Спам тема vol.2

[hajitsu]

Дайте предложение да си приготвя нещо бързо и лесно за хапване

Печен заек по шопски.

[j0rka7aa]

Дайте предложение да си приготвя нещо бързо и лесно за хапване

Печен заек по шопски.

Заешко не ям, а и ти се сети кога, аз вече забравих, че съм ял.

[berbatov]

Язе па съм разочарован от нивото на истическа култура на масовата част от форума, говорейки само за българска история. А аз смятам, че народ, който не познава историята си, не е народ. Неслучайно и Вазов го казва чрез одата "Паисий", че с написването на "История славянобългарска" българите стават народ...

Добре де аз като част от народа искам да знам повече за историята на моя народ ама все ми се бъркат някакви учени, поети, историци и книгописци

Пичът явно очаква всеобщо познаване на историята на академично ниво, но това е невъзможно. Трябва да имаш много силен интерес към определена наука, да си обсебен от нея, за да се заровиш в неортодоксалната литература.

Това, което визирам, е прочитане на непристрастна литература, в която няма нищо академично или поне не толкова академично като една дискусия на професори. Има обаче поне според мен един литературен минимум, който човек трябва да прочете по българска история, за да има някаква реална представа за нещата. Няма как да седнеш и да четеш трудовете на професори от комунистическо време, които обясняват Възраждането като преход от феодалната система към първообраза на капитализма. Някак си това твърдение е смехотворно и все пак има хора, които го тръбят това, защото видиш ли така ги били учили едно време. Така и така говоря за Възраждането пример за задължителна литература за мен е книжката на Пламен Митев "Българското възраждане". Не е кой знае колко дебела, да не кажа хич, и т.н., но е кратка, точна и ясна. Не е на кой знае какво академично ниво и може да се чете и от "лаици", които не се занимават с история кой знае колко. В офтопика прилагам линк към самата книга.
[offtopic]https://docs.google.com/document/d/1_lEbARU2qzSOQ1HQvyFf0OczCjaPxCkI8zDZQs-j4GY/preview[/offtopic]

Не ми се прави на оTорен и не ми препоръчвай книжки дето съм ги чел и не ми казват нищо ново. Аз историята на България съм си я прочел както аз искам. Не случайно даскалката ме гонеше, а друг даскал ме пускаше да бягам от час само и само да не му се меся

Повече няма да какво да кажа. Докато има българи, които си тълкуват фактите, както си искат, ще сме на този хал, защото всеки си гледа интереса и никой не мисли глобално и обективно.
Попита как да се научи история, аз ти отговорих и после започваш да раздаваш определения... Не го разбирам това. Някак си този типично български манталитет ме отблъсква. Докато не се научим да зачитаме другото мнение и да не скачаме при най-малкото различие от нашето виждане, няма да се подобрят нещата...
Именно поради тази причина познаването на обективната история, може да позволи на човек да си извлече някои поуки, които да му помогнат в живота и да надгражда над миналото.

Миналото на Българя е велико, Българино! Няма такава история в целия свят като нашта. История на борби, преходи, предателства и величие. Българите не сме толкова лоши както си мислиш. Можем много и като се решим няма кой да ни спре

[Кашчей]

Дайте предложение да си приготвя нещо бързо и лесно за хапване

Печен заек по шопски.

Заешко не ям, а и ти се сети кога, аз вече забравих, че съм ял.

Значи сте си комбина със Зайколюбова

Ако беше от София и малко по-голям можеше и гадже да и станеш

[fr3ak_boy]

Миналото на Българя е велико, Българино! Няма такава история в целия свят като нашта. История на борби, преходи, предателства и величие. Българите не сме толкова лоши както си мислиш. Мошем много и като се решим няма кой да ни спре

Да съм отрекъл, че е велико?
Българите не сме никак лоши, но днес сме жалко подобие на онези велики българи, за които говори историята. Нима смяташ, че има някой далновиден управник като Калоян или Стефан Стамболов? Или пък има човек като Левски, който да поведе българите?

[j0rka7aa]

Дайте предложение да си приготвя нещо бързо и лесно за хапване

Печен заек по шопски.

Заешко не ям, а и ти се сети кога, аз вече забравих, че съм ял.

Значи сте си комбина със Зайколюбова

Ако беше от София и малко по-голям можеше и гадже да и станеш

Ако говориш за мен - аз съм си от София, ама за възрастта вече не мога да помогна

[hajitsu]

То сега така е модерно - тя да е с 5 и повече години по-голяма.

[Stahlgewitter]

То сега така е модерно - тя да е с 5 и повече години по-голяма.

Кугарщина...

[Кашчей]

То сега така е модерно - тя да е с 5 и повече години по-голяма.

Семейство Зайколюбови -как добре звучи

[j0rka7aa]

Вдъхновяващото писмо на един умиращ учител за учениците му

След като получава диагноза тумор на мозъка, един американски учител по литература тръгва на вдъхновяващо пътешествие, за да се срещне отново с някогашните си ученици. По пътя открива, че не той, а те преподават най-важния от всички уроци. Прочетете и вие писмото на Дейвид Менаски, което ще стане част от мемоарите му.
В продължение на 16 прекрасни години преподавах на единайсетокласници в гимназия в Маями. За мен учителството не бе начин да припечеля пари. То беше моят живот.
Нищо не ме правеше по-щастлив и по-доволен от това да застана пред класната стая и да споделя с нея трудовете на творци като Шекспир, Чосър, Джак Керуак, Тупак Шакур и Гуендолин Брукс и да гледам как учениците ми прихващат моята страст към езика и литературата.
Обичах да гледам тези 15-16 годишни младежи, които се бореха с първите големи решения в живота си – бъдещи кариери, връзки, къде да живеят, в кои университети да кандидатстват, какво да учат – в същото време те се учеха да шофират и постъпваха на първата си работа, експериментираха с идентичността и независимостта си.
Нямаше ден, в който да не се чувствам благословен, че съм част от метаморфозите им и благодарен за възможността да повлияя на живота им.
Класната ми стая беше моето светилище, затова един ден преди Деня на благодарността през 2006 г., когато получих диагноза за нелечим рак на мозъка на 34-годишна възраст и ми казаха, че ще живея по-малко от година, направих това, което съм правел винаги. Отидох на училище. Имах нужда да кажа на учениците си, че им вярвам достатъчно, за да споделя с тях най-свещената промяна в живота. Смъртта.
Те на свой ред ми помогнаха да живея в настоящия момент и да прекарам времето, което ми е останало, живеейки пълноценно. В продължение на шест години единственият път, когато не отидох в клас, беше когато оперираха мозъка ми. Никога не съм бягал от темата за рака си – glioblastoma multiforme – в разговорите с учениците си, но тя не бе и нещо, върху което съм се спирал твърде много – нито пък те.
Покривах оплешивялата си, осеяна с белези глава с вълнена шапка и насрочвах химиотерапията около часовете си. Станах толкова добър в това да ми е лошо, че можех да изтичам до тоалетната, да се тръшна на седалката, да пусна водата, да си измия зъбите и да се върна в клас за по-малко от три минути. Те се преструваха, че не забелязват. През този период дори спечелих наградата „Учител на годината” за своя регион. Бях благодарен за всеки дъх и чувствах, че мога да живея така вечно.
След това, преди две лета, туморът в главата ми реши да се събуди. Играех билярд с един приятел, когато ме обхвана ужасяващ гърч, след който останах сакат и почти сляп. След два месеца физиотерапия и една мрачна прогноза за възстановяването ми, бях принуден да призная, че вече не мога да бъда учителя, който бях някога, и подадох оставка.
Ракът най-сетне бе успял да ме изгони от класната стая, но аз не бях готов да му позволя да ме изгони и от играта. Не се страхувах от смъртта. Боях се от живота без цел.
Ще перифразирам Ницше – човек, който има причина да живее, може винаги да намери начин. Моята причина винаги са били моите ученици. Просто трябваше да намеря и начина. И тъй като вече нямах класна стая, в която те можеха да идват при мен, реших, че аз ще отида при тях.
През септември 2012 г. публикувах плана си във Фейсбук. Казах, че искам да прекарам времето, което ми е останало, като се срещам с бившите си ученици. Целта ми бе да получа възможност да видя от първа ръка как се справят моите деца и да разбера как и дали съм им помогнал да оформят младия си живот. Това беше възможност, която малцина получават, но мнозина – и особено учителите – копнеят за такъв шанс.
Часове след публикацията получих покани от ученици, живеещи в над 50 града в страната. В началото на ноември започнах пътешествието си през Америка с автобус, с влак, сам с бастунчето си с червен връх.
През следващите три месеца изминах над 8000 мили от Маями до Ню Йорк, от сърцето на Америка до Златните порти на Сан Франциско. Посетих стотици от някогашните си ученици по време на този път. Надявал се бях, че ще открия, че съм събудил поне у някои от тях трайна любов към книгите и литературата и дълбоко любопитство към света. Но това, на което ме научи моето пътуване, бе дори по-прекрасно.
Това, което научих от пътешествието си, бе, че учениците ми са пораснали и са станали добри и грижовни хора.
Хора, които ми помагаха да стана, когато се препъвах в бордюрите, които ми четяха от книги, които вече не виждах, които ми нарязваха храната, когато не можех да хвана ножа. Те споделиха с мен най-дълбоките си тайни, запознаха ме със семействата и приятелите си, пяха ми любимите ми песни и рецитираха любимата ми поезия.
Както се бях надявал, те си спомниха любими свои уроци и книги от часовете ми, но, за голяма моя изненада, за тях явно най-голямо значение имаха личните моменти, които бяхме прекарали заедно. Тези кратки, интимни интерлюдии между часовете, когато си споделяхме сърдечните болки и чувството за безпомощност и победа – това бяха моментите, които учениците ми бяха запомнили.
И с тяхна помощ аз разбрах, че тези твърде човешки мигове, когато се свързваме дълбоко и лично, са онова, което е направило живота ми толкова богат – тогава и сега. Учениците ми ме научиха на най-важния от всички уроци. Те ми показаха, че важно е не толкова онова, което учим в часовете, а това, което усещаме в сърцата си.
Аз съм прагматичен човек. Знам, че няма причина още да съм жив. Ракът никога не ми позволява да забравя това и аз няма да спечеля в тази война на воли. Зная, че болестта ще направи с мен каквото си поиска, и то скоро.
Крайниците ми отслабват, отслабва и паметта ми. Но докато животът ми угасва от тумора, който расте в главата ми, виждам все по-ясно даровете, които обещанието за една ранна смърт ми донесе.
Пътешествията ми приключиха, но учениците ми винаги са само на едно обаждане или съобщение от мен. И от уроците, които научих по пътя, аз, ако позволите да цитирам великия Лу Гериг, ще умра с чувството, че съм най-щастливият човек на земята.
CNN