Мнениеот milka » 27 фев 2011 01:05
Друми Георгиев
Беше време, когато сблъсъкът между Левски и ЦСКА наистина оправдаваше смисъла на понятието „Вечно дерби”. В последните години двубоят между „сини” и „червени” се превърна в дерби на емоциите, на агитките и на многото празни приказки.В първия кръг на пролетния полусезон на „А” група „армейците” излъгаха беззъбия отбор на Ясен, който явно остана неясен за своите възпитаници след дългата подготовка и почти едномесечните лагери на гръцка и кипърска земя.Това, което ме изуми не беше победата на ЦСКА, тъй като в мачовете между двата най-успешни български отбора много често се е случвало победител да излезе този тим, който се намира в по-лоша форма, с по-малко точки, с повече трески за дялане.Само преди година и половина гледах невярващо как ЦСКА смачка Левски в мач, в който „сините” се отърваха само с два гола. Тогава почувствах болка, една тъпа болка, при която стоях на едно място и се чудех как се случи така, че моят любим отбор бе пребит със своите „камъни” – спортната злоба, хъсът да надделееш над по-успешен в евротурнирите отбор.В повечето случаи Левски биеше ЦСКА на инат. Много често разликата между двата отбора е опирала до желание. Тази вечер не видях желание у футболистите на „сините”. Празните приказки с „прегарянето”, стъписването и тем подобни говорят по-скоро за липса на професионализъм и морал. Никога не съм чул или прочел такива оправдания от германски, испански или италиански отбор. Явно „прегарянето” е често срещана практика за „бурето с барут” в Европа – Балканите.Когато си се готвил два месеца при отлични условия, когато си добре заплатен и получаваш възнагражденията си навреме, за разлика от над 90% от колегите си в България, тогава си длъжен най-малкото да изпотиш фланелката и след мача да паднеш на терена, останал без въздух. Поне така правеха предишните поколения, които носеха екипа на Левски.След мача, загубен от „сините” с 1:3 не почувствах болка, не почувствах и яд. Не случайно англичаните аплодират своите отбори когато спечелят корнер, но и когато изчистят в корнер. Феновете на Острова се радват не толкова на конкретно техническо изпълнение, а на желанието да се бориш и да защитаваш емблемата на своя отбор.Единайсетте в синьо не защитиха емблемата, не защитиха името „Левски”. У тях нямаше ентусиазъм, нямаше и грам желание, нито пък така нужното спокойствие. Пред медиите се появяваха изказвания за звучен разгром, за сигурна победа. Истината е, че самите футболисти на Левски не се чувстваха уверени в себе си. Комфортът да тренираш в разкош цял месец през зимата не ускори процеса с подготовката, а го забави. Звучният шамар от „армейците” може и да посъбуди всички в лагера на Левски, тъй като „сините” бяха изпаднали в една необяснимо сладка дрямка, в резултат от някакво тяхно си опиянение. Заканите за разгромна победа над „кръвния враг” никога не са ми се нравили и донякъде се радвам, че ЦСКА победи. Защото един стойностен отбор не трябва да говори пред медиите, а на терена. Сега интервюта могат да дават само футболистите на Левски. Тези на ЦСКА вече говориха - през 90-те минути на стадион „Георги Аспарухов”.Наскоро попаднах на една интересна мисъл – „Кое е това нещо, което се е родило в Англия, преживяло е бурна и неповторима младост в Бразилия, зрелите си години ги е изкарало в Германия и накрая тъжно е умряло в България?”. Отговорът е много прост – футболът. В последните години зарядът на мача между двата най-големи български отбора идва от феновете, от хореографията и медийните изяви, но спортно-техническите достойнства липсват. Победителят си брои победите, подобрената голова разлика в дербито и прави някакви мераци за титла. А после?! После идва Жилина, Базел или БАТЕ и нашите тимове само гледат Кака по телевизията. А ако случайно стигнат до звезда като него, се радват като малчуган на досег със своя идол и си правят снимки с него. Тъжно, наистина тъжно. В двубоя срещу ЦСКА не видях ярко-синята страст, не почувствах нажежена атмосфера на самия терен. Жалко за публиката, която не спря да подкрепя своя отбор. Жалко за зрителите, които отделиха от времето си, за да подкрепят на стадиона и пред телевизорите едни играчи, които не са лоши като футболисти, но са много далеч от определението „Играчи”. С много малки изключения.Синята фланелка, носена от избраниците на Ясен Петров изглеждаше някак си сива и тежка за тези, които излязоха уж да защитят честта на Левски тази вечер. Сивото е цветът на нерешителните, на тези, които нямат ясна концепция какво да правят. Сивото е за тези, които правят нещо, само и само да се освободят от него. Така, както футболистите на Левски излязоха във днешната февруарската нощ, само за да се освободят от товара на „вечното дерби” и да го прехвърлят на без това изстрадалите си верни фенове, които ще „пребоядисат” с фенската си любов омърсената „сива” фланелка отново в неповторимото синьо. Така, както го правеха десетки пъти в последните години.
Смея да се съглася. Лично за мен ЦСКА отново показа ,че ще бъде фактор макар ,че беш набързо зачеркнат още преди края на полусезона което бе изключително погрешно.И не на последно място се потвърди поговорката ,че големите изцепки преди важни мачове не вършат никакви работа освен да покачват напрежението върху самият отбор и играчите. Аз лично не съм виждал по-вдървен Левски от няколко години сякаш ги бе страх да атакуват. Дембеле е изключително ялов особено днес. Все пак нещата са поправими но началото за едни е прекрасно ,а за другите ужасно.
кво праиха 2 месеца ве подяволите квооооооооо аз такова чудо не съм виждал ;( нзззз тото ли кво е нз баси срама 
