Тохарската (юеджи) теза - накраткоНачалото на тохарската теза за произходът на българите се поставя в 30 години на миналия век- от изследователите Питър Буудберг и Карл Менгес. Тезата не е развита - поради господството на утвърдени и развиването на различни тези в българската историография и наука. По- новите данни и изследвания, позволяват на българския изследовател на историята и произходът на българите д-р Ж.Войников , да развие тезата - в една по-стройна теория. Теорията не е позната и популярна - в съвременното историческото пространство, поради фактът че не е представена официално, и няма резенции за нея.
Ще започна с кратко представяне на тохарите:
Пратохарите са част от протоиндоевропейската общност, отделеили се най-рано от семейството, и мигрирали на изток. Предполага се мястото за мигриране и разселване на тохарите е културата Средни Стог, от която в около 4 000 г.п.н.е, пра-прототохарите мигрират на изток - и формират културите от Афанасовски тип - в Средна Азия, а по късно и на територите на Съвременен Източен и Северен Китай - сътветно в региона на Таримския басейн, а най-източно проникналите тохари - в провинция Шансу.
Във втората част от темата ще представя и някои други данни за тохарите, и ще спомена източниците си
Тохари- юеджиТохаритре /toχri -те/ са познати с имената: "Тогара", "гара", "тохара" "тогар". Суфиксът То, означава "големите"- хари (тохари, юеджи). Вижте
http://depts.washington.edu/silkroad/te ... es4_6.htmlХ.Бейли (1985 г.), смята че зад загадъчния етноним "юечжи" се крие названието gara, garvā, garrvā. В хотаносакски документи той разчита ttau-da-gara и го свързва с названието тохари, с гръцкото –γαρα, Θογαρα, тибетското to-gar, санскритското tukhāra, персийското tuxāristān и хотаносакското ttahvāra. Той смята че преходите между звуците g, γ, χ, са закономерни, сравнявайки тибетското B`ho-gar, названието на Бухара и tho-gar, thog-gar, респ. тохари. Названите *gara, се среща и в хотаносакски документи от 10 в. Китайските източници споменават за заселването на различни тюркски племена към градовете Şacū и Kamcū /Шачжоу и Гуанчжоу в Кансу/, където хотансакските извори споменават за хората *gara, или maja gara – нашите съюзници гара, които са съседи на тюрките. Китайците съобщават за народ, обозначаван с йероглифа , , , живеещ около града Čaʼn-ie, т.е. Чанъе – мястото на голямата битка на юечжите с хунну и последвала от това миграция на запад. Бейли посочва че китайския йероглиф , се произнася също като hgvyar, hgyar, hgvar, отразяващ названието *gara, с ларингиално /с придихание/ `h.
Йероглифът според Халун се произнася като sgu, според Еноки като sguĵa, а според Е.Пулебланк – iat, респ. ятии. Поради факта че етнонима се среща и под формата ta – голям, , – големи юечжи, за разлика от sjao - малък, , – обозначението на „малките юечжи”, останали в Кансу, подчинили се на хуните, то може да се предположи че tho-gar, tho-gar- tsп, означава просто „големи гари”. Явно китайското ”юе” означава некитайската дума γar, а знакът - tsп < tśi`, t’a, или по-старата му форма – ťčĕg, т.е. получаваме протоформата *gar-čik, *gar-jik, като в иранските езици, суфикса -čik, обозначава етническо название, напр. таджик. Може да добавим че в тохарски –cuki е суфикс за мн.ч. обозначаващо група хора с дадено занятие. Също основата tau-, tu-, означаваща многобройни, много, респ.народ е широко застъпена в индоевропейските езици. Така получаваме *tu-*gara – многото гара, народът гара или народът гарчи. Според Бейли китайското да-юечжи е закономерно предаване на названието тохари и може да се преведе като планинци, народ на планината. Според Б.Гагуров етнонимът юечжи е винаги свързан с етнонима тохари в древните гръкоримски източници. И така, виждаме че самоназванието на загъдъчните юечжи е било „гари”, „кхари”. Бейли го свързва с планина, планинци, но може да се посочи и алтернативно решение, свързано с българското хъръ, хора, пракрит hāra, gujjara, хинди arārā, gharrā, пущунски hāzir, таджикски halk, осетински čыr, dzыr, guыr, палийски kira, бенгалски arū, harū, кашмирски āru, uru, ōru, hedur – хора, човеци, люде. В пущунски khor – приятел, близък. По Херодот при скитите o.ro, o.tro, o.tar означава мъж, човек.В чувашки ărаt, ăru – хора, народ. В староуелски gwr, старобретонски gour, корнуелски gur – човек. Твърде интересен паралел показва осетинското tыguыr, dzыguыr – група хора, общност, племе, народ, дало етнонимите тагаури, дигори – другото самоназвание на носителите на иронския и дигорския осетински диалекти. /ОРС/ Или то-хари е означавало група хора, народ, тох. gar, khar, е еднакво с българското хора, старобълг. хъръ, аналогично на осетинското tыguыr, dzыguыr - тагаури, дигори.
Българската връзка* Основател на държавата Младша Чжао, Ши Ле, е по произход от племената цзе. Санпиен Чен смята че името булодзи/болудзи/булоцзи е закономерно предаване чрез китайска транскрипция на етнонима българи, като се позовава на Питър Буудберг /неизвестен у нас изследовател от 30-те год. на 20 в./ и Карл Менгес. Той смята че вероятната изходна форма е била Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan‚ среднокитайското B`uo-lak-kiei, което реконструира до Bulgar/Bulγar, съответно китайската форма - *бо-лак. Лу Фейан, във своя трактат по китайска фонология, също смята че формата Buliugu, е само друг вариант на корена Buluoji.
В тобаската династия Северна Вей асимилирани представители на този народ, са носили фамилията Булуген. Дори един от владетелите на д-вата Бей-Ци, Северна Ци, или известна още като Източна Вей, император Ву Ченг, приел тронното име Гао-Дан /537-569 г./, носи прозвището Булоцзи , което показва произхода му. Съвр. китайска транскрипция на България и българи е съотв. Баодзялия и баодзяли и се приближава до танската форма.
”Цзин-шу” съобщава че областта Цзе от която идват цзеху се намира в окръг Усян, пров. Шанси отговарящи на земите около съвр.селище Юйше. По външен вид цзеху са с дълбоки очи, високи носове и гъсти бради, т.е. типичните за китайските автори характеристики на бялата раса. В ”Лян-шу” се уточнява че от племената цзе, произлизат хуа и хвар, както и йеда – дали начало ефталитие. Те са далечни потомци на старите юечжи.
”Бей-ши” посочва че „на запад от Ию е на север от Янци /Карашар/, до планините Байшан обитават циби, булочжи, иде, супо, нахе, уху, хегу, еде и юйуниху”. Ясно виждаме булоцзите като обитатели на земите северно от Карашар, редом с ефталитите /йеда, иде/, протоуйгурите /уху/, протокиргизите /хегу/, протокипчаките циби /по-старото ханско кюеше/. В ”Суй-шу” също се споменават племената сродни с болудзите и техните локализации: На запад от Иу /Хами/ и на север от Янци /Карашар/ близо до предгорията на Белите планини /хребеда Актаг, част от Тяншан/ живеят циби, болочжи, иде, супо, нахе, уху, хугу, еде, юйниху и др. Разполагат с 20 хилядна армия. В късния текст „Венсянтункао” от Ма Дуан-лин, се изброяват част от племената влезли съюза теле: „На запад от Иу, на север от Янци, по склоновете на планината Бо [Бай]-шан, обитават шиби, боло, чжии, чжи, субо, наге, уху, гухе, учжи, ниху и др. [племена], имат войска от 20 000 войни” . Преписвачът е разделил названието булоцзи на две части, което е явна грешка.
Яо Вей Юан, по-късен автор в своето ”Изследване за племената ху” пише че племената цзе са потомци на юечжите, грешка е да се смятат за част от хунну! В 329 г. булодзите цзе унищожават хунската държава Младша Чжао в Северен Китай, но в 348 г. са победени от Ши Мин, наследник на управляващия род в Чжао. Тогава загинали много войни цзе. Именно за тях Яо Вей Юан пише да не се бъркат с хуните, защото са юечжи.
Още за тохарите:За загадъчните тохари науката научи едва в края на 19 в. През 1889 г. англичанинът Боуер окрива в оазисът на гр.Куча в Източен Туркестан древни ръкописи написани на неизвестен език с индийското писмо брахми. Руският консул в Урумчи, Петровски също открива подобни ръкописи и ги публикува в Петербург като предизвиква голям интерес сред европейската научна общественост. В 1898 г. Руската академия на науките организира експедиция в Източен Туркестан водена от Д.А.Клеменц. Резултатите са оповестени на ХІІІ конгрес на историците в Рим в 1899 г. Конгресът приема програма за изследването на Източен Туркестан. В годините до І-св.война, следват една след друга руски, немски, френски, английски и японски експедиции.
В 1908 г. чешкият лингвист Й.Покорни успява да разчете неизвестните текстове написани с брахми и доказва че това е непознат индоевропейски език.
Според средновековен уйгурски колофон /текст/, неизвестният език използващ брахми , на който е написано свещеното будиско писание се нарича ” тохри”. От тук той е наречен тохарски език. В последствие се откриват два варианта на този език наречени тохарски /а/ източен, разпространен между Карашар, Турфан и Бешбалик и тохарски /б/ западен, свързан с района на Куча. Някои разглеждат тези разновидности като два диалекта на един език, но повечето лингвисти – като два близкородствени езика. Понастоящем са известни около 4000 – 5000 думи от тези езици. Свързани са предимно с будистки текстове то първите векове на Новата ера. Според езиковедите разделянето на двата клона е станало около 2 – 1 в.пр.н.е. и съвпада с времето на мащабните миграционни процеси протекли в района на Синцзян, поради хунската експанзия.
В науката съществува голям спор нерешен и до днес: Трябва ли да се отъждествяват тохарите описани от гръкоримските автори и юечжите от китайските династични хроники с племената завладели Гръко-Бактрия в 2 -1 в.пр.н.е. създали Кушанската държава, или става дума само за създателите на градовете – оазиси в Синцзян, асимилирани от тюрките в първите векове от новата ера .
Някои смятат че термина тохари и тохарски език може да се отнесе само към зоната на тохарски /а/. В уйгурския текст – превод на будиската ”Свещена книга Майтрейясямити”, написана от Бодхисатва Ариякандра, се споменава езика twqry-tyly. Ф.Мюлер разчита twqry като toχri с глухо изговаряне на ”х”. Той го свързва със споменатите в Средна Азия тохари на Страбон и Птолемей. В по-късните средноперсийски, манихейски текстове територията на Бактрия се нарича Twγr-yst`n /Тохаристан/. Изписването twγry е звучало като tuγre /тугхре/. А това съвпада с названието twqry от уйгурския колофон. В същото време населението на Куча се самонарича kucanne, въпреки сходството с тохарски /а/. Това показва че вероятно названието тохари е свързано с по-източните райони на Синцзян и провинция Кансу където китайските хронисти поместват родината на юечжите и усуните. С тяхната миграция на запад се появява в Средна Азия названието Тохаристан, Ту-хо-ло на китайските автори.
Древните китайски източници дават интересна информация , че в полулегендарния период Шан-Ин , 2-1 хил.пр.н.е. , западните съседи на китайските държавици са многобройни белокожи племена. Те достигали до съвременен Централен Китай и са наричани от китайците – ”ди”.
С.Леви /1913 г./, В.С.Воробьов-Десятовский анализират текстове на тохарски /б/ и доказват че самоназванието на народа който ги е оставил е ”кучане” , а в санскритската част на текста кучане се приравнява с тохарики т.е. тохари. Тъй като текстовете са късни /5-8 в./ следва че не всички тохари са се придвижили на запад, а част от тях се е разселила между Куча, Карашар и Турфан. Съществува и версия че Таримската котловина е заселена сравнително по-късно, 8 – 7 в.пр.н.е. когато основната маса от прототохарите – карасукци, племената ди, са изтласкани от китайците на запад и север. Наблюдават се някои съвпадения в топонимията от Кансу /Гансу/ и Таримската котловина, съотв. lan-qui /съвр.Лянчжоу/ в Кансу и по-късното Янци, /Анси, Агни/ в Таримската котловина.
Във фонетиката на тохарските езици е типично противопоставянето на съгласните по твърдост и мекост на изговора, т.нар. пълногласие /като в български, руски, немски/. Наблюдава се и редуциране на последната сричка при изговора като в източните българските диалекти. Разпространена е палатинизацията /приглушения изговор с небцето/ на някои съгласни: tc, c, tcy, ly, p, t, k. дивтонгите ai, au преминават в е и о. Съществува дълго а - ā, донякъде съвпадащо по изговор с осетинското ж – широко, отворено а. Писмото брахми е приложено фонологично т.е. както се пише така се изговаря. Тохарски /б/ е бил предимно жив, разговорен език съществувал почти до 6 – 7 в. , а тохарски /а/ -- ”мъртав” литургичен език използван в будистките манастири. В религиозните текстове се наблядава изразено влияние на иранските езици и санскрита.
Миграциите на западПрез II-I век преди новата ера, племената и държавите от тохарския етнокултурен масив стават обект на инвазия и военни удари от идващите от Източен Китай (Манждурия) алтайски етноси, познати като хун-ну (сун-ну). Тези удари са причната за миграциите на големи тохарски маси (в това число са племената дзе, към които спадат и българите) - на запад, на югозапад, на юг, и на северозапад от Таримския басейн - в територите, населени с съответно с усуно-масагетстко, с бактрийско население, с тибетско, и със сакско население. Някои от тохарите остават в земите се - и се асимилират в хуните, други - се инкорпорират и асимилират в източно-иранско и съответно тибетско население - като създават нови тохарски държави или империи (такава е Кушанската империя). По-късно, усуните, също част от тохарския етнокултурен, масив са покорени от хун-ну и участват в съвместните действия срещу западните си съседи. Българите се асимилират със местното източноиранско население от масагети (главно) и в резултат на това се създава смесен етнокултурен масив - с източноирански характер. Аланите и българите са част от този масив. Те са част от така наречената трета сарматска вълна, инвазираща в източна Европа, която е съставена главно от аланско, алано-усунско (аско) и българско по характер население.
РеликтиВ съвремения български език се намират около 60 думи от тохарски произход- които нямат аналогия в другите славянски езици и десетки които са от смесен тохаро-ирански произход. Голяма част от титулната система има своя тохарски или смесен тохаро-ирански корен (основа).
Интересен факт е че споменът за тохарския произход- е фиксиран в ленедата за първия български княз (Ави-тохол), което буквално означава "прародителя на тохарите" (Тухоло е късното име на тохарите, а awe (awi)- означава "прародител" или "дядо" в тохарския език) . Тохарската основа на българския етноним се извежда естествено - по пътя на българо-аланските и източноиранските аналогии.
http://forum.abv.bg/index.php?showtopic ... ode=linear
... 
