aleksandrov77 написа:genius написа:Външна заплаха за България няма за сега, НО ВЪТРЕШНАТА ЗАПЛАХА заработва яко копейки по всякакви сайтове и сайтчета. Червени гниди, скоро ще ви бесим по стълбовете, руски кучки такива!
Промитият мозък тук си ти и подобните на теб от хамериканската пропаганда, за които комунистите и руснаците са виновни за всичко но никога не казвате нищо за САЩ и ЕС!
Руснаците славяни ли са като нас ? Славяни са !
Пишат ли на нашата кирилица ? Пишат !
Християни ли са като нас ? Християни са !
Източноправославни ли са като нас ? Такива са !
Руснаците именно ни освободиха от 500 годишно османско робство! Не друг, а точно руснаците !
Имаме и още много общи неща с тях! В Русия не можеш да чуеш човек да каже лоша дума за българите! Само у нас промитото младо поколение плюе против руснаците!
Вероятно хамериканските негри са ви по-близки от руснаците ?
Сигурно откривате повече прилики с пакистанците и индийците от Лондон, отколкото с руснаците ?
Или пък с англосаксонците и франчулята си приличаме повече, отколкото с братушките ?
Как може на черното да казвате бяло ?! Нормални хора ли сте ?!
Българи ли сте ????
Руснаците може да са славяни, но ние не сме. То и за руснаците е доста спорно какви са. Татари, руснаци, казаци, мазаци, резаци и т.н.
Те и германците пишат на латиница, но не са англичани
Никой от нищо не ни е освобождавал. Да дойда да те освободя от майката ти срещу 32 тона злато и да те командвам какво да правиш и с кого.
Пакистанците и индийците са работливи хора за разлика от руснаците и не ходят олюлявайки се по улиците и търсейки кого да окрадат или измамят.
Кирил и Методий създават писменост за чехите и българите, за да четат Библията. Не за татарите, които изповядват исляма. Кирилицата не е славянска азбука. Глаголицата е такава. Русия си служи не с кирилица, а с азбука на нейна основа, въведена от Петър I - “гражданската азбука”. Тя не е създадена от Кирил и Методий, а от Имперската канцелария и тъкмо нея при царизма и в съветската епоха Русия налага на съседите си, в Средна Азия и даже на финландците и монголците.
Кирил и Методий Светите братя нямат никакво отношение към Русия, тъй като са умрели много преди Украйна (Киевска Рус) да се покръсти. По тяхно време Московията не съществува. На нейната територия се е простирала Велика Мордовия със столица Ерзя (Рязан). Азбуката си Кирил създава за чехите и тръгва с нея към Моравия още преди набезите на Рюрик, от които възниква езическата Рус.
Кирил знае, че славяни в днешните руски земи няма. Затова и не предприема мисия в по-близките до Византия земи на днешна Украйна и Русия. Дори Киев още не е славянски, а е съюзен с Хазарския хаганат и се обитава предимно от юдеи и сармати. Киевските князе са с еврейски корен и са сродени с хазарските, които също изповядват юдаизма. Затова Киев в средата на IX в. е наричан “градът на синагогите”.
През 860-861 г. той води диспут в хазарската столица и се е убедил лично, че там почва за азбуката му няма. Именно това тежко противоречие между реалностите и представата за себе си на Руската църква и на руските идеолози като за “славянски” раздува руския култ към светите братя. В Чехия, където Методий проповядва години наред, култът към тях е доста по-умерен.
След като болшевиките завземат властта, комисарите им извършват реформа на великоруския език. Първо го преименуват на “руски”, за да махнат “великодържавното и имперското” от него. Правят го скудоумно и думата за националност на руснаците се оказва прилагателно (“русские”), а не съществително, както е в другите славянски езици и дори в полския.
После Троцки и Свердлов създават “нова гражданска азбука”, та дори Троцки е искал въвеждане на латиницата за целите на революцията и запада да анучи руския по-лесно, когато ги подчинят.
В летописите и документите на латински и гръцки език, терминът “славянин” е социално-икономически и означава “зависимо население, роб”. Използването на термина славяни е от Цезар Бароний и други хърватски летописци. Те са били жители на Австро-Унгария. Самото използване на този термин в Австро-Унгария е било заето от латинския термин servus, slave - роби, слуги.
Кое е общото между източноеропейските народи, освен българския език и азбука?
Всъщност то не е много. Различни помежду си в своята история, характер, начин на живот, бит и традиции са - сърбите и българите от една страна - руснаците и белорусите от друга. Трети са чехите и поляците. И всеки от тях има може би повече прилики с другите си съседи, отколкото имаме помежду си.
През XVIII - XIX век Русия води поредица от войни против Османската империя на Балканите, включително на българска територия. Целите на Русия в тези войни са изцяло имперски и завоевателни. Възприемайки себе си за наследник на Византия, тя се мъчи да заграби "византийското наследство"на османска територия - Проливите и Цариград. Българските земи са в непосредствена близост до тях. Затова твърде рано те стават обект на височайшия императорски интерес в Петербург.
Първият израз на активната настъпателна руска политика по Източния въпрос са двете войни на императрица Екатерина Велика (1768-1774 и 1787-1791). В резултат на военните си победи в тези войни Русия реализира редица териториални и стратегически предимства, най-важното от което е извоюваното й по договора от село Кючук Кайнарджа (21.07.1774) право да покровителства балканските православни християни.
В българската историография обикновено значението на тази придобивка за нас българите се тълкува в смисъл, че едва ли не от тук нататък българите са се сдобили със свой истински покровител и защитник. Фактите обаче говорят за друго. Това свое право Русия разбира по специфичен начин. "Северната Византия" счита, че на първо място трябва да се защитават православните гърци. Тук е необходимо да се направи важно уточнение.
В тази епоха етононимът "гърци" има далече по-широко значение и тъкмо в имперската практика на Русия, а и на Османска Турция съгласно действащата в нея система на милетите православен християнин векове наред е синоним на "грък."
По този въпрос воюващите по между си български "освободител" Русия и политическият български поробител Османска империя действат в пълно единство.
Следователно след 1774г. не българите като част от православната християнска общност в Османската империя, а преди всичко гърците стават обект на руското имперско покровителство. Аргумент в подкрепа на тази теза е обстоятелството, че докато Екатерина Велика води войните си срещу османския султан нейните емисари успяват да изселят по различен начин над 500 000 българи.
В хода на войните си против султана руските императори създават всевъзможни имперски проекти за решаването на Източния въпрос. Един от тях е т. нар. "Гръцки проект" от 1782г. Той е много показателен за целите на Русия на Балканите и респективно. за отношението й към българите.
По "гръцкия проект" въобще не се предвижда възстановяване на българската държава и освобождение на българския народ, а напротив възстановяване на Византия за наша сметка т.е. чрез погърчване на българите и даже разделяне на земите им. Проектът на Екатерина Велика предвижда възстановяване на Византия, която трябва да обхваща Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия и Македония). Замислено е възстановената Византия да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович, кръстен на последния византийски император от династията на Палеолозите. Освен това Русия трябва да заграби черноморското крайбрежие до р. Днестър. Екатерина Велика предвижда и създаването и на царство Дакия от Влашко, Молдова и Бесарабия.
Даки по това време северно от р. Дунав няма, но Екатерина Велика в типично имперски дух ги "създава", защото е опасно в тези земи да има много българи в земите, разположени на подстъпите на Цариград и Проливите.
"Гръцкия проект" не се осъществява, поради отхвърлянето му от австрийския император Йосиф II, но той е много показателен за имперската антибългарска същност на руската политика по Източния въпрос и в частност към нас българите.
Императрица Екатерина умира през 1796г. без да успее да реализира "гръцкия проект."
Синът й Николай I се заема с дръзкото начинание. Дошъл на власт през 1825г. той смята да реши окончателно в своя полза Източния въпрос чрез разрушаване на Османската империя. Заради консервативната му вътрешна и завоевателна външна политика в името на защитата на "стария ред", включително чрез войни император Николай I става известен като "жандарма на Европа". "Контрареволюционната" стратегия на новия руски император обаче не му пречи да поддържа гръцката революция и това е факт, който заслужава своето обяснение.
Император Николай I продължава агресивния курс спрямо Османската империя.
За него решаването на Източния въпрос основна външнополитическа задача. Управлението му съвпада с периода в развитието на Източния въпрос, когато Русия безпроблемно доминира спрямо западните държави.
Войната, която император Николай I води от 1828-1829г. окончателно трябва да реши Източния въпрос в полза на Русия. Това е война за защита на гръцката кауза, а не за освобождение на България. Намесата на Русия на Балканите в полза на гърците е завършващ етап от националноосвободителната война на гръцкия народ (1821-1829).
"Гръцката завера" започва с похода в долнодунавските княжества през 1821г. на генерал-майора на руска служба, адютант на руския император Александър Константинович Ипсилантис (1792-1828). Той произхожда от знатен фанариотски род, чийто корени назад във времето се отнасят към епохата на Комнините.
Този род се преселва от Трапезунд в Константинопол през XV век и дава няколко владетели на Влашко и Молдова.
еговият поход довежда до въстание, което прераства в широкомащабен антиосмански бунт в континентална Гърция. Гръцката революция обслужва не само чисто националните гръцки цели (освобождение на гръцкия народ и възстановяване на държавата му), но и имперските цели на Русия по Източния въпрос. Гърците са средството, чрез което император Николай I решава да руши Османска Турция и да използва за реализацията на своите имперски интереси - завземането на Цариград и на Проливите.
Няма да се спираме на успешния ход на войната от 1828-1829г., в която Русия действа в съюз с Англия и Франция, а само ще посочим мястото на българите в нея, резултатите от войната и отражението им върху съдбата на българския народ.
По време на войната от 1828 - 1829г. Русия използва българите и експлоатира за своите имперски цели техния стремеж за свобода. Българите са само ресурс за обслужване на руската имперска политика без да им се предоставят никакви гаранции за тяхното освобождение.
Тези съображения, принципи и мотиви на руската политика остават неясни за българите и особено за водачите му по това време. Те не знаят, че подкрепата на гръцката кауза изключва руска закрила за тях. Докато българите се включват във войната на страната на Русия като доброволци, руските императорски войски разоряват техните земи, особено в Североизточна България, където се водят главните сражения в тази война.
За пореден път Добруджа става бойно поле. Повтаря се картината от предните войни. Българските села са опустошавани, разграбвани и опустошавани от воюващите армии. Въпреки това българите активно подпомагат руските войски. Помощта е чрез материални средства храна, добитък и др. необходимо, но също и
с разузнавателни сведения.
На 14.09.1829г. разгромената по вода и суша Османска империя, е принудена да подпише Одринския мирен договор.
В него няма нито дума за България и българите. Русия решава свои въпроси.
Тя заграбва източното крайбрежие на Черно море и делата на р. Дунав и придобива право на окупация на Молдова и голяма част от Влашко, докато Турция не плати контрибуция. Освен това Русия помага на своя съюзник Сърбия, която получава автономия. От Одринския мирен договор най-много печели Гърция, която става независима, макар в орязани граници - Пелопонес и земите, южно от Епир и Тесалия и Цикладските о-ви.
Одринският мирен договор от 1829г. не променя с нищо статута на българите.
Те са единствените от балканските народи, които нищо не получават в замяна на своите действия в помощ на руската армия през войната. Не е отчетен въобще приносът им за руските военни успехи. От всички балкански народи са пренебрегнати и даже забравени. За бъгарите дори не се споменава в договора.
В това отношение съдбата на българския народ по Одринския мир е най-злополучна спрямо тази на останалите балкански народи.
По Одринския мир от 1829г. България по волята на Русия остава пак под пряка османска власт. Частична промяна има за Силистра, която остава под руска окупация до пълното прилагане на договора. Русия си присвоява този български град, който чак до 1836г. е руско владение.
Антибългаризмът като принцип в руската политика спрямо българските освободителни движения се изразява и в последвалите репресивни действия спрямо капитан Георги Мамарчев.
Опитът му да подготви въстание за истинско освобождение на България е осуетен, а той самият - арестуван по заповед на руския генерал Дибич. Смелият български капитан е разследван и известно време лежи в затвора в Букурещ. Отрядът му пък е разпуснат. Разоръжени са всички български доброволчески отряди.Освобождението на гърците от своя страна не предвижда свобода и за българския народ.
В духа на "Мегали идеята" решаването на гръцкия въпрос означава решаване и на българския въпрос, но в смисъл на асимилиране и погърчване на българите.
Този процес вече тече усилено в дунавските княжеството, където средството за реализацията му са управляващите там фанариоти. От Цариград в подобна насока работят фанариотите от Патриаршията - духовния поробител на българите. Поради идейната обвързаност на Русия с Византия северната империя е силно ангажирана с византийската кауза. Тъкмо поради това руският император дава свобода на фанариотите, но не и на българите.
Руската политика не предвижда политическо освобождение на българите. Този извод се потвърждава и от преселническата политика на Русия.
Войната от 1828-1829г. предизвиква сложни етнодемографски процеси на територията на българския североизток. В размирното и несигурно следвоенно време на реставрация на турската власт, което става с одобрението на Русия "освободителката" организира поредното преселение на българското населението.
След войната Русия организира най-голямото преселение на българи. Член 13 от Одринския мир дава на Русия възможност да организира преселението. Този член дава 18-месечен срок на желаещите българи да продадат имотите си и да се изселят.
Въз основа на този член Русия законно си издейства правото да преселва българи османски поданици. 18-те месеца по Одринският мир не са спазени. Фактически преселение има чак до 1835г., макар че интензивността на преселническият поток започва рязко да спада.
За големия брой преселници може да се съди само по един факт. През април 1830г. в Айтоското поле се събират около 100 000 българи, подготвящи се за изселване.
В някои по-нови изследвания само от Югоизточна България по това време се изселват до 130 000 българи. (4)
Тази цифра е най-разпространената в повечето изследвания. Според други сведения само от Тракия са 100 000 души. Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се семейства.
Също според Иван Селимински "половината българско население на Тракия между Одрин,Стара Загора, Балкана и морето и това от Източна България,между Варна,Силистра, Исакча и морето се изсели,поради което тези области опустяха."
Това е косвено сведение, което все пак дава известна представа за големите мащаби на преселението. Според пресмятанията на етнолози демографи възрожденското българско семейство отглежда средно по 5-6 деца. Според тези критерии, ако приемем за достоверни сведенията на Иван Селимински излиза , че преселниците са над 200 000 души.Това са живите руски трофеи от войната. Тъкмо в хода на тази преселническа вълна възникват големите български колонии в Бесарабия.
В заключение могат да се направят няколко основни извода. Войната от 1828-1829г. е едно трагично събитие в българската история. Посрещната е с толкова много надежди от българите, които наивно вярват, че "дядо Иван" идва да ги освобождава. След края й обаче те са обхванати от униние и покруса. Единствени от балканските народи българите нищо не получават. "Освободителката" Русия узаконява турската власт над тях. Български патриоти като капитан. Г. Мамарчев, Бойчо войвода и други, които се опитват сами да предприемат освободителни действия са репресирани от руската власт.
За пръв път става ясно, че има разминаване между руската балканска стратегия и българското освободително движение.
Последиците от войната за българите са по-скоро отрицателни. Българите дават жертви не само във военните действия, в които те се включват на руска страна, а и от разорението на плодородните им земи, в което участват както турски, ака и руски войски. Десетилетия са необходими за икономическото възстановяване на разорените територии. Това важи особено за Добруджа, която е активно въвлечена като територия във войната.
Но най-тежка с оглед българските интереси последица от тази война е организираното от Русия след нея преселение на българите. "Дядо Иван " не освобождава, а обезбългарява цели български села и градове. Фактически Русия прочиства от българи територията от дунавската делта на север до Одринско на юг. Това е най-прекият път към Цариград и Проливите по суша. Явно Русия принудително разрежда българския етнически елемент в този коридор, за да бъде по-лесно осъществим натиска й на юг към Проливите при една евентуална следваща военна кампания.
Освободила Гърция след войната от 1828-1829г. Русия "замразява" българския въпрос.
След 1828-1829г. руският император Николай I се връща към линията на поддържане на съюза и приятелството с османския султан. Туркофилската руска политика е факт и в определени периоди, както след 1829г. е доминираща.
Тази линия е разработена в началото на XIX век при императорите Александър I (1801-1825) и Николай I (1825-1855).
Точно при тях се ражда идеята за превръщането на Османската империя в руски протекторат.
В една записка от 12.02. 1830г. на външния министър на Русия - граф Неселроде, адресирана до великия княз Константин се казва следното: "… по мнението на императора Турция, която отсега нататък (след войната 1828-1829г. - б. м.) може да съществува само под покровителството на Русия, като изпълнява само нейните желания, по-добре отговаря на нашите политически и търговски интереси, отколкото всяка друга комбинация, която би ни накарала или твърде много да разширим нашите владения със завоевания, или да заменим Османската империя с държава, която не би закъсняла да стане наш съюзник по сила, цивилизация, индустрия и богатство
Египетска криза от 1832-1840г. позволява на Русия да осъществи на практика тези свои идеи.
Кризата започва с въстанието на египетския турски васал Мехмед Али срещу султана. То води до първата турско-египетска война от 1831-1833г. През май 1832г. синът на Мехмед Али Ибрахим паша завладява Сирия. Османският султан Махмуд II обаче отхввърля претенциите на египетския си васал да владее Сирия. Тогава, ползвайки се с подкрепата на Англия и Франция Мехмед Али решава да продължи военните действия срещу Портатата.
Успешното настъпление на египетските войски в Мала Азия поставя под въпрос целостта на империята. Възниква запалаха дори от падане на османската столица Цариград под ударите на египетските войски. Към Проливите се насочва и египетският флот.
Султан Махмуд II моли великите сили за подкрепа. Единствено Русия обаче реагира и се намесва. И това не е случайно. Падането на Цариград означава пряк удар върху нейните интереси по Източния въпрос. Освен това египетският управник Мехмед Али се счита за бунтовник и приятел на европейските революции, чиито успехи "жандармът" Николай I не може да допусне.
Затова руският император изпраща към Босфора част от своя черноморски флот. 7 фрегати и 5 броненосеца начело с генерал Николай Муравиев. Цял 30-хиляден руски експедиционен корпус начело с генерал граф Алексей Орлов дебаркира близо до Цариград. През април 1833г. руските войски създават плацдарм на север от османската столица Цариград.Така с руска военна демонстрация по суша и море Цариград е спасен, и престолът на султан Махмуд II - запазен. През май 1833г. с посредничеството на великите сили започват преговори и Мехмед Али е обявен за наместник на Сирия и Адана.
След уреждането на проблема руският император Николай I изпраща в Цариград своя приближен граф Алексей Орлов (1786-1861)със заповед да поиска от султана справедлива цена за оказаната услуга.
