Честит празник - Ден на народните будители

[орчо войвода]

Ден на народните будители .Денят на народните будители е общобългарски празник, ознаменуващ делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будители на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност. Отбелязва се ежегодно с факелни шествия на 1 ноември и е официален празник в Република България.
Духовното просвещение на българския народа дава тласък на национално-освободително движение по българските земи.[1] В освободена от османско владичество България както интелигенцията, така и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и революционери, които създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. Много градове и села искат да отдадат заслужената признателност към народните будители не само като кръщават улици, читалища и училища на тяхно име. За първи път честване на народните будители става на фестивала в Пловдив през 1909 г. Всепризнат патрон на българското будителство е Йоан Рилски почитан като небесен покровител на българския народ и държава, който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през вековете на османско владичество. Почитани са и много други будители, които народът канонизира като светци в своята историческа памет. През 1922 г. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение в правителството на Стамболийски по инициативата на група интелектуалци (Станимир Станимиров, Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, д-р Михаил Арнаудов, д-р Фил. Манолов, Христо Цанков – Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингиров, Адриана Будевска, Елена Снежина) внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. (След установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 година, Българската православна църква, не извършва поправка на църковния календар и продължава да извършва служението по Юлианския календар, според който денят 1 ноември по държавния календар съответства на 19 октомври по църковния Юлиански календар, който е Ден на Св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец). На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“. На 31 октомври 1922 г., излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19 Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение Закона за празниците и неделната почивка. Цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г. Три години след подписване на Ньойския договор българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи.
Прокламацията на Денят:
„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“
От 1945 година празникът е отменен от комунистическата власт, но запазен в паметта на българския народ.[2] В много селища на България този Ден се отбелязваше неофициално: в района на град Пирдоп на този Ден учениците от началните училища изработваха фенерчета с изписани букви от българската азбука осветени отвътре и дефилираха пред обществото на селището облечени тържествено, в много случай с народни носии. След дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на професор Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „МАТИ БОЛГАРИЯ“. От 2002 г. се изпълнява ритуал по издигане на на националното знаме пред парадния вход на Президентската администрация и извършване на тържествена смяна на караула.
Сред най-тачените български народни будители са Свети Иван Рилски, Константин Костенечки, Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Петър Парчевич, Петър Богдан, Паисий Хилендарски, Матей Граматик, поп Пейо, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иван Селимински, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Априлов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Никола Бацаров, Иван Вазов, Григор Пърличев, Александър Екзарх,Никола Бобев,Стефан Антонов,Иван Богоров, Нешо Бончев и много други.[3]
По повод обявяване празника за общонационален министър Стоян Омарчевски казва: „...първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот...Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини, водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.“
„ Стига толкоз спавание, що е спала Болгария доволни векове “
—Неофит Рилски 1835 г.
„ Доволно вече що сте спали. Станете! Дойде бъдний ден… “
—Петко Славейков 1886 г.
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=GIVY-a6JYFI[/youtube]

[орчо войвода]

Предлагам всеки да поства информация за народен будител от неговия край .Аз ще започна с двама от многото родени в град Панагюрище :Нешо Бончев,първият български литературен критик
Произхожда от семейство на занаятчии. На четири години остава сирак. В Панагюрище Нешо учи при видните възрожденски педагози Сава Радулов, Атанас Чолаков и Юрдан Ненов. През 1855 г. става помощник учител заедно с Марин Дринов. От 1855 до 1858 Бончев учителства и през това време по поръка на съгражданина си Васил Чолаков събира народни умотворения, които изпраща в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861). Нешо Бончев публикува народни песни и в списание „Български книжици“ (1858), „Братски труд“ (1860) и „Знание“ (1875).

С помощта на панагюрската община през есента на 1858 година Бончев заминава за Русия, където три години учи във философския клас на Киевската духовна семинария. След завършване на семинарията Нешо Бончев завършва Историко-Филологическия факултет на Московския университет. Работи в руската столица като учител по класически езици в Първа московска гимназия и в Лазаревския институт до 1875 г. Междувременно е станал руски поданик през 1869 г. През 1869 — 1873 г. се връща в България, търси учителско място за себе си и Дринов, но не намира. Годините 1870—1873 г. са време на голям творчески подем и той започва да готви статии за българския печат и превежда от руски език. Събира народни песни и приказки и ги е публикува във вестници и списания. През 1870 и 1872 година публикува своите преводи на „Разбойници“ на Шилер и „Тарас Булба“ на Гогол. През март 1874 година започва да превежда от старогръцки на руски историята на Херодот. Нешо Бончев се явява пръв сериозен представител на зараждащата се българска литературна критика. След основаването на Българско книжовно дружество неговият председател Марин Дринов привлича Нешо Бончев за сътрудник на органа на дружеството — „Периодическо списание“. Пише и за вестник „Македония“, вестник „Свобода“ и списапие „Читалище“.

През есента на 1874 г. Нешо Бончев заболява от туберкулоза. Писателят заминава на лечение в Ялта, после в Одеса, но здравето му не се подобрява. Вестта за Априлското въстание през 1876 г. го заварва на легло, но заедно с Райко Жинзифов публикуват сведения от България в руски вестници. Той пише на Дринов: „Защо ме онайде сега болест — мислих си много пъти. Народът с радост взима оружието. Всеки припка да помага, а ние лежим.“ През лятото на 1877 г. Нешо Бончев се връща в Москва, здравето му се влошава и на 17 февруари 1878 г. умира.Марин Дринов – просветителят, който обичаше България.Просветата- това е онази дума, чието значение е събирателно за всичко онова, от което се нуждае един изстрадал народ. Просветата може дори да бъде определена като ценност, тъй като именно и само благодарение на нея на в нашата прекрасна майка България са израснали онези велики и недостижими хора, които ни карат да се гордеем.

Професор Марин Дринов
Точно в тази връзка днес решихме да ви разкажем историята на една личност, която е оставила отпечатъка си в родното просвещение, в похода на изтерзания български народ към самоусъвършенстване в името на родината. Името му е Марин Дринов и е роден на 20 октомври през 1838г. в Панагюрище. В този град са израснали много от големите борци за свобода и това далеч не е случайно. В средата на ХIХ век Панагюрище е от малкото места, където българчетата могат да получат образование, а с това и определена ценностна система. Този град е и люлка за патриотичния дух на много наши сънародници от онова време. Е, та именно тук бъдещият професор Дринов завършва взаимното и класното училище. Сред учителите му изпъкват фигури като Атанас Чолаков. Тласнат по пътя на науката още от ранна възраст, Марин завършва школото и продължава да се стреми към развитие. От средата до края на 50-те години той започва да работи като даскал в училището, но скоро след това съдбата му отрежда друг, по-различен път. Перспективата като обикновен местен учител не му се нрави, той държи да граби с пълни шепи от достиженията на световната наука. Вероятно затова решава да замине за Русия. През есента на 1858-ма Дринов пристига в град Киев. Там заживява в местния славянски пансион, а междувременно се записва в Духовната семинария. Остава в града до 1861-ва, когато отново поема на път. Следващата дестинация за българина е величествената Москва. Дринов постъпва в Московския университет, във факултета по история и филологии. След няколко години на огромни усилия, той се дипломира. Познанията, които българинът е придобил по време на следването си, са впечатляващи, затова той хваща окото на руската аристокрация. Скоро след завършването, Дринов е нает като частен домашен учител, в семейството на благородника княз Голицин, където остава до 1870-та. Българинът пътува много из Европа, през държави като Австро-Унгария, Италия, Франция и Швейцария. По време на тези свои „приключения“ той не забравя работата си. Нещо повече, дори за момент Марин Дринов не забравя родината си! Той постоянно се рови в историческите архиви или поне онези които са били достъпни за него. Събира материали за своята родина, макар да е прекарал голяма част от живота си на стотици километри от нея.

Сградата на БАН – наследничката на Българското книжовно дружество
За знанията на Марин Дринов се носят легенди, той се превръща в изключително уважавана от българската интелигенция фигура, която е дала максимума от себе си и е достигнала големи познания. През 1869-та, заедно с други представители на високо образованите сънародници, ученият става един от учредителите на Българското книжовно дружество (бъдещата Българска академия на науките – БАН). Поради способностите си и признанията, които е получил, Марин е избран за негов председател. Като такъв той приема безкористно огромната отговорност, която пада върху плещите му и се превръща в изключително активен деец. Задълженията на учения не стават по-малко, затова пък той никак не е замисля и продължава да напредва в науката. През 1872-ра Дринов се явява отново в Московския университет и получава своята магистърска степен. Той я защитава с дисертация на тема „Заселението на Балканския полуостров от славяните“. Вече магистър на един от най-престижните школи в Русия, а и в Европа, скоро той е привлечен от университета в Харков, където е доцент. За пореден път, четири години по-късно, Дринов се явява пред комисията и защитава докторска степен. Той вече е професор и авторитетът му се издига значително, без обаче за миг да замъгли трезвата му преценка и любовта, която храни към поробената си родина. Той следи внимателно положението на България и както всички е изключително радостен, когато Русия повежда войските си срещу султана, за да освободи българите. Когато армията на императора достига София, Дринов е назначен за вицегубернатор. Остава на поста до 1878-ма и явно прави впечатление на руснаците. По време на временното руско управление професорът е избран за завеждащ отдела на народното просвещение. Работи много усърдно, дори и след края на това привременно правителство. Професор Дринов е една от основните фигури, спомогнали за изграждането на новата българска държава. Той е и един от съставителите на първата родна конституция – Търновската. Нещо повече, по негово предложение София е избрана за столица на освободена България и градът и до ден днешен запазва този си статут. Впоследствие ученият се връща в град Харков, където продължава да действа като преподавател в университета. Остава член на Българското книжовно дружество, а след 1898-ма е избран и за негов почетен член. Освен това, професорът става и член на Императорската Петербургска Академия на науките.
Къщата на професора в Панагюрище
Ролята му за развитието на освободена България обаче не се изчерпва само с казаното досега. Професор Дринов е автор на научни трудове от изключително значение за родината. Те са фокусирани основно върху историята, но самият учен показва трайни интереси и в областта на българския език, литература, етнография и фолклор. През 1869 публикува “Писмо до българските читалища”, в което начертава широка програма за изучаване езика, народното творчество, литературата и миналото на българския народ. Дринов е много прецизен в работата си, той много внимателно изучава изворите и влага огромни усилия. Обект на изследванията му са началото на българското Възраждане, разгледани в “Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, “Няколко забравени списания на Софрония Врачанското”, 1884 и др. Дринов изучава също българската литература в началото на XIX в. – Теодосий Синаитски, Й. Кърчовски, К. Пейчинович, както и старобългарската литература – Кирил и Методий и техните ученици, делото на Евтимий Търновски, българските печатари през XVI в. Етнографските му проучвания също не са за подценяване, а покрай тях Дринов събира и множество народни песни. Професорът сътрудничи на вестниците “Време”, “Македония”, “Дунавска зора“, на списание “Периодическо списание” и др. Може да се каже, че Марин Дринов има големи заслуги за изграждането на българската историческа и филологическа наука, както и за тяхното бързо развитие. Той се превръща в един същински просветител, човек, който заслужава признанието на целия народ. Професор Дринов, с целия си житейски път, през който е работил почти изцяло само за България, безспорно може да бъде наречен герой – той е не по-малко герой от онези личности, които са дали живота си в кървавата борба срещу Високата порта. Трудът, който Дринов полага през годините, е възхитителен, може да се каже, че професорът е от онези хора, заради които и в най-тежката действителност народът ни е намирал повод да бъде горд. Смъртта си ученият среща на 13 март през 1906-та година, в град Харков. Той дълго време страда от мъчителна туберкулоза, която най-накрая слага край на живота му.

Професор Дринов е прекарал почти целия си живот далеч от България, страдал е по нея, милеел е за нея и е работил изключително и само за нея, отдал е пътя си на родината, но е починал далеч от нежната прегръдка на нейната свещена земя. Той също като много други е загинал след един изключителен подвиг в името на Татковината.

[Пловдивчанинът]

Нека да помним такива дати, а не да се кланим на измислени американски глупости. Преди 91 години за първи път днешният ден е обявен за Ден на народните будители.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

[SkArY_9]

Честит празник на всички!

[slavia_forever]

Честит празник!

[DarkPsy]

Честит празник българи!

[hristov25]

Честит празник!!!

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=emaIRVqJ4NU[/youtube]

[vallige]

ще умре един от нази ил мъжът ти или ази. Хр. Ботьов

[КРАСОТА ВЯРА БОРБА]

Денят на народните будители е символ на Вярата.И когато това го разберат над 7 милиона българи,няма да празнуват някакъв детски протестански празник вчера.Орчо войвода ти си истински войвода.Благодарим ти за темата и нека в днешният ден да се почустваме като будители.Будност и съзнание ние нужно,за да можем да се наречем наследници на тези заради които празнуваме.

[venger]

Честит празник, Българи!