константин Велики,одарен от бога вожд,възстановил историческата приемственост с православната самодържавна Русия и възродил руската държава в нейното предишно(или още по-голямо)величие.Някои публицисти от този лагер даже откриха ,,духовния”смисъл на Съветско-германската война:оказва се,,,патриотичния подвиг”на руския народ е изкупил греховното му участие в антихристовата революция.
Митът за ,,великата отечествена”толкова здраво е заседнал в масовото съзнание,че вече не се подлага и на най-малко съмнение.Той просто е недосегаем за критика,всякакви опити да се оспорва се възприемат като нечувано кощунство.
Признаването на този мит за истина е възможно,само ако напълно забравим с какво СССР се отличава от Русия,а съветския патриотизъм от истинския,т.е.руския такъв.Такава загуба на паметта е характерна не само за руснаците,а и за всички наши съвременници,които слушайки за,,великата отечествена”война,никога не си задават въпроса:какви условия са необходими за да може една война да се нарече Отечествена?
За да бъде Отечествена е недостатъчно това че тя се води на руска територия и армията,състояща се от етнически руснаци.Не прави войната такава и саможертвата на сражаващите се и загиващи на фронта войници.Това е нужно да се подчертае,тъй като защитниците на мита постоянно се позовават на воинските подвизи и масовия героизъм като доказателство за нейния справедлив характер.Без да става въпрос за факта че далеч не всеки подвиг заслужава уважение(тъй като и лъжливите идеи могат да вдъхновят героични постъпки),следва да си припомним,че в Съветско-германската война,както и във всяка друга, подвизи са се извършвали и от двете страни на фронта.Немските войници показвали в боя не по-малко доблест и мъжество от съветските.Например при защитата на гр.Холм,в боевете за Царицин(Сталинград),при щурма на Севастопол или отбраната на Берлин.16 годишни немски ученици въоръжени само с фаустпатрони и автомати,унищожили в уличните боеве в Берлин около 1000 съветски танка,показвайки невероятна доблест.Тези фолкщурмовци са истински герои,те заслужават своите железни кръстове и имат пълното право да кажат че са защитавали своето отечество и са проляли за него кръвта си.
Отечествената война е възможна само тогава,когато в страната има наличие на национална власт и национална армия.Що за правителство,и изобщо каква власт се установява на територията на бившата Руска империя към момента когато се разразява Съветско-германската война?Страната управлява правителство от комунисти-богоборци начело със Сталин,което в разстояние на четвърт век,последователно провежда политика на унищожение спрямо историческата Русия и руския народ.На власт са хора,цял живот хранили ненавист към,,проклетата Русия”,,,затвора на народите”,мечтаещи за превръщането и в плацдарм на световната революция,в чиито пламъци великата държава трябва да изгори,и пристъпили към изпълнение на престъпните си планове през 1917 г.Страната управлява партия от изменници,която своята ,,държавна” дейност започва с шпионаж и пораженческа пропаганда,терор,убийства на руски офицери,побратимявания с врага,дезертьорство и предателство на родината,което кулминира със сключването на Бресткия мир,предававащ на противника 20 губернии,всички фронтови запаси,пленените войници и т.н.От самото начало болшевиките се проявяват като антируски управници,за които не съществуват понятия като Родина,Отечество,чест и дълг;у които светините на руския народ предизвикват ненавист;заменили думата Русия с Интернационал,а руския национален флаг с червено знаме.По своя национален характер властта е очевидно неруска:в нея преобладават евреите(тогава на всички било ясно че става въпрос за ,,чифутска власт”)и чужденци.За 24 години съветската власт постига огромни успехи в работата по унищожение на историческата Русия.Последователно са изтребени всички съсловия:дворянството,търговците,селячеството и духовенството,образования слой(в това число поголовно руското офицерство) и разрушени всички държавни институции:армия,полиция,съд,местно самоуправление и т.н.Провежда се систематично унищожение на руската култура-взривявали се църкви,разграбвали се музеи,техните експонати на нищожни цени се продавали зад граница.Сменен бил и календара,народа бил лишен от руските празници.Преименували се градове и улици,изкоренявали се семейните и битови традиции,ликвидирала се руската наука и образование.Била зачеркната и оплюта цялата руска история.Вместо унищожените руски ценности се създавали червено-космополитни и съветски,като се почне от Червената армия и червената професура и се стигне до съветската хореография и спорт.Русия била фактически унищожена.С терор и насилие я превърнали в Совдепия,пълно отрицание на Руската империя-анти-русия.Да се нарича национален такъв режим няма никакво основание.Той трябва да бъде определен като антинародна,окупационна власт,свалянето на която всеки патриот би могъл само да приветства.Още по-ясно стоят нещата с наличието на национална армия,тъй като антируската и антинародна същност на Червената армия не е тайна за всеки който повече или по-малко се е запознал с нея.Всеки руснак съхранил националната си памет,ще се съгласи,че армията на Лейба Бронщайн-Троцки(РККА),никога не се е явявала нито продължителка на традицията,нито приемница на Руската Императорска Армия(такава била и остава до наши дни Бялата армия).Създателите,ръководителите и гръбнака на личния състав на тази армия били или евреи,или открити предатели,клетвоизменници и дезертьори.Тя се опозорила в Гражданската война с мародерства,убийства на руски офицери и нечувани насилия над руския народ.При своето създаване РККА се попълвала с различни отрепки,селски лумпени,моряци,маджари,латвийци и други ,,интернационалисти”.Около една трета от личния състав били китайци,прославили се със своята зверска жестокост и нечовешки мъчения към пленените белогвардейци и гражданското население.В ,,комсъстава”на Червената армия членовете на юдоболшевишката партия били както следва:в 1920г.-10,5%,през 1925-40%,1930-52%,а към края на 30-те всички командни длъжности били заети от комунисти или комсомолци.Там било пълно с доносници,НКВД и политкомисари,болшинството от които-евреи.Тя представлявала не национална армия а партийна войска на ВКП(б)-КПСС.Лозунгът и бил не ,,За вярата,царя и отечеството”,а ,,да живее Интернационала”.Тази армия поначало се създавала не за защита,а за унищожение на Русия и нейното превръщане в ,,плацдарм на световната революция”,откъдето да започне настъпателна война за разпространението на богоборческия комунизъм по целия свят.В хода на Гражданската война РККА окупирала и покорила Русия,подавила съпротивата на народа,и винаги била на помощ на палачите и мъчителите от ЧК-ОГПУ-НКВД-МГБ.Ето защо Червената армия била поробителска и няма никакво отношение към Руската армия.Остатъците от императорската армия на ген.Врангел се евакуирали от Крим през ноември 1920г.,и оттогава никакви руски войски не са стъпвали на територията на бившата империя.Въобще в Крим останали малко руснаци-победителите умъртвили всеки втори от останалите мирни жители.Смъртта на повечето била ужасна,хората натъпквали в стари баржи(или вързвали за краката с тежест)и потапяли в морето.През юни 1941г.руският народ,лишен от своята национална армия и власт се намирал под червена окупация и не би могъл да води никаква отечествена война,преди да се е освободил от тази жестока власт.Нападението на Германия срещу СССР всички истински руснаци възприели като възможност,и при това последна да освободят родината си от окупаторите-болшевики и да възстановят историческата Русия.Именно затова населението на СССР посрещало немците с цветя,виждайки в тях освободители от червения терор.Затова и толкова надежди се възлагали на кръстоносния поход на германския Вермахт.Във веднага възникналото Руско Освободително Движение,много хора виждали национална армия със старите руски звания,обръщението,,господин”,а не ,,другар’’,с трицветното национално знаме вместо червен парцал,и с православни свещеници вместо евреи-политкомисари.Цялата руска национална и военна емиграция,патриотизмът на която е извън всякакво съмнение,още от началото на Съветско-германската война се оказала на страната на Германия и взела участие във въоръжената борба против СССР,за освобождение на своята родина.Затова хората възпявящи ,,великата отечествена”война,не бихме могли в никой случай да наречем истински патриоти.Руснаците нищо не биха получили от такава победа:нито свобода на духа,нито свобода на придвижването,нито разпускане на концлагерите и колхозите,нито пък възможност честно да се трудят,открито да се молят и да възпитават децата си в национален дух и култура.Нещо повече,крайният резултат от тази схватка се оказа гибелен не само за руския народ,а и за държави като нашата малка България.Веднъж постигнала своето национално обединение,след войната тя бе отново разпокъсана,смачкана и предадена в ръцете на юдоболшевишките терористи
За да разберем,беше ли Втората световна война,,отечествена”трябва да се запознаем с нейните цели,ход и резултати.Своята главна цел-световно господство комунистите открито обявят в програмата на своята партия много преди идването на Хитлер на власт.Постигането на ,,Световната революция”било планирано отначало в хода на Първата световна война,организирана от еврейските банкери.След като се изяснило че това няма да сработи,на съветското ръководство му дошла дяволската идея да планира и проведе Втора световна война.Сталинският СССР се готвил за война систематически и целенасочено от началото на 30-те години.В страната всичко било подчинено на подготовката за предстоящата схватка.Цялата пропаганда призовавала към война,и при това не към,,отечествена”,а към завоевателна,настъпателна,,,освободителна”война.Колективизация,индустриализация,петилетки,седемдневки,деветдневки,масов терор,чистка в армията-всичко това имало за цел подготвянето,разпалването и спечелването на Световна война за тържеството на комунизма по целия свят.Затова звучат смехотворно твърденията на комунистите че,,ние живеехме мирен живот,а фашистите подло ни нападнаха”.Какво е мирен живот Русия не знаела от 1914г.,а от 1917г.,в страната се води война на еврейските болшевики срещу руския народ.В последните пет години преди началото на войната всички руски хора така се измъчили под червената власт,че буквално се молили някой по-скоро да нападне Сталин и да приключи с компартията и нейното владичество.
Именно СССР подпали Втората световна война през септември 1939 г.,нападайки Полша,окупирайки Прибалтика и откривайки военни действия против малките Финландия и Румъния.Жертви на съветската агресия през 1939-40 г.станали всички европейски държави граничещи с него,при това три от тях (Литва,Латвия и Естония)напълно се лишили от независимостта си,а две(Финландия и Румъния)загубили голяма част от територията си.От средата на 1940 г.в СССР се водила интензивна подготовка за война с Германия,и ако Хитлер не бе нападнал Сталин през юни 41-ва,то сам би станал негова жертва,не по-късно от средата на юли същата година.Този факт се признава от всички честни историци,непридържащи се към,,партийните принципи”в писането на историята.Всичко това не оставя никакво място за мита за ,,великата отечествена”,и показва че става дума за борба с тираничния юдоболшевишки режим,обрекъл подчинените му народи на нечувани страдания.Най-умните митотворци са готови да признаят че Съветско-германската война започва не като ,,отечествена”,а като война на две тоталитарни държави за европейско господство.Но,твърдят те,войната не потръгнала по сталинския сценарий,и от настъпателна се превърнала в отбранителна.Врагът бил жесток,руският народ осъзнал опасността,и отлагайки разчистването на сметки със Сталин и се изправил в защита на родината.От този момент войната вече не била агресивна и нападателна,а ,,отечествена”.На това ще отговорим че тогава битката на Германия и съюзниците и се явява още повече Отечествена и при това Велика.Тъй като започнала с принудено нападение,но после,когато врагът приближил границите на Германия и с жестоки бомбардировки немските градове били превърнати в руини,а пред немците застанала опасността от сталинския ГУЛАГ,тази война придобила свещен характер на борба за родното огнище.Митотворците нямат мъжеството да погледнат историческата истина в очите и да си спомнят,че за ,,отечествена”войната била обявена по заповед отгоре.Така решил Сталин, и това с всички сили тръбяли пропагандистите и политкомисарите по всички вестници и събрания,набивайки в главите на хората тази нова лъжа.Самата интензивност и целенасоченост на пропагандата и нейния размах опровергават мита за ,,великата отечествена”.Тъй като в истинска Свещена война да се агитират и убеждават хората е абсолютно излишно.Това за тях е така естествено,както да дишат и живеят.Достатъчно е да си припомним историята на Отечествената война от 1812 г.,за да отпаднат последните съмнения по този повод.Затова и се наложил повратът в сталинската пропаганда-на всички се изяснило явното нежелание на руския народ да се сражава за червеното ,,отечество”.Единственото което оставало на Сталин било да пусне в ход изпитаните болшевишки средства:пропагандата и терора.
През лятото на 41-ва,след страшното поражение на Червената армия,възникнала заплаха за самото съществуване на комунистическия режим,и станало ясно че са необходими извънредни мерки.Сталин взел това под внимание,и включил патриотизма в арсенала на комунистическата пропаганда.Това бил типичен сталински ход-да накара да му служи това,което представлява потенциална смъртна заплаха за режима(впоследствие така бил решен и проблема с Църквата).С безграничен цинизъм и лицемерие пропагандата започнала да експлоатира патриотичните чувства,и да внушава че войната се води не за запазване властта на Сталин,а за защита на националните светини.Наред с такива чисто външни промени като въвеждането на пагоните,преименуването на Червената армия в Съветска,замяната на химна и т.н.,плодове дало и създаването на лъже-църква начело с ,,патриарха”Сергий.Може да разберем хората от онова поколение,поддали се на тази дяволска измама.Но как е възможно сега да не се вижда дълбоката лъжа,и да се повтарят басните за ,,великата отечествена”?Та нали пропагандата призовавала за борба не за Русия,и даже не просто за родината,а за ,,нашата съветска родина”или ,,За родината,за Сталин”.С това се обезсмисляло всичко,тъй като,,родина”и ,,Сталин”са несъвместими понятия.Не би могло да се защитава родината ,без да бъде свален Сталин,главният палач и насилник на Русия.Още по-ясно може да се види несъстоятелността на мита за ,,великата отечествена”,ако си припомним някои факти от историята на тази война,а също и нейните последствия.
Възможни ли са в една Отечествена война такива заповеди,като подписаната от Сталин,Молотов и Жуков заповед 270 от 16 август 1941г.,изискваща семействата на пленените червеноармейци да бъдат лишавани от държавни пособия,което в тези условия означавало сигурна гладна смърт,а семействата на предалите се в плен командири да се арестуват?Очевидно не.
Невъзможна в Отечествена война е и заповедта на Сталин от юни 1941г.В нея се предписва при отстъпление да се унищожават всички без изключение населени пунктове,за да не бъдат използвани от противника.Тази директива оставяла населението на руските села да измръзва по пътищата,и е възможно да бъде дадена само при отстъпление от окупирана територия.Когато войната се водела вече в Германия,Хитлер не се решил на подобни мерки,разбирайки че става дума за собствената му земя и народ.
Възможно ли е в една Отечествена война,попадналите в плен да се смятат за ,,изменници на родината”,и съзнателно да се оставят да умрат от глад в лагерите за военнопленници(където гладували само руснаците,а останалите получавали помощи чрез Червения кръст)?Не стига това ами след освобождаването от плен тях пак ги натиквали,този път,в съветски лагери.Такива неща са невъзможни,както и това да водиш Отечествена война имайки зад гърба си концлагери и затвори пълни с милиони съотечественици.
Съвместими ли са с Отечествената война,такива неща като заградителните отряди,депортацията на цели народи за,,сътрудничество с врага”и изобщо самото това сътрудничество,което било толкова масово,че числеността на спомагателните отряди била по голяма от тази на партизанските отряди?
Не,тези неща са невъзможни не само в ,,отечествена война”,но и във всяка която се води от национална армия за национални интереси.
Що за война е тази,ако човек получава право открито да изповядва вярата на своите предци-православното християнство,едва след пристигането на окупационните войски?Потресаващ е фактът че едва с идването на немците започнали посевместно да се откриват църкви,и хората получили възможност да се молят без опасност да попаднат в НКВД.Ако тази война е ,,отечествена”,то защо казачеството,което винаги е било опора и защитник на Русия посреща германските войски с хляб и сол,а после рамо до рамо с тях,се сражава против Червената армия като дава цели отделни подразделения(15-ти казашки кавалерийски корпус например)?Не е ли защото сравнението на съветската с немската окупация далеч не е в полза на първата?Съветските окупатори по времето на Гражданската война безпощадно изтребвали казаците,а при колективизацията измрели от глад цели казашки селища неуспели да изпълнят плана за зърнопроизводство.Немските окупатори пък разпуснали колхозите,позволили на казаците да си избират атамани и им разрешили да носят оръжие.Сталинските власти устроили в катедралната църква в Ростов на Дон скотобойна,а във Възнесенския войнишки храм в Новочеркаск-червеноармейски конюшни(при което праха на атаман Платов,герой от 1812 г.,бил хвърлен на бунището).На повторното откриване на катедралния храм от немците обаче,дошъл целия православен Ростов.Хората със своите очи видели,че съветския режим е по-голямо зло от всяка окупация,и в началото на 1943-та,цялото казашко население на Северен Кавказ напуснало селищата и се изтеглило заедно с отстъпващите немски войски.Руската и световната история не знаят втори такъв случай,когато населението на страната си заминава с окупаторите,нежелаейки да попадне в ръцете на своите,,освободители”.



Но разбира се,най-голям удар по мита за,,великата отечествена”нанася Руското освободително движение през Втората световна война,презрително наричано,,власовско”.Дори и само факта че в състава на Вермахта(и спомагателните части),служат по различно време,и то по официални данни повече от 2 500 000 руски и бивши съветски граждани,би трябвало да пресече всякакви разговори за ,,отечествена”война.Действително,къде и кога в историята такава маса хора доброволно минават на страната на противника и воюват в неговите редове?




Дори и сега продължават да определят тези хора като предатели,макар че това е откровена лъжа.Остава обаче съвършено непонятно защо подобен прецедент липсва в по-ранната история на Русия.Империята води многобройни войни,но при нито една от тях не е имало толкова,,изменници”и,,предатели”.Но стига само да започне ,,отечествената”война и стотици хиляди руснаци с оръжие в ръка,преминават на страната на врага.При това в РОНА,казашките части,РОА и други,хората се записвали даже през 1945г.,когато крахът на хитлерова Германия станал очевиден,а победата на Сталин-сигурна.

Отговорът на тези исторически въпросителни може да е само един:през 1917г.на власт в Русия дошли евреите-болшевики,които разрушили руската държава.От гледна точка на един руски патриот тези хора са престъпници,дори ако са действали без подкрепата на външен враг.Събарянето на тази антируска власт,дори и с помощта на нейни външни врагове,не само не е престъпно а дори е похвално.Именно затова комунистите-ленинци са изменници,а бойците от РОД-не.Предателството се извършило по-късно,през 1945г,когато ген.Власов и част от неговата армия,спасявайки кожата си,преминали на страната на юдоболшевиките.Основната част от подразделенията на руската съпротива и казачеството честно изпълнили своя воински дълг.Много от тях се сражавали с червената чума и след 9 май 1945г. и загинали с оръжие в ръка.Някои от тях попаднали в плен или били предадени на СССР от съюзниците.Те били зверски измъчвани от НКВД,разстреляни,или загинали в сталинския ГУЛАГ.Попадналото в лапите на комунистите руско армейско и казаческо духовенство,чекистите разпъвали на кръстове(така загинали отец Мойсей и отец Феодор при Рига,отец Герман в Полша,отец Алексий в Бреслау,и много други)

Ако сега се обърнем към последствията от тази война,ще видим следното:на всички обратно отвоювани територии от армията на Лейба Троцки се закривали откритите от немците православни храмове,възстановявали се предишните съветски порядки-колхозното робство,властта на НКВД и започвал широкомащабен терор против противниците на сталинския режим.Жестокостта на чекистите явно показвала че това не е освобождение,а реставрация на съветската окупация.И което е още по-удивително,съветската пропаганда непрекъснато гърмяла за ужасните зверства на немците по отношение на гражданското население в окупираните територии.Но веднага след,,освобождаването”от Червената армия същото това население се оказва по съветската скала съсловие загубило всякакво доверие.Дълго време след войната в съветските анкети имало въпрос:не е ли бил съответният гражданин на СССР зад граница,или не се ли намирал на окупираните територии.
От лятото на 1944г.когато съветските войски преминали границите от 1939г.,войната придобила откровено завоевателен характер.Именно от този момент,на целия свят станало ясно,че Червената армия води борба не за Русия и националните и интереси,а само за геополитическите цели на партията на юдоболшевиките и за разпрозстранение на комунизма по цялото земно кълбо.Навсякъде,където стъпвал кракът на съветския войник бил установяван режим на най-черна окупация,провеждала се ,,съветизация”,започвали арести и убийства на свещеници,,,капиталисти”и ,,фашисти”.Мирното население се подлагало на откровен и безпощаден грабеж,достигнал своя апогей в Източна Прусия,която вече напълно официално била предадена на мародерите за насилие и разграбване.При това цялата плячка се приравнявала към ,,трофеите”(т.е, военно имущество пленено в бой).Така се говорило без всякякъв срам-,,трофеен часовник”,,,трофеен акордеон”, ,,трофейно женско бельо”.Насилието над населението на завладените територии било масово и посевместно.Изнасилването на немкиня по принцип не се считало за престъпление и даже в ,,приятелска”Сърбия по данни на сръбските власти имало над 100 000 гаври над жени,извършени от пияни съветски войници-,,освободители”
Нека си спомним и за съдбата на безкраките и безръки инвалиди от тази ,,велика отечествена”война.Тези хора които разни жуковци пращали да ,,разминират”минните полета на противника с крака,и които обезпечили победата на Сталин,след войната били настанявани в специални лагери за бавна смърт,за да не просят милостиня във влаковете и да не развалят със своя неприличен външен вид впечатлението от съветските градове.Последица от тази ,,велика победа”,станало окупирането на цяла Източна Европа и разпространяването на сталинската терористична система от Берлин до Пекин.Победата направила гибелта на Русия невъзвратима и погребала всички надежди за възстановяване на руската армия и руската държавност.Победните салюти над Москва били погребален звън за историческата Русия,тъй като последната възможност за възраждане била изпусната.Руският народ въобще нищо не получил от тази победа,всички страшни жертви били напразни.Той отново се оказал със своите лагери и колхози,под властта на съветските окупатори,които не се бавили и веднага започнали подготовка за нова ,,отечествена”война,този път с Америка.
Отделно разглеждане заслужава най-абсурдната разновидност на мита, която усилено се пропагандира от ,,православните”идеолози на Московската Патриаршия.Съгласно тяхната версия,нападението на Германия над СССР,толкова дълбоко потресло хората,че събудило у тях чувство на искрено покаяние и ги обърнало към Бога.То обхванало цялата страна и преобразило народа,армията и даже юдоболшевиките,като за молитва на колене паднал и самия Сталин.Руския народ осъзнал че врага посяга на самите основи на православната цивилизация и се вдигнал в тяхна защита.Небивалия патриотичен подем помирил народа и властта и ги заставил да забравят взаимните обиди.Всичко това превърнало войната в,,свещена”,и дало основания за църковните молитви за победа на ,,руското”оръжие,молитви за съветската власт,която вече не била богоборческа.Победата тук се представя като плод на дълбокото народно покаяние,и представлява не просто триумф на ,,русия”над Германия,а победа на руската православна цивилизация над западната,на Бога над дявола.Патриотичния подвиг на руския народ едва ли не изкупил греха на революцията и цареубийството.Следствие от войната станало възстановяването на приемствеността от историческата Русия и възкресяването на Святата Рус.Под последното обикновено се има предвид избирането на ,,патриарх” и откриването на няколко ,,църкви”.А под възраждане на руската държавност-въвеждането на пагони в армията,преименуването и в Съветска,учреждаването на ордени с имената на Суворов,Кутузов,Ушаков и Нахимов,откриването на нахимовски и суворовски военни училища,смяната на химна,разпускането на Коминтерна,тоста на Сталин за руския народ и пр.Приемствеността със старата Русия виждат също и във ,,възраждането”на гвардейските части и в ,,реванша”за неудачите в Руско-японската и Първата световна война.
По количеството лъжи с този вариант на мита могат да съперничат само сводките на Совинформбюро.Той се характеризира не само с поразително безсрамие,но и с особена,,духовна”съставка,където влизат приказките за всевъзможни ,,знамения”,,,чудеса”и,,явления”,примесени с абсолютно неправдоподобни исторически анекдоти.Да се споменат всички фантастични измислици от тази област е просто невъзможно.,,Явлението”на император Николай на съветските войници по стъпалата на Райхстага;,,видението”на лика на Богородица,благославяща,,руската”войска на Курската дъга;,,явяването” на св.Дмитрий Московски на Сталин със заповед да не предава Москва и аналогичното,,явяване”на Божията майка на някакъв епископ с указание за невъзможността за предаване на Ленинград;обиколката около Москва през ноември 41-ва на самолет на чудотворната Тихвинска икона,което спасило столицата;образът на Казанската Божия Майка,който комуниста Жуков през цялата война държал при себе си в колата и се молил пред него за победата-това са само някои от тези чудовищни басни.На здравомислещите хора всичко това е ясно и без излишни думи-не може да се съчетава молитвата към Бога с членство в богоборческа партия,а носенето на кръст-с носенето на комсомолски билет.Затова ще обобщим накратко основната ситуация:

1.)Установилата се в Русия на власт в резултат на Гражданската война съветска власт не е просто антируска и окупационна.Това е антихристова власт,поставила си за цел унищожаването на християнството.Именно християнска Русия била особено ненавистна на болшевиките.Още от първите дни комунистите повели безпощадна атака срещу Църквата,убивали свещениците,изнасилвали монахините,изгаряли иконите,взривявали храмовете,забранили преподаването на Закон Божи и въвели гражданския брак вместо църковния.За намерено Евангелие давали 5 години лагер,а за открито изповядване на вярата убивали безпощадно.Затова и Православната църква в лицето на нейния последен законен патриарх Тихон анатемосала съветската власт и забранила на православните християни да имат каквото и да било общо с болшевиките.

2.)В съответствие с това Червената армия е не просто окупационна,а и антихристова армия,в чиито редове няма място за православни християни.Имснно поради това в Гражданската война на страната на белите имало десетки архиереи и свещенослужители,но нито един свещеник на страната на червените войски.По време на Съветско-германската война антихристиянската същност на Червената армия се проявила напълно.Уместно е да напомним,че в символиката на Червената армия,за разлика от всички армии в тази война,отсъства кръста.Затова пък навсякъде виждаме такъв антихристиянски знак като петолъчната масонска червена звезда.Кръста ние намираме у германския Вермахт:там с него награждавали и под него погребвали войниците,изобразявали го на танковете,самолетите и автомобилите.В германската армия имало и армейско духовенство,за което в комунистическите въоръжени сили било абсурд и да се помисли.
Предвид всичко това,без особен труд може да бъде разрушен мита за ,,свещената”война създаден от идеолозите на Московската патриаршия.Не е истина,че военната катастрофа от 41-ва година обърнала хората към покаяние.За такова нещо при юдоболшевиките,начело със Сталин е просто смешно да се говори.Тяхната ненавист към всичко руско и православно останала неизменна.Това се вижда и по разстрелите на свещеници,които продължили през цялата война(през 1941г.били екзекутирани 1900 души и даже през 1943-та-500),и по отношението към попадналите в съветски ръце руски емигранти,до един изпратени в ГУЛАГ.Що се отнася до покаянието на широките народни маси,то войната още един път показала отказа им да осъзнаят греха на сътрудничеството със сатанинската съветска власт.Нищо не е известно за масово връщане или изгаряне на партийни билети,нито за съзнателно отказване от червеноармейската униформа.Болшинството от народа не само отхвърлило покаянието,но и без да мисли и ,,ради страха юдейска”,под предлог защита на родината,защитавало властта на съветските окупатори.Но най-отблъскваща картина по отношение на покаянието била тази на официалната църковна власт начело с митрополит Сергий.Кой освен него,дръзнал да се обяви за глава на цялата Руска църква,би трябвало да види в тази война проявление на Божия гняв за огромните престъпления,гонения,кощунства и злодеяния на болшевиките?Какво друго би следвало да направи ако не да призове народа към покаяние,а от болшевиките да поиска незабавно възстановяване на църквата и освобождаване на невинно осъдените?
Но митрополит Сергий и неговите подчинени не направили нищо подобно.На 22 юни 1941 г.Сергий съвсем свободно,непринуждаван от никого излязъл с обръщение към,,пастирите и паството на Христовата Православна Църква”,в което кощунствено благословил вярващите хора да защитават антихристиянската съветска власт.Подчертавам че църковно се оправдавала и насърчавала именно защитата на сталинския режим.Какво още било възможно да се отбранява на 22 юни 1941г.?
Руския народ от чуждоземно робство?Но той от две десетилетия се намирал под небивало иго в колхозите и многомилионните концлагери,покриващи като мрежа цялата страна.Руската култура от унищожение?Но тя отдавна и планомерно вече се разрушавала от червените варвари,насаждащи класова и съсловна омраза и,,пролетарска”култура.Руската земя от разоряване?Тя вече четвърт век се разорявала от болшевиките чрез индустриализация,колективизация,разказачване,разкулачване и други мероприятия по строежа на комунизма.
Също толкова лицемерен бил призива на Сергий да се защитава Православието от ,,безбожните готи”.Още до началото на войната вярата вече била подложена на страшно поругание. Църквите били осквернени,иконите изгорени,свещениците разстреляни.По-голямо издевателство не би било невъзможно да си представим.Всичко това обаче било работа не на ,,безбожните готи”,а на антихристите-болшевики.Московската Патриаршия фактически лъгала,когато през всички военни години разпрозстранявала своите призиви да се защитава,,православна Русия”или да се събират пожертвования за ,,христолюбивата”Червена армия.Още преди войната било ясно,че истински враг на православието се явява само съветската власт като единственото в историята управление,попаднало под анатемата на Православната Църква.В християнска Германия,например нямало Съюз на войнстващите безбожници както в СССР.По същото време когато в Москва една след друга излитали във въздуха църкви(огромниия храм Христос Спасител например),в Берлин по лично указание на Адолф Хитлер вървяло строителство на нови храмове,в това число Берлинската катедрална православна църква,подарена от немското правителство на Руската Православна Църква зад Граница-РПЦЗ.Ходът на войната показал също,че открито руснаците можели да се молят на Христос само на териториите заети от Вермахта.Немците практически безпрепятствено разрешавали да се откриват църкви и храмове.Има точни данни на Псковската епархия,според които през 1917 г.там се числили 367 църкви и 424 свещеници,а през 1941 г.-0 свещеници и 0 църкви!Половин година след идването на германските войски в губернията вече действали 193 църкви,обслужвани от 86 божии служители.
Болшевиките обаче свирепо преследвали всяка проява на истинско православие.Всички арестувани по време на войната и след нея свещеници от неподвластната на Сталин и Сергий Катакомбна църква били разстреляни без съд и присъда.Създадената от комунистите лъже-църква,известна още като Московска Патриаршия,за изпълнение на поставените пред нея задачи получила ,,патриарх”,прословутия,,Журнал на Московската Патриаршия”,няколко църкви и подобаващо количество епископи-офицери от НКВД.
Ненапразно истинската Руска Църква в тази война в лицето на първоиерарха на РПЦЗ митрополит Анастасий благославяла не Червената армия а ,,всяко оръжие,вдигнато против сатанинската червена власт”Затова отношението към Съветско-германската война е като лакмусова хартийка за православния християнин.Почитащият я като,,свещена”или ,,отечествена”не може да бъде наречен последовател на Христос по никой начин.Нещо повече-и в наши дни последиците от войната са ясни на всички-посевместното изчезване на вярата и господството на сатаната посредством децата на Израел(този който се бори с Бога).
Сега нека да разгледаме втората част на мита за ,,свещената”война а именно твърдението за случилото се през нея възраждане на Русия и предаването на историческата традиция към СССР.Мисля,че няма необходимост да се разяснява подробно че никакво възраждане не е възможно без истинско покаяние за греховете.Това е аксиома на християнската нравственост.Напразни са уверенията че това покаяние може да бъде заменено с жертвен патриотизъм,понесени страдания,или просто е загубило смисъл,,поради изтичане срока на давност”.Съчинителите на небивалици за Сталинската,,свята рус”,би трябвало просто да си спомнят,как и при какви обстоятелства е загинала историческата Русия.Само тогава и при наличие на елементарна честност би им станало ясно по какъв път може тя да бъде възстановена.
Болшевиките,узурпирали властта на 25 октомври 1917 г. не криели че тяхна цел е унищожаването на руската държавност,и на 22 ноември1917г ,,Совнаркома”издал декрет за отмяна на всички имперски закони.С последвалите разпоредби комунистите разпуснали всички правителствени органи и учреждения.Отказали се от всички финансови задължения(вътрешни и външни),и от всички сключени от Русия договори.Уволнили всички руски посланици.Унищожили руската армия,полицията,съдилищата,училищата и университетите.Експроприирали частната собственост и премахнали държавната символика.Лишили Църквата от всякакви права,т.е.завършили унищожението на руската държавност.Ленинско-троцкистката банда напълно прекъснала приемствената връзка с историческата руска власт.На мястото на унищожената Русия евреите-болшевики създали своя собствена тоталитарна държава-СССР,която винаги и демонстративно подчертавала че няма нищо общо с ,,царска Русия”.Дори самото съхраняване на поданството на Руската империя се считало за държавно престъпление.Всеки руснак с ,,царски”паспорт,настигнат от Червената армия в Европа или Китай подлежал на арест,изселване или разстрел.Авторите на басните за приемствеността между СССР и Русия сякаш не виждат че никога,,продължителят”не се е признавал за такъв.Защото ако това бе станало,би трябвало всичко ограбено при революцията да се върне на собствениците,а съветската власт да се признае за узурпаторска.Те не забелязват че създателите на СССР по законите на Руската империя се явяват обикновени престъпници.Ако Втората световна война действително бе довела до възстановяването на Русия,то на СССР би се случило това което съветите направиха с Германия:Сталин и цялото Политбюро щяха да бъдат обесени,мавзолеят на Ленин-разрушен,а КПСС,ВЛКСМ и ЧК-ОГПУ-НКВД-забранени като престъпни организации.Червената армия щеше да бъде разпусната и ,,народния герой”маршал Жуков би се превърнал в най-обикновен червен палач.
Въпреки всички опити на Сталин да прикрие същността на болшевишките държава и армия,на целия свят било ясно че СССР няма нищо общо с Русия и нейния народ.Дори военните награди на императорската войска не се признавали,и за носене на такива бойни отличия можело да се попадне в ГУЛАГ.Затова и Жуков,кавалер на Георгиевски кръст,след като дезертирал и се записал в армията на Лейба Бронщайн-Троцки,никога повече не го закичил.Даже когато погребвали съветския маршал,носили всички получени награди,дори и най-незначителните,но не и кръста на Свети Георги.Сталин въобще ненавиждал кръстовете,затова измислил нов орден на славата-петовърхата звезда-древен юдейски окултен символ.Относно въвеждането на пагони е достатъчно да кажем че те били въведени не само в армията а и в НКВД.Така че следователите от Лубянка до 43-та година изтезавали без тях,а след това със същия успех,обаче вече с пагони.И разстрелите продължавали,независимо от преименуването на чекисткия,,нарком”в министерство.Замяната на Интернационала с новия сталински химн,може да излъже само хора които не са чели текста му,където се възхвалява,,партията на Ленин и Сталин”.Своя тост за ,,великия руски народ”Сталин вдигнал чак след като безпощадно пречупил гръбнака на същия многострадален руски народ.
И така,в заключение,нека се опитаме да разберем защо митът за ,,великата отечествена”война е толкова широко разпространен не само в границите на бившия СССР,но и бившите му съюзници като България например.В сталинските времена този мит охотно се приемал,защото предлагал удобно извинение на греха,отстъпничеството,предателството и сътрудничеството с болшевишката власт.Неговото приемане преди 15-20 години може да бъде обяснено с тоталното объркване на хората,нямащи достъп до информация и черпещи знания от съветските преса,радио и телевизия.Сега обаче след 15 години относителна информационна свобода става ясно,че работата не е само в липса на исторически знания.Създава се впечатление че нашите съвременници вече не могат и не искат да мислят самостоятелно.Изгубили всякакви нравствени и духовни ориентири,те наричат борбата срещу червената чума,,предателство и измяна”.Съвременните мас-медии изцяло под еврейски контрол продължават да изливат тонове помия върху националното ръководство на Германия и да славословят терористите Ленин и Троцки.Безумните легенди за така наречения ,,холокост”на евреите изцяло покриват напълно реалното изтребване на белите християнски народи,попаднали под болшевишка власт.В същото време цели страници от историята остават бели,така както това е изгодно на световните господари.Дори сред тази всеобща дегенерация да се намерят хора интересуващи се от миналото,то на тях им се предлага да усвоят правилната гледна точка от пропагандния телевизионен канал,,Discovery”,и няколко книжлета за ,,холокоста”без всякаква документална и историческа стойност.Цели периоди от историята на 20-ти век се закриват изцяло.По този начин хората и занапред ще бъдат управлявани като стадо от една клика ловки митотворци.Както и бе предвидил гениалният англичанин Джордж Оруел в епохалната си творба 1984.Затова и днес ключът за оцеляване на белите народи се крие в осъзнаването на историята и във възстановяването на правдата.Само така европейските нации биха могли да възвърнат почти изчезналата си духовност и да изградят една истинска Нова Европа.

Борислав Николаев

Източник:
http://www.cheshitgroup.org/pubs/detail ... t=1&id=132

[Siegfried]

След 1944 година, руските войски насилват и избиват не само немските си врагове, но и граждани на държави, които заедно с тях са воювали срещу националсоциализма. Това насилие няма никакво друго обяснение освен варварската натура на източните съветски орди нахлули в християнска Европа. През есента на 1944 г., едновременно с навлизането в Източна Прусия, съветските войски атакуват Белград. Те се държат там точно така както и на немска земя:

В интервю за Радио Свобода историкът Борис Соколов разказва:

- Била ли е кървава операцията?

- Бих казал, не най-кървата. Немският гарнизон в Белград, няколко хиляди души, е бил избит почти напълно. Съветските войски, според официалните данни загубили 13 000 убити, но всъщност може би 20 или 30 хиляди души. Но там в Белград още веднъж се проявява типичното поведение на Червената армия в Европа: войниците извършват 119 изнасилвания и 113 жени са били убити. Само за месец след като на територията на Сърбия има само няколко съветски дивизии и това поведение предизвиква голям отзвук. Когато делегация на югославските комунисти пристига в Москва и се опита да получи от Сталин някои разяснения, извинения, той казва, че станалото е нормално и никакви претенции не трябва да има.
Често са били изнасилвани момичета от армията на Тито. Известен е следният случай: Батальон от югославската армия изпраща девойка на доклад в щаба на съветска дивизия. Момичето е изнасилено многократно от руснаците. По време на посещението си в Москва, Тито и Джилас повдигат този въпрос пред Сталин, но той защитава насилниците: „…не ви ли е жал за нашите войници изминали хиляди километри … позаваблявали са се малко …” ( по спомените на Джилас)


Югославският дисидент Милован Джилас пише: ” … югославските власти едва след известно време събират достатъчно данни за зверствата на Червената армия: Според донесения от гражданите, е имало 121 случаи на изнасилване, от които 111 – изнасилвания последвани от убийство и 1 204 случаи на грабежи с нараняване – цифрите не са толкова малки ако вземем предвид, че Червената армия навлиза само в североизточната част на Югославия. ”


Независими изследователи отбелязват, че след съветското “освобождение” в Белград се извършват, “най-масовите разстрели и убийства, които градът е преживявал в историята си … Първата вълна от репресии – без съдебен процес са избити повече от 10 000 души в Белград, гробовете на които са все още неизвестни.В книгата си „Сталинската унищожителна война 1941-1945” издадена през 1999 година, немският историк Йоаким Хофман(«Stalins Vernichtungskrieg 1941–1945», F.A. Verlagsbuchhandlung GmbH, München.) пише:

„По отношение на военната дисциплина, в Червената армия през 1944 г, прогресивно се увеличава диващината. При връщането си в бившите съветски територии, като Украйна и Полша, балтийските държави, но и в Унгария, България, Румъния и Югославия, издевателството и насилието над местното население е толкова голямо, че съветските командни структура са били принудени да предприемат енергични действия. [ 18] По този начин, командирът на 4-ти украински фронт, армейски генерал Петров, в заповед № 074 от 8-ми юни 1944 г. Осъдил “възмутителните лудории” на войските си на територията на Крим, достигащи дори до въоръжени грабежи и убийства на местни жители. “[19 ] Той нарича тези войници “бандити”, “крадци” и “въоръжени престъпници”, които използват “безпомощността на цивилното население и петнят доверието в Червената армия. „… Колко трудно е било положението в Полша разбираме от дневника на загинал офицер от 5-ти артилерийски корпус на 1-ви Балтийски фронт, Юрий Успенски: “Ние сме много враждебно настроени към поляците – пише той за ситуацията във Вилньос – дори някои казват, че те трябва да бъдат избесени”, и след това добавя :” Полската нация е исторически нежизнеспособна. “

http://www.extremecentrepoint.com/archives/6125

“Историята, или по-точно историята, която ни се поднася, прилича на запушена тоалетна – пускаш водата, измиваш, а мърсотията въпреки всичко изплува на повърхността”

Гюнтер Грас, “Треакторията на рака”

През октомври 1944 година, съветската армия нахлува в Източна Прусия. Още на границата руският войник го чака огромен плакат:

«ВОТ ОНА, ПРОКЛЯТАЯ ГЕРМАНИЯ!»

За повече нагледност плакатът бил увенчан с голяма стрелка сочеща към ненависния Запад. Само две години преди това, чекистът писател Другарят с главно “Д”, Илей Еренбург, приятелят на Сталин и Берия пише:

” … Ние разбрахме: немците не са хора! Откъдето думата “немец” за нас е най-страшно проклятие. Оттук нататък самата дума “немец” изпразва оръжията ни. Няма да говорим. Няма да се възмущаваме. Ще убиваме. Ако ти не си убил за деня поне един немец, денят ти е провален. Ако ти си мислиш, че вместо теб немецът ще убие съседа ти, ти нищо не си разбрал. Ако ти не убиеш немеца, той ще те убие. Той ще плени семейството ти ще го мъчи и ще го отведе в жалката си Германия. Ако ти не можеш да убиеш немеца с куршум, убии го с щик. Ако на твоя участък има затишие, ако чакаш боя, по-добре опитай се да убиеш немеца преди боя. Ако оставиш немеца да живее той ще обеси руски човек или ще изнасили руска жена. Ако си убил един немец, убии и втори – за нас няма нищо по-весело от немските трупове. Не брой дните! Не брой километрите! Брой само едно: убитите от теб немци. УБИЙ НЕМЕЦА! – това те моли възрастната жена. Убий немеца! – пова те молят децата. Убий немеца! – това крещи земята. Не се колебай! Не пропускай! Убивай! …”

(«Красная звезда», 24 июля 1942 года)


… и руснаците в Германия изпълняват напътствията на Илей Еренбург – убиват немците и изнасилват жените.

Британският фелдмаршал Монтгомери, на когото долагат за поведението на Червената армия в окупираните немски територии, в своите мемоари нарича руснаците “наистина диви азиатци” и добавя: “Тяхното поведение особено по отношение на немските жени предизвиква в нас отвръщение. В някои райони на руската зона практически не са останали немци. Те всички са избягали под натиска на варварите”.

Според американският Генерал Китинг(Keating), който е бил добре запознат със ситуацията в руската част на Берлин: “…разюзданите действия на руските войски са сходни с действията на ордите на Чингис Хан.” В същото време Джордж Ф. Кенан още веднъж потвърждава устно пред американския специалист по международно право Алфред М. де Заяс, това което е написал в мемоарите си: ” … съветите изтриваха местното население от лицето на земята по начин, който няма аналог от времето на азиатските орди”

http://www.extremecentrepoint.com/archives/3485

[Siegfried]

Съветската окупация на България или третата национална катастрофа

http://desebg.com/2011-01-06-11-54-16/7 ... 3-17-07-46

http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4146877

[irradeum]

Фланкера пак е прекалил с енергийните напитки .....

[Siegfried]

[wrapimg=]https://einsamerkrieger.files.wordpress.com/2012/05/russian-terrible-atrocities.jpg[/wrapimg]

Съветски войник краде колело на берлинчанка. Нещо в кръга на нещата за азиатски орди. Де да беше само това - контакти, техника, дрехи, хранителни запаси, оръжия - няма граници за съветската лакомия и алчност.

[Тони]

За жалост с времето истината се изкривява. Скоро ще започнем да плачем, че нацистите са разбити. Между другото вече има наченки на скръб по Хитлер, макар самият той да е обещавал да ни направи на тор, заедно със славяните.

[Siegfried]

Английски източници за ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА на съветската армия срещу цивилното население -

http://latvianhistory.com/2011/05/09/so ... 1944-1945/

http://articles.chicagotribune.com/2002 ... s-red-army

While the battle continued, another savage onslaught was going on. It was grim and personal. The hordes of Russian troops coming up behind the disciplined front-line veterans now demanded the rights due conquerors: the women of the conquered.
Ursula Köster was sleeping in a Zehlendorf cellar with her parents, her 6-year-old twin daughters, Ingrid and Gisela, and her 7-month-old boy Bernd, when four Russian soldiers beat in the door with their rifle butts. They searched the shelter; finding an empty suitcase, they dumped jars of canned fruits, fountain pens, pencils, watches and Ursula's wallet into it. One Russian found a bottle of French perfume. He opened it, sniffed, and poured the contents of the bottle on his clothes. A second Russian shoved Ursula's parents and the children at gunpoint into a smaller room of the cellar. Then, one after another, all four assaulted her.
Around six the following morning the battered Ursula was nursing her baby when two other soldiers came into the cellar. With her baby in her arms, she tried to dodge past and out the doorway. She was to weak. One of the soldiers took the baby from her and put him in his carriage. The second man looked at her and grinned. Both were filthy; their clothes were gritty, and they carried knoves in their boots and wore fur caps. One man's shirttail was hanging out of his pants. Each one of them raped her...)
In Wilmersdorf, Ilse Antz, her younger sister Anneliese, and her mother, who had initially formed favorable impressions on the Red Army, were not bothered for some time. Then one night just before dawn Anneliese was dragged out of the bed she shared with her mother. She was carried screaming upstairs to an apartment, and there she was brutally assaulted by a Russian officer. When the Russian was finished he stroked her hair and said, "Good German."..)
After that, the Antz family experienced repeated savagery. At one point they were taken out and placed against a wall to be shot. At another, Ilse was raped again. They began to think about suicide. "Had we had poison, I for one would certainly have taken my life," Ilse recalls...)
Fathers Josef Michalke and Alfons Matzker, Jesuits in Charlottenburg's St. Canisius Church, realized just how far women had been driven by the Russian ferocity when they saw a mother and two children taken from the Havel River. The Woman had tied two shopping bags filled full of bricks to her arms and, grasping a baby under each arm, had jumped in.
One of Father Michalke's parishioners, Hannelore von Cmuda, a 17-year-old girl, was repeatedly raped by a mob of drunken Red Army men; when they were finished they shot the girl three times...)
Margarete Promeist was in charge of an air raid shelter. "For two days and two nights," she recalls, "wave after wave of Russians came into my shelter plundering and raping. Women were killed if they refused. Some were shot and killed anyway. In one room alone I found the bodies of six or seven women, all lying in the position in which they were raped, their heads battered in."