Томе, една молба - уволни Николайчо, той достатъчно взима от боклука на София. Ето поредната"безплатна статия", която не цели да прикрие недъзите на боклукчийте и не прехвърля проблема на здравата глава... Видетели, Йешич е виновен за напускането на Тошко.... аз му чета посланието на Тошко, където ясно казва, че си тръгва заради отношението на титан към клубът, легендите и тн.. а николайчо ми дава дрга гледна точка, същият е като вальо-кокоремонтов и семейаство чьорно-русевич
5 пъти „УРА” за Тошко Янчев
11-01-2013 Ники АЛЕКСАНДРОВ
5 пъти „УРА” за Тошко Янчев
ЦСКА скоро няма да има подобна футболна личност
Ники АЛЕКСАНДРОВ
За Йешич тепърва ще се пише по-нататък. Не че сега няма за какво, но спазвам принципа за пълна равнопоставеност по начално доверие към всеки един футболен треньор. Макач, че сърбина започна доста по-рано второто си треньорство в ЦСКА. Съвсем не от онзи ден, когато Майкъла го обяви и съвсем не толкова колегиално. Но сега не ми се говори за това, хайде за малко да оставим настрана цялата тази Балканиада. Онзи ден на представянето му, колега фото-репортер моли за по-добра видимост, колегата-преводач пък му отвръща за някакви „дамски тоалетни след това...”, някава блъсканица, някакво ниско ниво. Дават клубните червени фланелки да двама души, които мигат на парцали, не знаят къде се намират, Йешич три пъти им казва имената, никой така и не ги запомня. Извинявам се, но помощник-треньори на ЦСКА са били големи бивши фигури на клуба като Анатоли Нанков, като Стойчо Младенов, като Ради Здравков, ако щете Милен Радуканов, играча забил онзи знаменит гол срещу Ювентус. Така че, простете за отклонението, прескачаме тази мила родно-балканска картинка. Ще си поговорим за едно истински ГРАМАДНО име в историята на ЦСКА.
Сега да седна да изброявам статистиката на Тошко Янчев като футболист е напълно нелепо. Бил е шампион,
има стотици мачове
и то като капитан
на ЦСКА.
Колегите ако искат да пуснат една табличка, макар тази седмица да се нагледахме на разни „пребогати автобиографии”. Всъщност, за да спрем наистина до тук с темата Йешич, новия треньор изпусна перфектен шанс да поведе с 1:0. Не благодарение на миналото си на „Армията”, което много добре знам и няма нужда да ми го припомнят, тъй като съм бил сред малцината щастливци били и на „Анфийлд” и на „Бай Арена”. Не и благодарение на жестоматичните метафори за обединението, които ми звучат като претоплена манджа. От кого ли не сме ги слушали и гледали. Йешич пропусна рязко да вдигне рейтинга си, ако бе започнал пресконференцията по следния начин: „Ще направя всичко възможно, още утре Тошко Янчев отново да е футболист на ЦСКА!”. Ако ще да го бе направил и лицемерно, ей така, като показна ПР-акция. Може изобщо да не се бе стигнало до преговори, до разговори. Най-вероятно дори такива да се бяха провели, Тошко да бе останал категоричен в решението си да напусне клуба. Но Миодраг щеше да спечели страшно много позитиви и точки, още с първия си ден. Жалко, нямаше кой от обкръжението му да му го подшушне. Това, че съжалявал за отказа му, споделено впоследствие, бе като някаква дежурна, хладнокръвна реплика.
Всъщност Тошко си тръгна по същата причина, поради която изгоря и Стойчо Младенов. Да избегне допълнителното унижение. Да се говори, че халфът е любимец на вече бившия треньор и едва ли не само благодарение на него е цялата тази натрупана кариера е плоско. Някак не виждам какво още да се добави, след всичко изписано по повод отдаването на № 5 към любимия му клуб. Сега очаквам да се появят и няколко коментара, как Янчев заслужавал бенефис, някакво по подобаващо изпращане. Глупости, големия играч остава в сърцата на феновете не поради някакъв бенефис, някакъв тъп мач, където ветерани с шкембаци си правят шпалир, за да си припомнят позабравеното чувства от вкарването на голове. Къде, къде по-големи мижитурки си направиха бенефиси, айде мерси и за Тошко Янчев. Най-големият бенефис, който можеше да му бъде направен бе предстоящия пролетен дял от първенството. Няма значение със Стойчо или без. Бил си тръгнал той сам, никой не го е гонел? Моля ви се, нека поне за миг не бъдем лицемери. Дори факта, че
не си плащал три
месеца заплатата
на капитана си,
при това тя шокиращо далеч не е сред най-високите в тима, е достатъчен, за да сме сигурни дали Янчев си е тръгнал по собствена воля. Да пречупиш по такъв начин обаче футболен кумир, историята помни и няма да забрави. Това не е някакъв пореден измислен герой от нощните заведения в Студентски град, случайно минаващ за кратко и през „Армията”. Това е момчето, което олицетворяваше малкото останъл блясък от ЦСКА. Тошко бе веруюто на армейците, философията и смисъла на тяхното съществуване. Години наред съм го виждал как прекарва свободното си време през подготвителните лагери. С книжка в ръка (последно време с електронен четец), приседнал в някое закътано сепаре или краен диван. Режимлия до болка, капитан и извън терена, един от малкото, които правеха веднага опит да въвлекат всеки един новодошъл чужденец в обстановката. Без капка арогантност в поведението си. Един отбор от 11 Тошковци правеше ЦСКА автоматично нещо повече от голям отбор. Уви,
вече не остана
нито един.
Мнозина може би са доволни от неговото напускане. „Аре метла, барабар с ментора си” – обзалагам се, че подобен род възгласи са се чули мигове след решението му. Изречени от хора, за които ЦСКА вероятно никога няма да означава нищо. Сигурен съм и в друго – още дълги години напред в този отбор, в ЦСКА няма да бъде произведена подобна личност, която да отговаря на представите на същия този отбор. Няма да се появи фигура, за която да бъдат изписани някакви силни думи. От десетина години червената съблекалня е просто един временен пристан за футболни номади. За пришълци, уж професионалисти, които минават и си заминават по живо, по здраво. Фигура обаче се изгражда твърде трудно. Много по-трудно, отколкото да блеснеш за два-три мача, да бъдеш звездата на полусезона. Да вкараш някой и друг важен и решаващ гол и толкоз. Голяма фигура се става не с много мачове, не с голове, а с присъствие. Тошко Янчев притежаваше това присъствие в ЦСКА и знайте, има и такива сред оредялите трибуни, които ще го оценят, които ще запомнят това присъствие и ще го споменават за пример. В България нямаме традицията да „вдигаме” високо и завинаги емблематични номера, фланелки на най-големите в даден клуб и повече никой да не носи техния номер. Тошко няма нужда и от това. Но когато някой ден отбора отново заиграе на „Армията” и се вкара гол, феновете ще скочат, ще протегнат разперени пет пръста на ръцете си във въздуха и ще се знае: „№ 5 завинаги!”
