12.10.2004 г.
Преди 3 дни се върнах от Корея. Вече се чувствам аклиматизиран и сядам бързо да пиша, защото впечатленията ми са още цветни и ярки.
И така. Това беше второто ми ходене до Корея. Предишния път, през февруари, стоях само в Сеул, беше студено, визитата ми съвпадаше с Китайската Нова Година, и поради това по улиците нямаше толкова хора колкото очаквах. Затова пък имаше новогодишни мероприятия, нямаше опашки в музеите и метрото, а и се порадвах на сняг. И се чувствах като турист който иска да разглежда забележителности, да открие екзотичното и корейското, и едновременно с това да си почине. Докато сега емоциите ми бяха други и те се въртяха около думата Футбол. Изобщо и за самите корейци, дори и преди техния победен марш до полуфиналите, целият месец мина под знака на футбола. Още с излизането от самолета усетих възбудата във въздуха. Посрещна ни голям надпис "Welcome to Korea and The World Cup", а по коридорите на летището се редуваха знамената на страните участници със пожелания за добре дошли на съответните езици. Открих, че на хърватски и словенски то е почти като при нас – Добро Дошел и Добродошли – е, на латиница. Във всички градове във въздуха имаше огромни футболни топки – балони, и не минаваше и секунда без нещо да ми напомни, че върви свтовно първенство.
Спирам с футбола засега. Малко статистика. Южна Корея е по-малка от България – 99700 кв.км., но затова пък има 47 милиона души. Сеул официално е 12 милиона, но със предградията и Инчеон (пристанищен град слял се със Сеул, но иначе едномилионен) надхвърля 20 милиона, което го прави един от десетте най-големи мегаполиси в света. И наистина гледката откриваща се от телевизионната кула (Нам Сан Тауър) във всички посоки беше впечаляваща – улици, светлини и жилищни блокове – едно море от жилищни блокове. Същото беше и в Пусан, и в Дегу - втори и трети по големина градове със съответно 5 и 2.5 милиона души. Пусан се явява трето по големина пристанище в света. Обикновено блоковете са на по 20-25 етажа, с подземни гаражи, подържани, стъклени и безброй. Картината много наподобява Младост, но е някак си по-стерилна, по-здрава, по-футуристична. Допълва се от магистрали, детелини и въртележки по които се движат милиони коли. И нощем от многото святкащи реклами, написани на корейски, а дори и понякога на китайски (използват китайски знаци като алтернативен начин на писане), които за мен правеха гледката много екзотична, задъхана и дори на моменти страшна. Тук-таме при старателно вглеждане в плетениците от светлини можеш да откриеш латинското "РС", обозначаващо интернет кафетата, а когато се научих да чета корейски (и установих, че знаците не са точно йероглифи, ами най-обикновено писмо като нашето, само че с по-особени букви) открих, че винаги всред рекламите може да се открие Караоке, Видео клуб, кварталния супермаркет, както и кварталните центрове на YBN и Pagoda. Това са двете най-големи езикови школи в Корея. Знаенето на чужд език вече е необходимо условие за намиране на добра работа, и младите хора задължително учат английски и японски. Затова и тези школи са толкова разпространени. Аз на два пъти изпаднах във ситуации в които трябваше да питам и да се ориентирам и винаги се насочвах към млади хора, които макар и групово успяваха да се справят с английския, като биваха и безкрайно вежливи и гостоприемни. Това е черта на корейците която изисква по-широк анализ и разказ, но искам да спомена, че бях впечатлен още с пристигането на летището в Инчеон през февруари. Беше вече 23:00 и последния автобус 601 за Сеул Стейшън беше заминал. Аз не бях подготвен за друг превоз, макар и да знаех, че има алтернатива на ятото таксиметрови шофьори което ми обясняваше, досущ като на летището в София, че "само" срещу $40 ще ме закарат до където пожелая. Попитах едно момиче дали говори английски, тя кимна и взе да се смее виновно, и като разбра какво я питам, взе да се мъчи да ми обясни (явно в това беше виновна, че не можеше да говори много), накрая ме хвана за ръка и ме заведе при друга и двете заедно успяха да ми обяснят кой и какъв автобус да взема, и даже ми дадоха настоявайки GSM за да мога да се обадя и да кажа че закъснявам. И всичко това беше придружено от жив интерес към мен и по-скоро от възможността да практикуват езика, и от възможността да помогнат на чужденец. Накрая ме изпратиха със "Добре дошъл в Корея". Със всичко ми показваха, че се надяват да ми хареса в страната им.
Малко повече щрихи за манталитета на корейците. Не бях общувал с хора по-горди със страната си, по-запалени от постигнатото досега и по-убедени във възможностите си. Това несъмнено е резултат от 30-те години непрестанен възход. Всеки е обсебен от идеята, че трудейки се той допринася за просперитета на родината си, за разцвета на обществото. В Корея намерих приложене на идеята "Ако аз работя за благото на околните, и те ако правят същото, ние всички заедно ще живеем по-добре". Звучи като утопия, но го усетих реализирано. Някак си през цялото време правех паралели с българската действителност и си казвах, че ето това е каквото би се получило в нашата страна ако се действа правилно, ако има кой да ни вдъхнови и да ни вкара в правия път… Мечти, мечти... В Корея това не бяха мечти, а осъзнатост и разбиране подплатени от успешното реализиране на мечтите.
Като казвам, че корейците са горди с постигнатото, това не означава задоволени. Напротив - те са жадни за международна легитимация и признание, и искат да отидат още по-напред. Състезават се помежду си, състезават се със съседите си, състезават се със света. И във действията и думите им се чете желание да бъдат признати, да бъдат оценени. Сякаш напредъка е изненадал и самите тях, и те търсят потвърждение и признание от неутралния наблюдател – чужденеца. И като го получат, се захващат по-здраво за още по-големи успехи. В момента по Съвкупен Обществен продукт са на 12-то място в света, но си имат план да достигнат 8-мо място в рамките на следващите 10 години. И видяха във футбола начин за тази световна легитимация. Нещо което от 5 години насам правят и нашите съседи – турците. Неслучайно и тези 2 страни достигнаха и до полуфиналите на първенството. Един интересен и многозначителен факт. Само след първата победа на първенството срещу Полша с 2:0, корейските икономисти изчислиха, че дълготрайните приходи от само тази победа ще възлязат на 14 милиарда долара?!? Не знам какво са изчислявали после след победите над Португалия, Италия и Испания и полуфинала. За връзката между футболните успехи и икономиката и политиката на Корея ще поговоря по-късно.
Попаднах на интересен анализ на Збигнев Бжежински (популярен политически и икономически гуру – който беше дясна ръка на Джими Картър и Роналд Рейгън). В края на миналия век на Великобритания са и били нужни 50 години индустриална революция за да си удвои производството. Говори се за удвояване и установяване на високо ниво, за преход към високо развит капитализъм. На САЩ в началото на века, когато е бил големия скок, са им били достатъчни 40 и няколко години. На Япония през 60-те и 70-те са й били нужни само около 20 години. Корея през 80-те е направила това за 10 години. Китай прави това за 10 години през 90-те, което си е вече друга подобна и обширна тема.
Този прогрес си има два основополагащи стълба – прозападната и проамериканска ориентация, капиталистическия модел, и прехвърлянето на високи технологии от Япония от една страна и запазването и уповаването на корейските исторически и културни традиции от друга. Тези традиции се основават на дисциплина, трудолюбие, колективизъм, йерархия и позитивно мислене.
ФОНТАНА НА МОСТА БАНПО – СЕУЛ, ЮЖНА КОРЕЯ
Корея... впечатления около Световното по футбол 2-ра част
В Корея колективизмът е много дълбоко вкоренен. Все още се счита, че ако си различен, значи си аутсайдер, и наистина обществото ще направи живота ти труден. Докато ако си съблюдаваш тенденциите и модите, ще си част от стадото и ще се чувстваш защитен. Нещо което един американец или европеец не би издържал и не би харесал. Да си индивидуалист е почти обидно, счита се, че не зачиташ другите. И си и самотен. Разбира се ако си чужденец (нямаш дръпнати очи), няма нужда да си като тях, ти така или иначе си различен. И те уважават и ти се радват, като носител на външното и чуждото. Особено ако можеш да казваш "Добър ден", "Довиждане" и "Благодаря" на корейски. Следват взаимни поклони и пожелания. На самите корейци им харесва да са в колектив, но пък факта, че приемат лесно чужденците е проява на позитивното мислене и интереса към познанието, към "другите", "по-големите", "по-напредналите". Нещо което и ние имаме в България. В Корея учат с удоволствие чужди езици, добри са по география, и следят световните новини и моди. Комбинацията от това любопитство и колективизъм има интересни превъплащения. При пристигането си в Дегу за световното, забелязах, че на всеки стълб се вееха 2 знамена – на Корея и на ЮАР. Чудех се пък защо точно на ЮАР. Да, наистина южноафриканците щяха да играят със Словения в Дегу, мач на който имах честта да присъствам, но чудех се защо пък словенското знаме не присъства. Едва след 3 дни при по-широки обиколки из града, открих, че той е разделен на 4 равни части, всяка една посветена на един от отборите които щяха да играят срещи там – Дания, ЮАР, Словения и Сенегал. Петата страна беше САЩ, но тя явно не беше интересна, за нея корейците знаят много така или иначе. Та във съответните зони, се организирали с месеци курсове по запознаване с културата на съответната страна, имало изложби, посещения на отговорни политици, писатели, организирали се концерти. Аз присъствах на празник на ЮАР където корейски деца намазани с черно и облечени в зулуски одежди танцуваха под африкански ритми. Също в деня на мача гледах група за словенски фолклорни песни изпълнявани на словенски от... естествено корейци. Много ми хареса и историята за рекламата на киселото мляко "България" – най-популярното в Корея, в която явно някъде в Балкана старец отпива мляко и казва "Ех – Живот!". Самите корейци изговаряха думите като "ихчиоп", но важното е, че бяха схванали идеята и в жаргона им "ихчиоп" беше станало нарицателно за удоволствие от вкусна манджа или бира. Присъствах на два пъти на случаи в които съвсем непознат кореец в бар отпива бира, преглъща и казва "Ихчиоп".
Позитивното мислене се усещаше навсякъде по време на световното и то беше един постоянен празник. А когато Корея започна да печели, само за един ден цялата страна почервеня. Това с модите го усетих и преди това, по факта, че например, когато се появи нов вид мобифон, всички буквално за два дни си го набавят. Така е и с телевизорите и дигиталните камери и т.н. Само да вметна един пример за технологичните висоти. Корейските клетъчни телефони са едновременно и дигитални камери. Просто няма нужда да носиш две устройства, като могат да бъдат вградени в едно...
За трудолюбието – може би защото са толкова много, и са минали през толкова препятствия в историята си, а може би просто защото са азиатци и не знаят другояче, но корейците се скъсват от работа. Работят по шест дни в седмицата, и имат на година по 10 почивни дни. Само един пример със работния ден на Ън Джи. Тя преподава английски в Уай Би Ен – най-голямата езикова школа в Корея. Понякога започва работа в 6:30 сутрин и има плътно часове до 13:00, после пак има часове от 18:30 до 23:00. Доста гадно, нали? 11 часа на ден и то така разпределени. Със сигурност ние българите не бихме издържали, а и не знам дали е нужно.
Корея... впечатления около Световното по футбол 3-та част
Останах с впечатлението, че корейците са доста начетени. И се оказа, че учат повече и от нас. Сравнявайки с училищната система в САЩ, си мислех, че в България се учи много (все още си мисля, че в България ни обучават добре). Но в Корея едно дете ако иска да успее в живота започва с 2-3 кръжока още докато е в първи клас, и после учи в гимназия, колеж и накрая университет. Понякога учи от 7 сутрин до 23 вечер, поне Ън Джи се кълне че с нея е било така. И това продължава до 25 годишна възраст. Твърди се, че ако искаш да завършиш успешно и да си отвориш вратите за следващото ниво, учиш толкова много, че нямаш време да ходиш по срещи. Любовният живот е друга тема.
В Корея традициите повеляват, че по-старият има право. Самият език има различни граматични форми взависимост от възрастта на този с когото говориш. Беше интересно и едновременно естествено да се наблюдава как в метрото по-младите отстъпваха местата си на по-старите или изобщо по-възрастните. Беше масово. Също разбрах, че от формите на учтивост които използваш, може да се съди за произхода ти, и за нивото ти на обучение. Изобщо дисциплината и йерархията караха и мен да се чувствам комфортно.
В Корея няма престъпност. Кражби на коли, взломове и убийства са голяма рядкост. Законът е много строг, дори и срещу дребни нарушения като пушене на марихуана. Изобщо наркотиците са забранени. Затова пък под път и над път има Хофбрау – нещо като бирария, където можеш да пиеш бира или кафе, нещо като нашите барчета. Корейците не държат на пиене, но затова пък често се напиват. Имаше нещо криворазбрано в напиването – мъжете считат клатенето по улицата след "запой" изразяващ се в 3 бири или соджу (лека ракия) за проява на мъжественост и дори преиграваха.
За мен беше много показателна историята около Корейския национален отбор и наставника им – холандеца Хидинк. Корейците го превъзнесоха и ако той пожелае в момента наистина може да стане президент на Корея... Та той вече е със статута на бог, дракон и т.н. Харесаха го не само заради успеха му. Факт е, че го постигна съчетавайки европейска ефикасност със най-изконните корейски добродетели. Дисциплината, раздаването, саможертвата, и решителността на играчите той съчета със своите разбирания за играта. Легендите разказват, че с пристигането си той приел корейския начин на правене на нещата и после започнал да анализира слабостите. След като ги отсял, започнал да работи по отстраняването им. Корейците по фирми организират курсове по изучаване на опита на Хидинк, възприемайки това което той направи, като пример за перфектен мениджмънт, стратегия, напредничавост и ефикасност. И най-вече за успешно съчетаване на корейското със западното. Има цяло движение вече по намиране на превъплъщение на идеите му във всички поприща на обществото. Отново по темата за позитивното мислене.
Още един факт който ме порази още при пристигането ми за световното. В самолета изчетох представянето на всеки един от 23-мата футболисти, които щяха да участват в първенството. Те още не бяха играли, светът не предполагаше за чудото което корейците щяха да сътворят през следващия месец. Играчите обаче знаеха. Всеки един от тях беше така навит и решителен, запомних думите на Ан, които после закла САЩ и Италия – "Подготвен съм и без съмнение ще успея. Изключвам всякаква друга възможност."
След Втората Световна война и Корейската която я последва скоро, се постига стабилност в района която са подържа от признаването на политическо господство на САЩ и неговите войски. Това позволява на японци, корейци, Тайван, Сингапур, Хонг Конг, Малайзия и останалите да се съсредоточат в икономиката. Гореописаната комбинация от традиции и капитализъм отприщват по най-мощния начин конкуренцията, съзидателността, инициативата и експлоатацията, в резултат на което тези страни са там където са сега. Интересния процес ми бе описан в Щатите. През седемдесетте японските стоки наводнили американския пазар. Били по-евтини, но и некачествени. Докато се усетят американците тези стоки станали по-качествени, като все още били по-евтини. В резултат Япония взела да ги бие по всички фронтове. Това е била първата вълна на азиатско икономическо чудо. Самите японци обаче с напредъка им пораснала работата и вече започнали да вземат по-големи заплати от американците и по този начин японските стоки поддържали евтината цена само поради прилагането на модерни технологии. Когато и това вече не работело, започнали да изнасят производства и технологии в страни като Южна Корея и Сингапур, където работната ръка била все още евтина. През 80-те последвал подобен процес и там. В резултат на това втората вълна от Азиатски тигри се появи в края на 80-те – освен горните две страни тя включваше и Хонг Конг, Малайзия и Тайван. И сега в Америка Хюндай е символ на евтина и некачествена кола, но всъщност това е било вярно допреди 10 години. През 90-те години третата вълна се изразява в китайския възход, който ако продължи с този темп, а има икономически предпоставки за това, само след 20 години ще достигне абсурдното положение Китай сам да произвежда 50% от световния обществен продукт. Но това пак е друга тема.
Корея... впечатления около Световното по футбол 4-та част
Да се върна на Корея. За общо 13 дни там успях да преброя точно 6 некорейски коли по пътищата. По веднъж видях Крайслер, Ситроен, Ауди, БМВ, Фолксваген и пак Ауди. Беше доста впечатляващо, че всеки кореец си има кола и тя задължително е корейска. Митата и таксите за внос на коли са толкова големи, че едно Ауди примерно което струва $25,000 в Америка, в Корея би било $45,000. А същия клас корейска кола, макар и по-некачествена предполага се, струва само $20,000. Има 6 вида корейски коли – Хюндай, Деу, Кия, Самсунг (да, и такива коли има), както и две други марки които не можах да запомня. И всяка от марките прави всички възможни модели от двуместни спортни кабриолети, до десетместни ванове и автобуси. Знае се и е видно, че японския Лексус е откраднал моделите едно към едно от Мерцедес. Е, и в Корея си имаха свои версии на същата кола. Изобщо икономиката се движи от конкуренцията между няколко концерна, всеки от които произвежда всичко – от храни и дрехи, до телефони и кораби – LG, SAMSUNG, SK, KT, Hyundai. Средната заплата е около $1,700/месец. Храната е сравнително евтина, но затова пък дрехите са по-качествени и по-скъпи отколкото в САЩ. Забелязах, че е изгодно да си купиш очила от Корея – имаше известни марки, които струваха по 20-40 долара, и доста туристи бяха оценили това и пълнеха специализираните магазини. Аз много си харесах едни маратонки на Пума, но за съжаление 42 беше най-големия номер. Изобщо по-голям почти не видях – хората имат доста по-малки ходила от нас...
Говорейки за високите технологии, искам да кажа, че наличието им се усещаше и във въздуха. Аз се впечатлявах от неща които явно бяха нормални. Пътувайки от Сеул за Дегу в нощта на 4-ти юни, съжалявах, че в момента тече Полша – Корея и аз ще го пропусна. И се чудех на хората които пътуваха във влака – аз не бих пропуснал поради пътуване мач на националния отбор на страната си. За моя изненада, малко след отпътуването, на екраните висящи от тавана и по които въврвяха неразбираеми реклами, се появи надпис на корейски и английски, известяващ ни, че е задействана сателитната система на влака и до една минута ще имаме картина от мача. И така изгледах първата домакинска победа с 2:0 там във влака всред радостните песни, ръкопляскане и прегръдки на пътниците.
В Пусан спах в хотел, който за мен беше почти толкова голяма атракция, колкото предстоящия мач Франция – Уругвай. Приличаше на голям метален куб, и в него всичко беше автоматизирано. Вратите се отвориха тихо пред нас, и във фоайето се оказа че няма рецепция. Затова пък на стената имаше снимки на стаите, като някои от тях (оказа се, незаетите стаи) светеха по-силно от другите. Още неразбрал какво става си избрах една от тези светещи стаи, 622, качихме се до 6-ия етаж и отидохме до стаята, вратата беше отключена, но вътре нямаше ток и нищо не работеше. Затова пък имаше машина за плащане с кредитни карти и на монитора и се четеше колко струва стаята за 1 час, за 2 часа или за 1 ден. Платихме за ден, светлините светнаха, вратата се заключи отвън, и после разбрах, че долу на таблото снимката на стаята е потъмняла. Имаше възголям телевизор, CD уредба, климатик, вендинг машина с кроасани, фъстъци, шоколад, напитки и т.н. Хладилника също беше на този принцип. Банята беше огромна, като имаше и вана за двама с джакузи. И най ми хареса, че всичко се пускаше и спираше с едно единствено дистанционно и издаваше един и същ звук. Явно се управляваше от централен компютър. Знам, че звуча като неандерталец край пишеща машина, но така се чувствах...
Излишно е да споменавам, че стадионите в Пусан и Дегу бяха най-красивите и модерни на които съм имал честта да стъпвам, а 200 метровия фонтан в реката Хан в Сеул ме впечатли едва когато се замислих колко ли енергия е нужна за да се изпрати вода толкова нависоко. Естествено оказа се, че това е най-високият фонтан в света. За стадионите – тези красавци няма да останат неизползвани. Пусан ще е домакин на Азиатските игри през септември, а Дегу ще приеме световната Универсиада следващото лято. А и тазгодишния успех на националния отбор обещава страхотен интерес към местната професионална К-футболна лига. Четох анкета, която беше изследвала шанса на футбола да измести бейзбола като спорт номер 1 за корейците. Ами шансовете бяха 78%. Просто бейзбола има някакви традиции в Корея, но те са също млади и са привнесени от американците през последните 40 години, а и бейзбола свързва Корея със САЩ и Япония, страни които погледнато исторически носят почти само негативна емоция на корейците, докато футбола ги свърза със Света. Дори 1 юли бе обявен за ежегоден национален празник, посветен на футболните успехи на страната.
А тези успехи ескалираха такива емоции сред корейците (както и у нас преди 8 години), че след победата над Италия, Ън Джи ми каза, "Изпитахме нещо което не сме изпитвали преди, всички плачеха, скачаха и крещяха... Това е най-щастливия ден на Корея от освобождението от Японска окупация през 1945..." След победата над Испания на четвъртфинала, самият президент на страната обяви, че това е най-щастливия ден за Корея за последните 5000 години...
Според корейците, тяхната страна е основана някъде около 2400 години преди новата ера. Аз още не съм научил достатъчно, за да мога да говоря за тяхната история, но запомних една цифра – за всичките тези години, Корея е покорявана и опустошавана над 500 пъти! Завоевателни войни почти не са водени, макар и Манджурия да е била в дълги периоди спорна зона между Корея и Китай. В повечето време Корея е водила войни за оцеляване. И наистина самото изброяване на съседите плаши – Китай, Япония, Монголия и после Русия. В дълги периоди, включително и цялата първа половина на този век Корея е била поробена от Япония. После пък СССР, Китай и САЩ я разделят на две. Със сигурност забелязах едно нещо – омразата към японците е вкоренена в гените. Обикновенно японците са предпочитали да си имат послушен корейски владетел, който обаче е бивал убиван от самите корейци, което е предизвиквало поредната японска инвазия, поставянето на следващия марионетен владедел, неговото убиване и така в безкраен кървав кръг. През февруари посетих в Сеул двореца от където царете са управлявали от 14-ти век насам. Пред всяка сграда се повтаряше едно и също и то звучеше така: "Тази сграда е построена за първи път от еди-кой си цар в годината 1437. Бива изгорена от японците през 1460. Отново построена през 1469, и отново изгорена през 1481, после пак и пак и така общо (примерно) 17 пъти". Сега през юни ходих в Джеонгджу – където е била столицата на династията Шила през периода 7-ми – 10-ти век. Имаше много запазени манастири, дворци, както и гробници, като едната от тях беше на 40 км по-на изток – във... водата на Източното море. Съответният цар прекарал живота си във отблъскване на нападения на Япония, и накрая на смъртния одър заявил, че иска да продължи да пази народа си и затова нека бъде погребан на дъното на морето, като преден пост срещу агресорите. През зимата по телевизията вървяха постоянно нещо като музикални клипове, в които действието всъщност следваше някой велик исторически момент или легенда, където смел корейски воин обикновенно падаше жертва на коварните варвари – японците. Аз тогава се чудех, що за първенство могат да организират заедно двете страни. Младите поколения, поне от японска страна, като че ли са забравили (или не са учили) за тези неща, но историческите паметници просто плачат. Тази многовековна роля на жертва, и комплекса които им е насаден, също обяснява донякъде, защо корейците са толкова вдъхновени сега в преследването и реализирането на икономическия си разцвет. Какво по-силно лекарство за раните от реализирането на мечтите, и усещането за сила.
Корея... впечатления около Световното по футбол 5-та част
Виж към китайците корейците не изпитват омраза. От там са взели конфуцианизма, будизма, писмеността (преди да си измислят своя азбука) и още много други неща. Не че не са били завладявани от Китай, но някак дори и в такива случаи е имало какво да се научи от китайците, които не са ги третирали като роби и животни, ами като васали. Имах щастието да стъпя в Бул Гук Са – будистки манастир със 11 вековна история. И той беше горял от японска ръка, но сега изглеждаше стабилен, запазен и действащ. Пред златните статуи на Буда се влиза по чорапи и се пази тишина. Наистина имаше много превъплъщения на Буда, и съжалявах че не знам повече за будизма, защото със сигурност там имаше много святи работи. Цялата планина и района на Джеонгджу, са обявени за културен паметник и наследство и закона е направен така, че да ги запази - самобитни и истински. В района не могат да се строят сгради с повече от един етаж, покривите задължително са в тази древна и красива издължена форма, запазени са занаятите и дори ресторантите предлагат традиционна кухня. Ън Джи ме заведе на една такава улица където имаше наредени много ресторанти, всички представящи, някаква различна школа на корейската кухня. Аз се плашех, че няма да мога да ям, защото в тези традиционни ресторанти задължително се сяда на пода по хм, "турски", и за несвикнал прост турист като мен, тази поза просто е убийствена. Но в ресторанта, които Ън Джи избра ми предложиха стол без крака, такъв в който аз сядам и облекалката ми помага да стоя изправен и да стигам и до най-отдалечените блюда на масата. Това реши проблема и си поръчахме някакъв обяд за двама. Това което последва беше ни повече, ни по-малко от 38 блюда с манджи, разделени на 3 сервирания, при всяко от които, блюдата се сервираха и разполагаха на масата в определен ред и на определено разстояние едно от друго. Корейците обичат да ядат по малко от много най-различни ястия, и наистина имаше 3 вида сурова риба, готвено рибе, пилешко, телешко месо, зеленчуци – готвени и свежи, кълнове, корени, водорасли, люти сосове, и няколко вида зеле – солено, кисело (досущ като нашето), и естествено кимчи – това е първото нещо с което се свързва корейската национална кухня – лютиво зеле, което в случая беше представено от само 4 разновидности (а те били около 200).
Разбира се, това беше специално място с традиционна кухня. Такива има и в Дегу и в Сеул и навсякъде, но ако си нетърпелив, не ти пречи да ядеш в широко разпространените Бъргер Кинг, МакДоналдс и други американски боклуци, или в корейския им еквивалент Лотериа. Кафета има всякакви – от специализирани места като Starbucks и Java, до приличащите на българските кафенета с кафe, бира, храна и алкохол.
А сега малко думи за корейското писмо. То е доста лесно. Основава се на същите принципи като писането на европейските езици. За всеки звук си има буква, като съгласните са само 14 (не правят разлика между "р" и "л", както и между "в" и "б" ), но затова пък имат 20 гласни! Естествено, някои от гласните дори и ухото ми не можеше да улови, а камо ли да ги произнеса. Особено ме затруднява една гласна дето е нащо между "о", "а" и "ъ", а също има и шест звука, които покриват нашите "е" и "и". Буквите се пишат заедно в срички, които са пределно прости – има само 4 вида: гласна, гласна-съгласна, съгласна-гласна и съгласна-гласна-съгласна. Затова моето име се пише Съ–Вил–Лен... По този начин, написан на корейски, текст които изглежда като поредица от йероглифи, всъщност е поредица от срички, във всяка от които ясно се виждат буквите. На мен на два пъти ми помогна това, че се бях научил да сричам на корейски. Една сутрин Ън Джи заминаваше на работа, и ми написа на един лист името и адреса на мястото където щях по план да се мотая до започването на мачовете. Мястото беше Донг-А – голям универсален магазин близко до площада със големия екран, където аз гладах поредната дневна порция футбол. Когато си взех такси и показах на шофьора листа, той кимна и ме закара до Донг-а. (Тук е момента да вметна, че такситата са много евтини. Пътувахме 20 минути из Дегу и струваше 5 долара.) След 4 дни се опитахме да повторим същия номер със друг магазин. Обаче датата бе десети юни и след 5 часа започваше, в Дегу, мачът на домакините срещу САЩ. Магазина, както и много други неща беше затворен. Аз тогава се качих пак в такси и самоуверено произнесох "Донг-А". Пробвах 4 пъти. Колкото и просто да звучи, явно не се справях. Тогава взех лист и бавно и несигурно, със замисляне на всяка буква го написах. Шофьорът ме разбра...
Въпреки, че имат толкова стара култура, и въпреки многото будистки храмове, корейците са много толерантни и явно податливи към новоизлюпените американски псевдо-християнски църкви. Дори и при най-бегъл поглед над покривите на сградите, не можеше да не ми се набият в очите поне 4-5 кръста. И е очевидно, че са построени през последните 30-на години. Бях виждал емисари на Йехова, мормони, адвентисти, евангелисти и т.н., и в България, и в Щатите, но толкова много накуп не бях срещал. Много честа гледка беше, да те спре група от 10-15 човека, наредени в шпалир по тротоара, всички със тениски с надписи World Cup, Welcome to Korea и т.н. и след многото поклони и пожелания, да ти връчат книжле, което освен програмата на световното и информацията за стадионите и градовете, да съдържа указание как да приемеш Исус, и къде в съответните градове да намериш съответните, за сектата, църкви. Нищо чудно всъщност – нали Сам Нам Муун е кореец и ежегодните световни сватби (75,000 сватби сключени на веднъж на Олимпийския стадион в Сеул) са негов патент.
Въпросът с църквите е свързан с по-широкия въпрос за американското влияние. Факт е, че без намесата на САЩ през 1953, нямаше да има Южна Корея, а целият полуостров щеше да е "народно-демократичен". Корея е привнесла много от Щатите – по американски модел работят застраховките, медицинското осигуряване, пътищата, фирмите. Американския начин на капитализъм е използван като модел, който е развит в местните условия, и видимо е дори надминат. Има представени почти всички известни американски вериги за бързо хранене, кафета, пицерии. Но мисля, че местните големи корпорации са завзели по-важните, по-големи отрасли на икономиката. Но това всичко си остава в икономиката. Политически Южна Корея, както и Япония си остават като придатъци или направо протекторати на САЩ. В Корея има американски войници, има американски бази. Страната дори е де факто във война със Северна Корея. Само са в примирие. Политиката на страната спрямо севера, спрямо Китай и Япония си е само като продължение на американската. Наскоро четох анализ, който показва че района в Източна Азия е взривоопасен. Той вече произвежда най-много, консумира най-много, най-многолюден е, и има най-много оръжия. И всичко това в ситуация на нарастваща мощ на Китай, загубена мощ на Русия, нерешен проблем в Тайван, спорове за собствеността на разни острови има между почти всички държави, кървящ проблем в разделението на Корея, омраза на всички към Япония, и страх на всички от Китай. И засега всички си гледат икономическия просперитет, без да се пробват да си решат политическите проблеми. А и те не могат да бъдат решени. В момента положението е в някакъв баланс, но той е много втвърден и крехък, Няма място за гъвкавост. И най-малка промяна може да го наруши.
А именно такава промяна искат в Корея. Искат обединение със севера. Ън Джи ми разказа, че когато е била малка и е слушала за Северна Корея, си ги е представяла червени. Защото всеки ги е наричал просто червените. И никой не е искал да знае за тях. Докато сега положението е променено. Знае се, че на север умират от глад, когато някой успее да избяга, обикновенно през Китай, пишат за него по вестниците и го обявяват за герой, като задължително се намират много роднини, които да го приемат. Аз присъствах на 2 демонстрации със лозунги от сорта на "70 000 000 корейци в една държава", като в университетките квартали тези прояви били ежедневни. Правителството също опитва да стопи ледовете, като през последните 3 години е имало серия от срещи, на все по-високо ниво между двете Кореи. Имало е споразумение за строеж и пускане в действие на жп линия Сеул – Пхенян (всъщност корейците го произнасят Пьонянг), както и срещи на близки роднини разделени от войната. Но със приказките си за "оста на злото" Буш накара севернокорейците да се отдръпнат. А дори и преди две седмици имаше инцидент в морето, където южнокорейски кораб бе потопен със 21 загинали. На корейците им е ясно, че за да има обединение трябва първо режима на север да падне. Но все пак, надяват се, че ако си зависи само от тях, те ще могат да се справят със проблемите на север и ще могат да се обединят. Но не зависи само от тях. Те са заложници на политиката на САЩ и на Китай. Китай знаят, че не са достатъчно силни засега, и ако спрат да подържат комунистите в Пхенян, и като резултат Корея се обедини, новата по-голяма Корея ще е под чадъра на САЩ, както е засега Южна Корея. САЩ пък знаят, че с течение на времето Китай ще става по-силен и неминуемо поради връзките на севера с Китай, и поради хроничната омраза на корейците към Япония евентуално Обединена Корея ще акостира в лагера на китайците. При такова положение пък Япония ще бъде застрашена, и няма да се задоволи да бъде защитавана само от САЩ, ами ще заеме агресивна позиция. И от там принципа на доминото... балансът е много крехък.
