Лудостта на един народ

[Xanko]

Тогава бях в кандидатстуденска кампания през деня учех 13 до 19 часа вечер гледах мачове и спех до обяд спомямси че след мачовете си лягахме в 4 5 часа а майка си бях наредил дежурна за вестници тогава някои спортни вестници излизаха със следобедно издание заради мачовете имам всеки брой от световното на 7 дни спорт. След всеки мач се къпехме в шадраваните, а по радио и тв говореха за радостта и пускаха песни на държавите които сме били до момента, най-емоционално наистина беше с Мексико, а да се похваля имах три баса че ще бием Германците изядох тогава Делта сладоледа беше мно модерен и скъп та си спечелих три после след мача с Италия два върнах не бях виждал третото момче че да се хвана иснего на бас. Въобще заглавието на темата е точно.

[ros]

Знаете ли... Сега като се замисля и ми нахлуват в съзнанието такива емоции, че се просълзявам... И аз като колегата имам всички броеве на 7 дни спорт и едно временно издание САЩ 94 /на вестник 24 часа/. Спомням си прекрасно всеки миг. Тъкмо си бяхме купили видео и си взех 3 касети за трите ни мача... Наложи се да купувам още разбира се. И сега ги пазя и си ги пускам. Настройвам се с приятни емоции и надъхващи спомени.
Не е вярно, че румънците са се радвали на успеха ни тогава. тТ отпаднаха на четвъртфиналите от Швеция и ги беше много яд заради великолепния Хаджи тогава... Полуфинала с Италия го гледах заедно с двама гърци, които ми бяха на гости и те истинси ни се радваха... Може би за да оправдаят някак си тежката си загуба от нас. Но мача за третото място го гледах в Румъния /тогава ми се наложи да съм там/ и всички румънци ненавиждаха Стоичков и ни се подиграваха за загубата от Швеция. Но онова велико чувство, което българите предизвикаха не се забравя...
Та сега се чудя на бразилци и германци... Те имат толкова много успехи и едва ли си спомнят нещата с такива подробности, които ние помним... И дали това не е по-добре. Този уникален и единствен успех е най-значимото нещо в спорта, което сме постигнали

[Xanko]

Сега се сещам, че лудостта ни беше обхванал до такава степен, че гледахме облечени с едни и същи дрехи, седяхме на едно и също място и то седнали по един и същ начин, аз примерно още си пазя едни къси гащи и червена тениска най-обикновенно трико с тях от суеверие изгледах всички мачове от Гърция до Швеция переш и обличаш за мача абе луда работа, но незабравима.

[ros]

Мачът с Аржентина свърши в 5 сутринта на първи юли... Това е единствения джулай който съм посрещал... А в Силистра, след мача с Германи я по центъра имаше такава тълпа... както се казваше в онази реклама " Два билета за големия мач - НЕЗАБРАВИМО"

[athom]

За първия мач баща ми беше купил бутилка шампанско, зер щяхме да записваме първа победа, нали играехме срещу "слабаците в групата" Нигерия.

Е, отупаха ни едно хубаво...шампанското си остана в хладилника и си легнахме тихо тихо.

Мача с Гърция го гледах в едни комшии, във входа бяхме 10ина момчета...на възраст от 13 до към 19 (аз лично на 17 по това време)...

Напукахме им каните на византийците...и после цяла нощ обикаляхме квартала, никой не спа.
Една ИФА не спираше да обикаля напред назад с моя милост отгоре блъскащ като ненормален по една празна тенекия от сирене.
Изпихме сигурно всичката бира в квартала.

С Аржентина вече си бяхме повярвали, изгониха Марадона от Световното, вече пред входа...без изключение цялата популация беше отпред.
И тях леко ги набихме, помня че това е единствения момент в който всичко живо от входа се обичаше повсеместно. ))
После естествено пак обиколки, думба-лумба...лудница, гнявене с някви девойки които мисля че повече не видях, сбихме се с някви пияни...

Мексико...него го гледах вкъщи, сигурно още имам белези по ръката там където ме стискаше по време на дузпите майка ми, Бог да я прости.
После пак напред назад.


Германия...е това вече беше върхът. Подскачащи трамваи посреднощ, на Аптека никой не зачиташе нищо - светофари, тролеи, трамваи...знамена, адски много знамена, клаксони, еуфория, бири, пак случайни запознанства с някви фенки...хора от извън София дошли да гледат мача на НДК...лудница.


Полуфинала с горчивината, осъзнаването че никога няма да ни пуснат при наистина големите, годините след това в които винаги като псувах някой съдия имах едно име наум - Жоел Киню...поне докато не се появи Майк Райли доооооста години след това.


За малкия финал вече беше уталожено, а и беше се прокраднало отнякъде за някви интриги за това дали да се прави Стоичков голмайстор или Михайлов вратар...съответно злополучния мач с Швеция...които пък за беда си вкараха всяка читава атака.


Незабравими спомени, едно лудо лято.
Донякъде Левски се доближиха до това чувство с рейда си в Европа преди няколко години, но онази лудост до сега няма равна в живота ми.


Пожелавам и на по-младите от мен почитатели на футбола някога да имат възможноста да изпитат такива усещания. Велико е.