Betchualeng Arnaikem написа:Щом си рекъл. Аз предпочитам да вярвам на участници в събитията.
http://www.bolgari.net/cvetana_paskalev ... -1165.htmlЦветана Паскалева е като Макгахан за арменцитеАвтор: Юри Михалков
Може да се каже, че журналистката Цветана Паскалева е българският Макгахан за арменците. Навремето американският журналист описа турските зверства след Априлското въстание за лондонския в. "Дейли нюз"...
С камера в ръце Паскалева документира трагедията на арменското население на Нагорни Карабах, регион в Азербайджан. Тази трагедия, но също и надежда са събрани в албума с два диска "Раните на Карабах", които бяха представени преди дни в София.
Двата диска съдържат 7 филма, заснети от Цветана Паскалева в Нагорни Карабах през периода 1991-2011 г. Всъщност от София започва световното турне на този дискоалбум, чиято цел е светът да разбере истината за Карабах и правото на народа му за независимост. Следват Гърция, Кипър, Ливан, Русия, Франция и САЩ.
Навремето Нагорни Карабах беше една от горещите точки в постсъветското пространство. Как обвързахте професионалната, а и личната си съдба с този регион?
Бях първата чужденка, която влезе в Нагорни Карабах, след като депортацията на арменските села вече бе започнала. Това беше през май 1991 г., в Москва завършвах тогавашния държавен институт по кинематография и правех дисертация за документално кино.
Тогава беше Горбачовата гласност, перестройката и за мен беше неразбираемо да няма информация за това, което става в Нагорни Карабах. Отначало не повярвах, когато в Москва за пръв път чух, че са изселени две села - Геташен и Мартунашен. Заминах за Карабах, за да разбера истината, да изнеса информация.
С много трудности и рискове влязох в тези две села, където вече се заселваха 600 азербайджански семейства - с овцете си, с цялата си покъщнина, карана с камиони. Когато им казвах, че селото им се казва Геташен, те ме поправяха, че това е Чайкент, че е азербайджанско село.
Подовете на опразнените къщи бяха осеяни със скъсани семейни снимки и страници на арменски книги. По стените видях следи от снаряди и куршуми, самите азери бяха започнали да измазват стените. Когато видях всичко това, просто не вярвах, че то се случва в съветско време. Че Горбачов с неговата демокрация си стои в Москва и никой не съобщава какво става тук.
Казах си, че е безсмислено да се връщам в Москва и да правя дисертация по кинодокументалистика, след като документалният факт тече в момента и няма кой да го документира. За мен бе въпрос на професионализъм да снимам, за да разбере светът какво става в Нагорни Карабах.
По-късно плъзна слух, че предстои депортирането на Шаумянския район, това е най-северният район на Нагорни Карабах. Влязох там преди самата депортация и попаднах в Еркеч. Снимах цяла седмица. Заради слуховете за предстоящото изселване хората бяха в паника. Една сутрин селото осъмна, обградено от армия и БТР-и, част от които бяха разположени по върховете наоколо.
По високоговорител съветски офицер всеки половин час казваше на населението, че му остава половин час да подпише декларация за мирно изселване и да напусне селото. При съпротива то ще бъде унищожено. И така всеки половин час.
Това го има в първия ми филм. Хората изпаднаха в още по-голяма паника. Разбира се, нещата не станаха за половин час, но на третия ден при проливен дъжд жителите на Еркеч тръгнаха с вързопи.
А с вас какво ставаше?
Реших да остана в това село - страницата му още не бе затворена. В него останаха 23-ма доброволци, отряд от Ереван, като половината от тях дойдоха с полет на хеликоптер МИ-8 от Ереван, на които и аз летях впоследствие. Тези хеликоптери нелегално пресичаха въздушното пространство на Азербайджан, за да влязат в Карабах и да оставят гориво, храни, лекарства.
Азерите ги обстрелваха и беше изключително рисковано да се пътува. 9 такива хеликоптера бяха свалени с ракети и пътниците им изгоряха заедно с тях. Всеки път, когато се качвах, животът ми всъщност зависеше от случайността.
В себе си вече бях решила да остана докрай и да снимам, каквото ще да става. Батериите обаче на камерата ми бяха изтощени, а в селото нямаше ток. И в нощта преди деня на азерското настъпление в Еркеч трябваше да отида пеш до районния център - на 6-7 км през гора, за да си заредя батериите от генератора в местната болница. Командирът ми нареди да не се връщам, защото на другия ден предстои сражение и той няма право да рискува живота ми.
Направих се, че съм се съгласила, но се върнах. Командирът се вбеси. Каза ми, че оставам на смърт, че ако азерите разберат, че има човек, който събира факти, който снима, ще обсипят къщите със снаряди и ще ни унищожат. Нареди ми да остана в задния двор.
На 15 юли боят започна към 12 часа и продължи 4 часа и половина. Момчетата имаха две стрелкови гнезда в къщите, от време на време идваха в задния двор да зареждат оръжията и пак отиваха към гнездата. Азерските танкове напредваха, обръчът вече плътно се бе стегнал до двете ни къщи и тогава ми стана ясно, че излизане няма.
Камерата беше на врата ми и я оставих включена да снима каквото попадне. По едно време командирът дойде в двора, явно да обсъди обстановката. Но в този момент се чуха маневри на два от танковете от съседните дворове.
Командирът видя някаква пролука, някаква възможност за измъкване, докато танковете маневрираха, и ни даде знак един по един да се прехвърлим в съседна къща. Оттам се прехвърлихме в следващата съседна къща, после в друга и така от къща на къща, от двор на двор се измъкнахме живи до близката гора.
С горещите снимки бързах да стигна до Ереван, който беше единственото място, от което можех да изпратя репортажите си до целия свят. Съветските медии също ги пуснаха. Репортажите от Еркеч бяха като информационна бомба. Тогава Азербайджан ми даде втората смъртна присъда.
Коя е първата?
Заради освобождаването от азербайджански затвор на арменски журналист, след като бе излъчено мое интервю с него. Когато влязох в Карабах, вече се говореше за изчезнал арменски журналист и аз си поставих за цел да го открия. След редица перипетии го открих в затвора на Кировобад (сегашния град Гянджа, втория по население в Азербайджан - б.р.).
Направих интервюто и го изпратих за БНТ, но те не го пуснаха, казаха ми нека други първо да съобщят за случая. На другия ден го дадох на всички западни телевизии, включително и на съветската телевизия. Те пуснаха всичките ми репортажи.
Със западните журналисти в Москва организирах кампания за освобождаването на арменския оператор. Този момент съвпадна с посещението на Горбачов в Лондон. Тогава лондонските журналисти изпратиха петиция до съветското посолство, че ще бойкотират визитата на Горбачов, след като държи журналист в затвор, арестуван при изпълнение на служебния си дълг.
Разрази се голям политически скандал и "от горе" бе наредено да се изясни случаят. Така освободихме Вартан Ованесян, който беше нещатен кореспондент на агенция АПН в Москва (неин постсъветски наследник е РИА "Новости" - б.р.).
Впрочем имам и трета смъртна присъда, издадена през септември 1991 г. заради първия ми филм за Карабах, показан по централната съветска и ленинградската телевизия. И понеже бях нещо като кореспондент с камера в Карабах, работех не само за тях, а и за руската телевизия, за германската Це Де Еф, френската "Антен 2", Ройтерс.
Влязох там заради един репортаж, а останах 4 г. до края на войната през 1994 г. Водеше ме идеята да разкажа за тия чудовищни неща, които ставаха с този малък народ, който бе взет в огнено обкръжение. Беше нечовешки да гледаш как загиват деца, жени, старци. В обсадения Степанакерт 500-килограмова авиобомба разруши 5-етажната военна болница.
В моите кадри се вижда как се срива тази сграда. От събирането на трупове и човешки останки след това станах вегетарианка и 12 г. не можех месо да помириша. Камерите ми на два пъти ми спасяваха живота, те бяха улучвани от куршуми. През 1993 г. обаче бях ранена в крака от шрапнел и трябваше на два пъти да бъда оперирана в Ереван.
И понеже бях вложила твърде много от себе си в заснемането на репортажите и филмите, изобщо в проследяването на конфликта, приех най-неочакваното решение да откажа предложение за работа на Ен Би Си. Предпочетох да дочакам независимостта на Карабах и останах в Армения.
За мен арменците станаха кауза, на която всъщност посветих 21 г. Бих искала филмите ми да помогнат да се стигне до мирна и окончателна развръзка на карабахския въпрос. И от 1995 г. живея в Ереван, работя в тяхната телевизия, в момента водя предаване на социални теми.
И нямате нищо арменско в себе си?
Не, нямам, впрочем всички ми задават този въпрос.
По в-к "Сега"
[/center]
