Тогава завърши първата част от моята инициатива , с която аз се опитах да припомня на много от нас кои са нашите герои и какво са постигнали . Този път - аз продължавам , но този път ще групирам материалите на раздели - литература - музика - войни и тн ! Ще ви представя още много личности , с които ние се гордеем и славим до ден днешен 
Надявам се да съм ви изненадал приятно и ви желая приятно гмуркане в нашата история . Днес ще поговорим за личности , свързани с българската църква и вяpа !!!Презвитер Козма - е български църковен писател от Х в., написал беседите "Беседа против богомилите" и ,,За монасите".
В първата разказва за учението на поп Богомил и за неговите последователи, като полемизирайки с тях, се опитва да разкритикува възгледите и поведението им и да докаже, че те по никакъв начин не са угодни на Бога.
Той ги критикува за това, че по различни причини не зачитатат нито иконите, нито кръста, нито мощите на светците, за враждебното и неодобрителното им отношение към богатите, властта и църквата, както и към техните верни служители, и за това, че учат зависимите членове на обществото да не се подчиняват на господарите си.
Във втората критикува онази част от тогавашната монашеска прослойка в българското общество, която постъпвала и живеела по начини, които лично той намира за развратни или недостатъчно набожни.
Неговото схващане за това, как трябвало да живеят монасите, т.е. че не бивало да пренебрегват монашеския си обет за пост, постоянни молитви и сексуално въздържание, трябва да се е споделяло от официалната власт в България, защото Презвитер Козма е бил писател при двора на цар Петър I, а също и от целокупния български народ, доказателство, за което е появата и бързото разпространение на богомилството в Средновековна България.
Йосиф I - Лазар (Лальо) Йовчев е роден на 5 май 1840 г. в будното подбалканско градче Калофер. Любознателен и трудолюбив ученик, а след това и помощник на даскал Ботьо Петков в Калофер. С помощта на живеещи в Цариград калоферци се учи във Великата народна школа на Фенер в Цариград, след това във Френския колеж. Пак с подкрепата на Калоферската община, вече 24-годишен постъпва през 1864 г. в Литературния факултет на Сорбоната в Париж, а три години по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, който завършва с научните степени „бакалавър“ и „лисансие“.
Прекарал шест години във френската столица, Лазар Йовчев се завръща в Цариград и отначало работи в Централния търговски съд. Занимава се с публицистика и преводаческа дейност. Поканен за секретар на Смесения екзархийски съвет. Без да има духовно образование, новоположеният монах Йосиф за по-малко от три месеца в края на 1872 г. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство.
През следващите 3-4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на великите сили, не само благодарение на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава. В началото на 1876 г. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал една година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската война (1877-1878). На 24 април 1877 г. младият ловчански митрополит Йосиф I е избран и провъзгласен за Екзарх от „ Църковно - народния събор“ в Екзархийския дом в Ортакьой.
Екзарх Йосиф I определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът на българския духовен водач и неговата „велика длъжност“ да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията“ са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912) в екзархийския диоцез sa включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от екзархийски наместници.
Заставайки начело на българската църква, Екзарх Йосиф е принуден като духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя. На 37-годишния екзарх тогава е съдено да води България, възкръснала за свободен живот. В условията на действащия Берлински договор той е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.
Открива българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина. Благодарение на неговата неуморна дейност през учебната 1912-1913 год. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици и 2266 учители. През 1902 г. Екзарх Йосиф е избран за почетен член на Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 год. в Българска академия на науките.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия, е принуден да напусне Цариград и се прибира в София съкрушен душевно и физически. Въпреки влошеното со здравословно състояние и напреднала възраст остава до сетния си час начело на българската църква. Цели 38 години екзархът e църковно народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело.
Екзарх Йосиф умира през 1915 година. Погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София в близост до страничната олтарна врата.
Екзархът завещава цялото си лично имущество за народополезни цели. Завещанието е от 6 май 1915. За негови изпълнители са посочени Доростоло-Червенският митрополит Василий, Търновският митрополит Йосиф и племенникът на екзарха Мирон Г. Миронов. Състоянието представлява суми на влогове в банки в България, Великобритания, Австро-Унгария и Русия, ценни книжа от български държавни заеми и облигации от заеми на градските управи на Киев, Харков и Херсон. Впоследствие върху част от средствата е наложен секвестър по силата на член 177 от Ньойския договор. В Русия ценните книжа се обезценяват вследствие на Първата световна война. Това затруднява изпълнението на волята на дарителя.
Със средствата от наследството на екзарх Йосиф са създадени 3 дарителски фонда.
Фонд "Екзарх Йосиф І" към Светия Синод на БПЦ е в размер на 300 000 лева по завещание. Волята на дарителя е с лихвите от него да се създадат 5 стипендии за ученици от духовните семинарии в София и Пловдив, като единият от учениците в Пловдивската семинария да бъде от родния град на дарителя - Калофер. Фондът се учредява на 27 май 1924 с капитал 370 000 лева. Управлява се от Светия Синод. Първоначално средствата са оставени за капитализация. Стипендии започват да се раздават през 1934 г. През 1941 г. се взима решение фондът да се остави за капитализиране.
Фонд "Екзарх Йосиф І" към Българската академия на науките е в размер на 150 000 лева по завещание. Волята на дарителя е годишните лихви да се използват за награждаване на книги, написани в защита на православната вяра и българската народност.
Фонд "Екзарх Йосиф І" към Мъжката гимназия в Разград е в размер на 5 000 лева по завещание. Волята на дарителя е годишните лихви да се използват за покупка на книги за бедни ученици.
На 20 април 1902 г. е провъзгласен за Почетен гражданин на Ловеч за "Заслуги като верен страж на църковните и народни правдини". Централния площад в Ловеч е именуван Екзарх Йосиф I. Тук е изграден и негов паметник.
Иларион Макариополски - един от водачите на черковно-националната борба.
Родът на Иларион Макариополски има грузински произход. Негов прапрапрадядо е Андроник от Имеретия, който се занимава с търговия в Кайсери, Мала Азия, през 80-те години на XVII в. Като интендант на османската армия той стига до Виена и на връщане се заселва в Балчик, а оттам преминава в Горна Оряховица.
Иларион Макариополски е роден през 1812 г. в Елена. Получава високо за времето си образование. Първо учи в родния си град, а по-късно в гръцкото училище в Арбанаси. Приема монашество в Хилендарския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис остров Андрос, където негов съученик е Стоян Чомаков. По-късно учи три години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Сава Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружесто. От 1844 г. ръководи в Цариград, заедно с Неофит Бозвели, църковно-националната борба. През 1845–1850 г., в резултат на натиск, оказан от руски дипломати върху правителството, е заточен в Света гора.
На 3 април 1860 г. по време на така наречената Великденска акция не споменава името на цариградския патриарх. Според църковните канони, чрез това си деяние той фактически отхвърля неговата власт. С решение на Цариградската патриаршия Макариополски е повторно заточен в Света гора (1861–1864) заедно с подкрепилите го владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.
След учредяването на Българската екзархия (1870) е член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия Синод. От 1872 г. е търновски митрополит.
Иларион Макариополски умира през 1875 г. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.
Неофит Рилски - е български монах, учител и художник. Роден е през 1793 в Банско, според други сведения през 1790 в Гулийна баня, Разложко. Светското му име е Никола Поппетров Бенин.
Неофит Рилски работи като учител на различни места в България. Васил Априлов го избира за пръв уредник на първото Габровско взаимно училище и е изпратен в Букурещ да изучи взаимоучителният метод. Учителства в Стара Загора, Габрово, Копривщица и Казанлък.
През 1835 г. издава „Болгарска граматика“ и „Таблици взаимоучителни“, а през 1852 г. — „Словар греко-славянский“. През 1836 създава първия български глобус.
Неофит Рилски умира на 4 януари 1881 г. в Рилския манастир.
Роден e в град Банско, 1793 г. със светското име Никола поп Петров Бенин. Баща му (поп Петър Бенин) е от рода Бениновци, а майка му Екатерина е от рода на заможна разложка буржоазия от началото на 18 и края на 19 век. Занимава се с търговия на памук, а баща му е първият учител в града. От неговото килийно училище, Никола получава началното си образование. Още от малък, той завързва особено тясно приятелство с едно от момчетата в Банско - Димитър Молеров, чийто баща е изкусен зограф за времето си - Тома Вишанов Молера (създателя на Банската живописна школа). Налага се обаче, Димитър да замине за Рилския манастир, и там да се учи за иконописец. Никола не може да се раздели с приятеля си, и против волята на баща си, бяга от къщи, и заедно с Димитър отива в манастира. Въпреки това, скоро, иконописването омръзва на Никола и той става послушник при проигумена Йеротей, който го покалугерва през 1811 г. и го прекръства Неофит. Чешкият професор и приятел на България Константин Иречек го нарича "патриарх на българските учители и книжовници".
През 1818 г. приема монашеството в Рилският манастир, и продължава образованието си в град Мелник - където се учи при един погърчен влах от 1822 г. до 1826 г. и става добър елинист - и в град Велес. Впоследствие през 1827 г. започва да преподава в Самоков, където известно време е секретар на епископ Игнатий. След Одринския мир епископът е убит, и Неофит се връща в Рилския манастир, където учителствува до 1833 г., когато част от манастира изгаря. Тогава той е пратен при патриарха, заедно с няколко други братя, да издействува разрешение за възобновяването на църквата, както и за събиране на помощи от целия български народ. Мисията се увенчава с успех, ако се съди по султанският ферман от 10 ноември 1833 г. Още същата година, Неофит става духовник при метоха в Казанлък. Там среща търновският митрополит, който по искане на Априлов го изпраща в Букурещ, за да изучи алилодидактическата метода в тамошното гръцко училище. Също така, го натоварва с трудната задача да съчини учебници за проектираното от Априлов взаимно училище в Габрово. През 1834 г. Неофит се връща в България и 2 януари 1835 г. първото Габровско взаимно училище отваря своите врати. Неофит преподава там известно време, и същевременно прави първия успешен превод на Новият Завет на новобългарски език. Но тъй като не се разбира добре с учителите и учениците, напуска, като отива да учителствува в Копривщица. През 1836 г. създава първия български глобус, а през 1837 г. излиза от печат неговият първи учебник от поредицата за взаимоучителната метода - „Краснописание“. След две години учителствуване в Копривщица той се прибира в манастира, и продължава книжовната си дейност. Има покана за учител по славянски езици в богословското училище на Халки, която той приема на драго сърце. Преподава там от 1848 до 1852 г. и се връща в Рилския манастир поради върлуващата в училището холера. През 1852 г. излиза неговата „Христоматия славянского язика“. От 1852 г. до края на живота си се посвещава на книжовна дейност в Рилската обител.
През 1858 г. идва предложение от търновци до Неофит да стане ректор на проектираната от тях семинария, но след като преценява силите си, той отказва. От 1860 до 1864 г. той служи като игумен на Рилския манастир. През 1875 г. е издаден неговият "Словар на българския език, изтълкуван от църковно-славянски и гръцки език".
Неофит Рилски, един от най-големите просветители по време на Възраждането, почива на 4 януари 1881 г. в Рилския манастир.
.