Според моето най-дълбоко и пълно вътрешно убеждение Русия няма да има и никога не е имала такива ненавистници, завистници, клеветници и дори явни врагове, каквито ще бъдат всички тия славянски племена веднага, щом Русия ги освободи... Може би цяло столетие, ако не и повече, те непрестанно ще треперят за своята свобода и ще се страхуват от "властолюбието" на Русия; ще се умилкват на европейските държави, ще ругаят Русия, ще бълват хули и клевети против нея".
Фьодор Достоевски (1877 г.)
Русофобските комплекси в българската психология
Един текст от, който си заслужава размисъла...
Автор:Георги Тодоров
[/center]Светското тълкувание на историята надценява нейните «хоризонтални» измерения (политическите, икономическите и пр.) и подценява „вертикалните” (духовните, християнските, църковните). Когато мерят събитията само с „хоризонталния” аршин, историците неизбежно ги тълкуват превратно. Тази превратност в някои случаи стига дотам, че събитията стават непоносими за самите историци. Такъв е случаят с едно от основополагащите събития в новата българска история — Освобождението на България от османско иго — което и до днес създава комплекси не само у българските историци, но и в самата ни народопсихология.
Още от „възраждането” в ХVIII-ХIХ век представите на българството за своята история стават все по-светски. За върховна ценност се приема националната държава. Следователно османското иго, което е ликвидирало българската държава, се счита за върховно и всеобхватно историческо зло. Като огромен Левиатан то избутва настрана всичко друго в реалното историческо съзнание на народа. За тогавашните българи средновековната българската държава не е реалност. Нито едно българско семейство няма родова памет (родословие, документи, собственост) от времената преди игото. А ранните османски векове са били нещо като „памтивека”, митологично-приказни времена на стихии и първичен хаос, от който извира сегашността. Никой не помни началната граница на този свръхпериод, което го прави да изглежда безграничен назад във времето. Върху тази времева безграничност се наслагва още една митологична безграничност — на страданието. Турското иго се привижда в митичното съзнание на българина като непрестанно баташко клане, като безгранично зло.
Но ако е така, тогава и Освобождението от това тотално зло трябва да се приеме като тотално благо. Руската държава (извършителят на Освобождението) дава на българската държава това безгранично благо и този тотален държавен дар никога не може да бъде върнат. Той превръща навеки България в държава-длъжник с огромен и никога непогасим нравствен външен дълг. Съответно българските историци ще са принудени или да възхваляват до небесата Освободителката Русия, или да си кривят душата и да я оклеветяват.
Както една държава като цяло, така и отделният човек трудно може да живее с подобно безкрайно и невъзвращаемо задължение. И тъй като България не би могла да върне жеста — да освободи Русия от петвековно иго — то взаимоотношенията са сякаш обречени да бъдат неравностойни. Още повече, щом става дума за близо 200 000 души от руска страна, които са пролели кръвта си за свободата на България. Безброй паметници не могат да бъдат сравними с тази река от кръв. Получава се комплекс за безкрайната неотблагодаримост.
Този комплекс тръгва в две направления.
Първото от тях се стреми да надцени българския принос в Освобождението и особено ролята на Априлското въстание като главен причинител на Освободителната война. Най-знаменателен образец за това митотворчество намираме в стиховете от известната песен:
Топчето пукна
- Европа стресна,
Русия скокна
Клисура да брани.
Шеметна и свещена е простотата, с която тези десетина думички ни обясняват безкрайно сложния гордиев възел от причини и следствия в тези исторически събития. Кулминацията е в припева:
Пустите клисурци
станали московци,
А панагюрци —
донски казаци!
Българската поезия никога — дори у Ботев, Вазов, Яворов — не достига до такава словесна концентрация. Неизвестният гениален певец извършва магическо заклинание. Вече не му стига, че Русия скача да брани Клисура. Сега поетът превръща самите клисурци в московци. Така той слива в едно двете събития — неуспешното Априлско въстание и Освободителната война. Песента е пророческа: съчинена е скоро след въстанието и преди Руско-турската война.
Надценяването на Априлското въстание като спусък на Освободителната война битува не само в подобна поетично-митотворческа форма. То здраво е навлязло в българската историческа наука и в народопсихологията.
Второто направление в същата посока на комплекса поражда русофобията — което прозорливо е било предвидяно от Достоевски още в 1877 г. Митът, роден от русофобския комплекс, е, че Русия идвала не за да освободи българите, а да ги завладее.
Този мит обикновено се смята за белег на мисловна зрелост и прагматично мислене. Един вид, на повърхността, за наивния наблюдател русите идват с благородното намерение да освободят братушките, но уж умният и проницателен човек не се подлъгва, а вижда в дълбочина, че в скритата същност на всичко това стоят користните имперски стремежи на Русия да завладее Балканите и да превърне България в своя провинция („Задунайская губерния”). Този мит е свързан със суеверието, че истинските мотиви за поведението на людете и държавите са лошите мотиви.
Всъщност истината стои съвсем другояче. Русия, разбира се, преследва своите геополитически интереси. Но в случая те напълно съвпадат с интересите на България.
Русия не е имала интерес да колонизира Балканите. Тя не присъединява граничещото с нея Влашко (съответно Румъния). Още по-малко би присъединила неграничещата с нея България. Целта на Русия е много по-голяма: Цариград и Проливите. Това е заветната стратегическа цел на многовековната руска експанзия на юг още от времената на Иван IV Грозни. При това цел едновременно стратегическа (излаз на Средиземно море) и заедно с това духовна и културна — освобождаване на православната свръхстолица.
С оглед на тази цел несравнимо по-добре би било за Русия освободената с руско оръжие и следователно русофилска България да бъде силна и самостоятелна държава с буферни функции спрямо австро-унгарските домогвания към Солун и гръцките към Константинопол.
Русия има решителен принос в извоюването на националната независимост на всички православни балкански държави (Влашко, Сърбия, Гърция, България) и не ги присъединява към своята територия. Идеалният вариант за Русия е било именно създаването на поредица от самостоятелни проруски православни държави на Балканите. Санстефанска България е била предпоследният етап в реалното осъществяване на този план.
Последният етап на извечния руско-турски конфликт за Цариград е в рамките на Първата световна война, когато Русия е на страната на победителите от Антантата и уговорката между царя и английския крал е била след войната Цариград да мине в руски ръце. Само Октомврийската революция обърква тази четиривековна руска стратегия и оставя турците в Европа.
Естествено, подобно на всяка друга държава Русия желае да влияе върху другите държави в своя полза — включително и върху България. Бидейки велика сила, това нейно влияние е голямо. Но реалните руски интереси по това време са за голяма и силна България.
Стратегическите руски интереси най-добре се доказват с нещо друго: борбата, която руската дипломация води за единство на православните народи на Балканите. Ако искаха да завладяват балканските страни, русите щяха задължително да приложат безпогрешно действащата максима „разделяй и владей”, още повече, че българите и гърците правят всичко възможно, за да се разделят. Неимоверни са усилията, които граф Игнатиев полага за да не допусне българската схизма — дори по-големи, отколкото за самото политическо освобождение на България. Той не успява поради самоубийственото късогледство на българи и гърци.
И ето, че се получава уникално явление в световната история. Един най-рядък бисер: добрата война. Всички войни са големи злини, но ако някога някъде е имало справедлива война, водена максимално безкористно от един народ за освобождението на друг народ — това е нашата Освободителна война. Тя е акт на историческо вдъхновение не само от страна на император Александър II, но и на интелигенцията и целия руски народ. Изразител на това вдъхновение е Достоевски, който по това време пише: „Интересите на Русия са в случай на необходимост тя да забрави всякакви свои интереси, да се самопожертва, но само и само да не измени на справедливостта.”
Самият факт, че войната се води не за собственото освобождение, а за свободата на друг, братски народ, е придавал допълнително благородство на руската кауза. Получава се небивалият, но строго достоверен исторически факт. Войната се води действително за добра кауза, за един идеал. Това е „невъзможната” благородна война. Тя няма нужда да бъде идеализирана, за да бъде такава.
Професионалните историци толкова пъти са били лъгани с красиви фрази, че вече не вярват зад красивите фрази да има действително благородни подбуди. Но Гладстон е прав, когато казва през 1877 година, че „с освобождаването на милиони поробени народи от жестокото и унизително робство Русия ще направи на човечеството една от най-блестящите услуги, които историята познава...”. Наистина тази война е достояние не само на българската или руската, но и на световната история.
[/center][center]
[/center]
