От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (в-к "Борба") и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
В полза на съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта, но той, макар да одобрява идеята за обединението, е скептичен към липсата на реалистични планове на комитета.
Планира се Съединението да се проведе в началото на септември, когато голяма част от румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. На 29 август Сава Муткуров и членът на БТЦРК Димитър Ризов се срещат в Шумен с княз Александър I, провеждащ военни маневри в района на града. Той им дава уверения за подкрепата си, но не уведомява за това скептично настроения към Съединението министър-председател Петко Каравелов. Министър-председателят беше изостанал от събитията, той научава голямата новина по-късно даже и от най-обикновения граждани. Новината я научава, когато файтонът му влиза в Търново. След като се осведоми от София за последните сведения от Южна България и след като изрази волята си, Каравелов, влиза във връзка с княза във Варна. Тогава и двамата решават да се пристъпи веднага към действие, като се обяви мобилизация на Българската войска и свика Народното събрание на извънредна сесия. Когато на 10 септември Народното събрание се събира на извънредна сесия, то одбрява напълно всички мерки, които правителството на Петко Каравелов е взело до този момент. Това не задоволява Каравелов и той поисква да се отпуснат десет милиона кредит за обявената мобилизация. И ако в подготвителния период и в самия удар на революционния акт, Петко Каравелов няма никакво участие, то в укрепването и в събирането на плодовете от тоя акт, за отстояването, налагането и признанието от Турция, от Великите сили и от съседите, неговото участие е огромно, тъкмо в тоя важен момент, когато се решава ще има ли въобще или няма да има Съединение.[1] Първоначалното намерение на БТЦРК е Съединението да се обяви на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище започва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.
На 4 септември бунтовници, под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва.
На 5 септември нeколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега - гр.Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България, и е обявена обща мобилизация.
След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство, че акцията не е съгласувана с нея. Подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия на 2 ноември 1885 г. напада България.
Започва Сръбско-българската война.На 2 ноември 1885 г. започва Сръбско-българската война. Армията на Кралство Сърбия настъпва по направленията Ниш-Пирот-София и Зайчар-Видин. Непосредствено застрашава столицата София.
Двете страни и планове за действие
Сърбия
Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот — Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България - София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир:
цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъдат включени към сръбската държава;
сръбска окупация над останалата част от Княжеството;
преместване на българската столица от София в Търново;
военен парад на сръбската армия в столицата на България, оглавяван от самия Милан;
огромна парична компенсация.
Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8 800 резерв, снабдени с 400 морално остарели артилерийски оръдия, като се очакват още около 30 скорострелни модерни оръдия да пристигнат от Франция.[10] По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души (от които 103 000 редовна армия). Командирите - генералите Йованович, Милойко Лешанин, Джура Хорватович, Йован Белимаркович и други - са добре обучени, вече минали през две войни. Въоръжението на пехотата / пушки Mаузер-Миланович /.
Снабдяването с храна и провизии също е добре организирано, чрез данък за населението и специални военни складове
България
Русия изтегля офицерите си от българските войски като демонстрация против Съединението.
Българите не разполагат с достатъчно офицери. Единствената надежда са завърналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обучението си.
Сержантите също не достигат, затова за сержанти в българските роти са назначени 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души[12], и заедно с доброволците и опълченците армията наброява малко над 100 000.
Българската пехота разполага със стари пушки (на повече от 10-15 години), а артилерията с 200 артилерийски оръдия, които са обаче доста по-добри от сръбските антики, но 40 от тях са повредени и неизползваеми.[13]
Боеприпасите също не са достатъчно, както и униформите. Такива имат само редовните войници, а запасните, опълченците и доброволците са със собствени дрехи.
Храната се събира главно от доброволно предоставяне на населението или чрез дарения на богати българи извън граница.
Лекарското обслужване по това време е на ниско ниво - в цяла България има само 150 лекари и 8 ветеринари, които трябвало да се грижат за всички коне в обоза и кавалерията. Военни болници не съществуват.[14]
Войската е разделена на два корпуса - Източен - където се намира по-голямата част от армията и който е съсредоточен на турската граница и Западен корпус, който събира останалите войскови части по сръбската граница. България разполага с план за война срещу Османската империя, но не и срещу Сърбия.
Видин и Трън са допълнително укрепени.
След като войната е обявена, планът за действие е следният:
Слабият Западен корпус да се отбранява, до пристигането на силния Източен, след което да се предприеме атака. Преди началото на усилените военни действия, Западният корпус е разделен на други два - отново Западен и Северен, като Северният трябва да отбранява Видин, а Западният отговаря за защитата на София. Командири са капитан Атанас Узунов и майор Аврам Гуджев, който по това време е българският офицер с най-висок чин. Главнокомандващ на всички български армии е княз Александър I Батенберг. Затова тази война се нарича войната на капитаните.
Основните сили на Армията на Княжество България, Западния корпус (майор Аврам Гуджев) и Източния корпус (подполковник Данаил Николаев) са съсредоточени на българо-турската граница. Западния корпус в района Кюстендил-Кадин мост и Радомир-с. Бобошево-Дупница. Източния корпус в района на р. Арда-р. Тунджа-р. Марица.
Българското командване оценява създалата се обстановка и разпорежда частите на Западния и Източния корпус да се изнесат от южната към западната държавна граница. Действието да се извърши с ускорен марш маньовър, като се използва ж. п. линията Търново Сеймен-Саранбей. В останалите участъци на марша движението да се извърши пеша.
Марш маньовър
Западния корпус е в непосредствена близасот до застрашената западна граница. Неговото прегрупиране се извършва бързо в рамките на 2-3 денонощия.
Източния корпус е с голямо отдалечение от западната граница. Щабът на корпуса разработва подробен план за прегрупиране. Първи преминава в движение вечерта на 2 ноември от ж. п. гара Пловдив Първи пехотен софийски полк. Спешава се на ж. п. гара Сарнбей и за три денонощия изминава 136 км., като вечерта на 5 ноември е на Сливнишката позиция. Девета харманлийска дружина от 2 до 7 ноември изминава пътя от Харманли до Сливница без нито един изоставащ войник. Шести пехотен търновски полк получава заповед: Оставете раниците в обоза и следвайте непрекъснато към Сливница. Положението е критическо. Преминавайки през София, войниците викат Ура и повдигат духа на населението. По пътя е настигнат от Осми пехотен приморски полк. Рано сутринта на 8 ноември са на Сливнишката позиция и от движение се включват в започналото настъпление. Пета артилерийска батарея за две денонощия изминава 146 км. и на 6 ноември незабавно се включва в боя при Сливица. Последователно пристигат и останалите подразделения и части на Източния корпус.
Марш маньовъра осигурява натрупване на сили на Сливнишката позиция, условия за успешната и защита и преминаването в настъпление.
На 3 ноември 9-те батальона, 2-та ескадрона и 24-те оръдия на Шумадийската дивизия, атакуват Орлинския връх, който е важна българска позиционна точка. До средата на деня българските части спират съпротивата и се оттеглят до прохода Секирица, където предприемат контраатака. Това спечелва ценно време, нужно до пристигането на Източните български сили. Боевете се водят цял ден до 4 ноември, когато българите отново отстъпват, този път до Брезник.
Малко по̀ на юг Моравската дивизия води бой с българския Изворски отряд, под командата на капитан Стефан Тошев, който пази Трън и е съсредоточен на Колунишката височина. След целодневно сражение Изворският отряд се оттегля до село Трекляно. В края на 4 ноември сърбите превземат Трън и се насочват към Радомир.
Сръбската Дунавска дивизия тръгва към Драгоман, но в края на деня е отблъсната.
В северния край на Западния фронт българският Царибродски отряд отстъпва към Сливница.
Сръбската Нишавска армия, се насочва към София, но в двудневни боеве, в които участие взима дори и цивилното население, е забавена, което дава възможност на българите да съберат силите на основната отбранителна позиция - Сливница.
В боевете се намесва сръбската Дринска дивизия, която дотогава е в резерв.
Същия ден българският княз свиква тронен съвет, на който е решено, че българските сили ще се съсредоточат в Сливница, където да се състои решаващата битка и където сърбите ще бъдат забавени до пристигането на българските войски, намиращи се на турската граница.
На 4 ноември по обед сръбските войски вече са пред българските сливнишки позиции. Българите успяват навреме да изкопаят окопи и да укрепят позициите си. Сръбските Дринска и Дунавска дивизия се разгръщат около Сливница, а скоро след това пристигат и Шумадийската и част от Моравската дивизия.
Сливнишка битка
Основна статия: Сливнишка битка
Александър I решава да отблъсне левия фланг на противника, като атакува сръбските позиции при село Мало Малово. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.
Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил князът, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.
В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.
Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.
Сърбите вече са готови за съкрушителна атака, когато към българите се присъединява капитан Петър Тантилов и командваните от него 4 тракийска, 2 софийска и 1 опълченска дружина и една батарея; така българите вече достигат 20 000, а сърбите над 31 000.
В София Александър I е притеснен, че може да загуби решителното сражение, затова подготвя план за евакуация на българската столица, но нарежда и укрепяване и подсилване на левия сливнишки фланг.
На 6 ноември започва сражение по цялата фронтова линия. Бдинският полк постига успех след контраатака, а Плевенският достига до сръбските окопи.
На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1 950 души под командването на капитан Стефан Кисов.[19] Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравската дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.
Българското командване решава да се осъществи настъпление в края на десния фланг, при атаката последва отстъпление на сърбите, в резултат на което селата Туден, Комщица и Смолча са освободени.
„ Много мъртви и ранени има на двете страни. Българите се бият като лъвове, даже без офицери (...) те заслужават един спомен в историята даже ако бъдат победени. “
Монумент на загиналите - Сливница
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.
В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където в неравна битка срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват. (виж „Боят при Гургулят“)
По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.
Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.
Северен фронт
За разлика от Западния фронт, където българите минават в настъпление, на Северния фронт усилените боеве продължават, като генерал Лешанин и командваната от него сръбска Тимошка армия напредват към Видин, а българските погранични части скоро започват да отстъпват назад към видинската крепост. Съотношението на силите не е равностойно, сърбите наброяват 22 000, а всички 15 000 български защитници са опълченци, запасни и доброволци, няма нито един редовен войник.
На 4 ноември командващият Северният фронт - капитан Атанас Узунов - нарежда на малък летящ отряд, командван от поручиците Атанас Петров и Янко Драганов да стигне Брегово от там до Зайчар и да атакува главните сили на сръбските „северни“ войски на тяхна територия с цел да облекчи защитниците на Кула, които имат сериозни проблеми. В резултат, четири сръбски роти са разбити и около 100 бойци пленени, но сърбите са твърде много и българите в Кула претърпяват поражение.
На 5 ноември сърбите напредват само с 5 км. След боеве, продължили от 6 до 8 ноември, 600-те души под командването на Стефан Чолаков и Панайот Дворянов успяват да отблъснат сръбските войски. По това време Видин вече се готви за обсада, 4 кораба стоварват храна и боеприпаси за защитниците на крепостта, приготвени са окопи и са проверени укрепленията. Българите все още се страхуват да изтеглят всички отряди от Южна България, тъй като Османската империя още представлява заплаха.
Действия на Българския флот
В тази война Българският флот получава бойното си кръщение. В септември 1885 г. Дунавската флотилия и Морска част разполагат с параходите “Взрывъ”, “Опытъ”, “Голубчикъ”, “Александъръ I”, миноноските “Черепаха” и “Бычокъ”, парните катери “Бавария”, “Мотала”, “Фардингъ”, “Ракета”, “Олафчикъ”, “Варна” и “Птичка”, шлеповете “Марица”, “Янтра”, “Тунджа” и “Ботъ №1”.
На параходите своевременно са поставени по две 4-фунтови оръдия, на катерите по две скорострелни оръдия, а миноноските освен скорострелно оръдие получават и по две прътови мини. Под командването на генерал (тогава капитан) Симеон Ванков Дунавската флотилия подвозва подкрепления - войници и четници-доброволци, в това число прехвърля коменданта на Видинската крепост капитан Атанас Узунов от Русе във Видин. Доставят се муниции, оръдия и стрелково оръжие, патрулира се реката, подпомага с разузнавателни и транспортни действия и се снабдява обсадената Видинска крепост с храни, снаражение и материали. На 18/19.09.1885 г. с два парахода и една баржа във Видин са прехнърлени две доброволчески роти, четири 24-фунтови оръдия, една 6-фунтова мортира и 17 полеви оръдия, заедно с 8 500 снаряда. На 10.10.1885 г. от Русенския Арсенал в Рахово от Флотилията са прехвърлени 500 пушки и 25 000 патрона тогава и в следващите дни във Видин по вода е прехвърлена нова доброволческата дружина в състав 1-ва Добричка, 2-ра Свищовска, 3-та Варненска, 4-та Балчишка, 5-та Русенска и 6-та Шуменска чети и запасната дружина от 5-ти пехотен Дунавски полк в състав: 17-та, 18-та, 19-та и 23-та роти. На 22/23.10.1885 г. “Голубчик” превозва от Русе до Лом две запасни роти от Варна и шест 4-фунтови оръдия. Със същия кораб са превозени до Видин и девет полски оръдия. Подвозени са 300 доброволци и снаряди за батареята на Летящия отряд, което дава възможност отряда да води активни бойни действия. На 11.11.1885 г. от Русе във Видин са доставени 6 милиона патрона и в Оряхово още 2 милиона. Параходитe "Александъръ I", “Опытъ”, “Взривъ” правят общо 118 курса, допълнително действат миноноските и парните катери “Олафчикъ”, “Ракета”, “Черепаха” (последната пребазирана в Арчар). Формиран е отряд катери подчинени на крепостта - базирания в Лом “Любен Каравелов” (до 1887г. под името “Фардингъ”), "Стефанъ Караджа" (до 1887г. под името "Мотала") с “Борисъ” (до 1887г. под името “Бавария”) базирани във Видин и “Бычокъ” подчинен директно на коменданта на крепостта. "Стефанъ Караджа" осигурява и съобщенията на обсадената Видинска крепост с командването в София чрез писма и телеграми през Калафат. Към отряда в Лом са предадени и двете миноноски. Известието за българската победа и края на войната в обсадената Видинска крепост също е донесено от флотилията.
Бойни заслуги печели катерът Стефан Караджа ("Мотала") с командир корабника Иван Великов, който пленява 2 противникови съда. Първия в средата на ноември при патрул пред Видинската крепост когато е забелязн кораб със загасени светлини промъкващ се край румънския бряг, установявайки, че е открит корабът бяга към прикритието на сръбските батареи, но българските моряци отрязват пътя му за отстъпление и след престрелка корабът е пленен, оказва се сръбски ветроход пренасящ 400 чувала провизии за разположените на десния фланг сръбски войски. При следващ патрул на същия катер отново е забелязан промъкващ съд, този път се край видинското пристанище. След яросно преследване съдът също е заловен, оказва се самоходен понтон със сръбска разузнавателна група. Съдът и сръбските войници се предават на българката флотска единица и са взети в плен. Това са първите бойни победи на съвременния ни военен ни флот.
Обрат във войната [редактиране]
„Дневен бюлетин“ от 13 ноември 1885 година
Българското командване решава във втората фаза на войната да обърне в настъпление, да победи основните сили на сръбската армия и да спечели войната.[30]
На 8 ноември десният български фланг настъпва към Драгоман; след цяло денонощие непрекъснати боеве сърбите се оттеглят на юг от града.
Същия ден I пехотен Софийски полк се среща в село Гълъбовци с отряд от разбитата Моравска дивизия. Скоро и Брезник е освободен, сърбите се оттеглят в Трън.
Сръбската Дунавска дивизия отстъпва до Калотина, Шумадийската към Габер, а Дринската в Драгоманския проход, сръбската войска вече е обхваната от паника и деморализация.
На 9 ноември боевете са спрени, което дава възможност на българското командване да прегрупира войските си.
След пристигането на VI пехотен Търновски полк, VIII пехотен Приморски полк и Пловдивски пехотен полк, българската армия вече наброява 40 000 души.
Сърбия мобилизира още 32 000 души и ги съсредоточава край Пирот.
След сраженията от 5 до 8 ноември очакванията за войната са коренно променени, в повече европейски вестници пише, че Великите сили трябва да се преклонят и да дадат Източна Румелия на България. В английския „Таймс“ от 10 ноември 1885 г. е заявено:
„ Сега не може да има вече съмнение, че сърбите са претърпели сериозни несполуки (...) Победата на българите, победа на правото и правдата (...) ще предотврати една голяма и може би всеобща война. “
Княз Александър I е решен да изтласка всички вражески войски от територията на България, да навлезе в Сърбия и чак тогава да води мирни преговори.
Военни действия на сръбска територия
На 10 ноември десният български фланг и центърът започват нападение над Драгоманския проход, сърбите отново не издържат на българската атака „на нож“ и отстъпват към Цариброд; фронтът вече е преместен на 14 км от Цариброд.
На 11 ноември е обявено всеобщо нападение срещу сръбската войска. Крайният южен фланг се насочва към Трън.
Отстъпващите сръбски войски (Дунавската, Дринската, Шумадийската и остатъците от Моравската дивизия) съумяват да се прегрупират на линията Планиница — Цариброд — Радейна, но отново са принудени да отстъпят и Цариброд е освободен от българските бойци.[32]
Оттеглилите се до границата сръбски части се укрепват и съсредоточават на Нешков връх, където след щикова атака на 12 ноември Шумадийската дивизия е изтласкана зад българската граница. Прегрупиралата се Моравска дивизия също е победена и отстъпва зад граница.
На 13 ноември са изпратени сръбски парламентьори с молба за примирие, но българите отговарят, че мир ще има само при пряка заповед от българския княз Александър I.[33]
На 12 ноември Русия и останалите велики сили пращат нота на България за започването на мирни преговори между воюващите страни, нотата е подкрепена и от Османската империя, която вече сериозно се безпокои за сигурността на териториите си. В искането на Великите сили, обаче не е споменато нищо за признание на Съединението на България. Българското правителство отлага отговора си с извинението, че Александър I е на бойното поле (което е вярно); след 14 ноември нотата е отхвърлена; българският княз заповядва нападението да продължи. Мирни преговори щяло да има само при признаване на Съединението.
На 13 ноември отново няма боеве и двете армии се приготвят за по-голямо сражение. Сърбите се укрепят в Пирот, където войските им вече достигат 65 000 души. Българските войски също са разположени в близост до Пирот и наброяват около 42 000.
В София набързо са създадени 23 болници за ранените, като сред използваните сгради са сградата на Народната банка, Народното събрание, министерствата и доста училища.
Волски коли денонощно сноват от София до фронта, за да могат да осигурят провизии на българските бойци.
На 14 ноември българските части достигат укрепленията пред Пирот. Българското командване преценява, че най-важната тактическа точка в сражението е Църни връх. През нощта на същия ден дружини от Преславския и Конарския пехотен полк атакуват върха с щикова атака и го превземат. Боят е общ, по цялата Пиротска линия. Българската артилерия подкрепя силно пехотата. Пирот е обграден от българските войски.
На 15 ноември българите преминават в щикова атака, боят се развихря по улиците на града. В сръбските редици настъпва хаос заради неочаквано ранната атака и те изоставят града. Пътят на българите до Ниш е свободен.В боя при Пирот от сръбска страна има повече от 700 убити и 560 ранени. Загубите на българската войска били 1150 убити и ранени и 165 безследно изчезнали.
Обсадата на Видин
Основна статия: Обсада на Видин (1885)
На Северния фронт българите отново изпитват затруднения, а сръбските войски съумяват да обкръжат Видин.
От Лом е изпратен поручик Георги Тодоров с 3 запасни роти, един ескадрон и 6 оръдия, но той бързо е отблъснат от сърбите при опита си да помогне на северните български войски.
На 11 ноември сръбската войска започва силен обстрел над Видин, а българите използват 30-те си оръдия, за да спрат настъплението.
Основната сила на защитниците са една русенска дружина, една запасна бдинска дружина и доброволци от Шумен - общо не повече от 6000 души. Към тях се присъединява и Студентски доброволчески легион, съставен от стотина български студенти в чужбина по инициатива на българските студенти в Женева.
Сръбските войски били съставени от около 11 000 бойци.
Сръбското командване се опитва да накара капитан Атанас Узунов да се предаде, като използва лъжата, че София е паднала, но българският капитан не се хваща и отхвърля предложението.На 13 ноември той нарежда да се пусне река Дунав в каналите на града, като така наводнява околностите му, Видин е обграден от вода като остров.
На 12 и 13 ноември сърбите започват нова атака, която се оказва неуспешна. На другия ден сръбският генерал Лешанин предлага примирие от няколко часа, за да се приберат ранените, Узунов приема. Сърбите обаче не използват временното примирие за спасяване на ранени, а за да изкопаят нови окопи и подобряват старите.
На 14 ноември сърбите отново атакуват, но са отбити.
На 15 ноември българите излизат от крепостта и подкрепени от населението на гр. Калафат контраатакуват, така сърбите са изтласкани. В ранната сутрин на 15 ноември българският отряд е в село Лагошевци.
На 16 ноември България и Сърбия сключват примирие; още същия ден генерал Лешанин е уведомен, но въпреки това той заповядва да започне щурм над Видин с всички налични сили. Нападението безуспешно продължава до първите часове на 17 ноември.
В 4 часа сутринта на 17 ноември Лешанин се предава.
Край на войната
Сръбската армия е изправена пред пълен разгром, който е избегнат благодарение на намесата на Австро-Унгария. На 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната квартира на българската армия в Пирот и настоява пред българския княз Александър I Батенберг да се прекрати по-нататъшно настъпление. Кевенхюлер заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта и с евентуална руска намеса. Българският владетел е принуден да приеме. Като демаркационна линия e избрана текущата фронтова линия.
Примирието
Между България и Сърбия започват преговори за примирие, които приключват на 7 декември. В последвалите преговори за изготвяне на мирен договор взима участие и Абдулах Меджид паша - представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор от 1878 е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ (виж Букурещки договор).
За България победата изиграва важна роля за укрепване на международното ̀и положение, тя е важна стъпка от признанието на Съединението.
За Сърбия войната донася по-късно редица политически проблеми. През 1889 г. сръбският крал Милан Обренович абдикира в полза на сина си заради тригодишното политическо разклащане в Сърбия след Сръбско-българската война и предизвиканото недоволство срещу него от загубата на войната.
България винаги е излизала победител,в битки в които е била подценявана!Бъдете горди българи!И дано в предстоящите футболни срещи българските футболисти се борят с ентусиазма и саможертвата на своите предци и излязат победители!
