Доцент напусна Пловдивския университет заради Доктор хонорис

[Viktor4o_Rs]

За пореден път разни лакеи и подмазвачи вадят очите на Стоичков в желанието си да му изпишат веждите

[Жоро_32бс]

Като наградиха Анчелоти доцента що не се обади тогава бе? Сега голям го извади, ама мек май, сетила се Мара да се побара че и неговата работа. Или иска така да стане световноизвестен?

[орчо войвода]

Да изпратим стоичковизма в космоса
2000-12-06 15:45:16+02
Наскоро в пресата бе даден открит израз на набиращата сила сред определени журналистващи лица „идея“ Христо Стоичков да бъде избран за футболист на годината. От гледна точка на самата анкета проблемът не е толкова сериозен, защото подобни класации – изобщо и в световен мащаб – твърде често са много далеч дори от някаква относителна обективност. Напротив, водещото начало е субективност със съмнителна компетентност и определен конюнктурен момент. Отдавна анкетите – като тази на „Франс футбол“ например – са много повече шоу, отколкото опит за задълбочена и справедлива оценка на изявите и качествата на даден играч. Самият факт, че отскоро бе променен регламентът и сега се включват и представители на други континенти, подвизаващи се в Европа, след като десетилетия това не бе позволено, открито демонстрира, че изобщо не става дума дори за наличието на критерии. Просто важно е шоуто и естествено – мангизите.
Проблемът с опита за поредното възкресяване на отдавна свалилия гарда Стоичков е друг. Той се състои в това, че една от сериозните и твърде симптоматични болести на и без друго твърде нездравото българско общество е именно стоичковизмът. Защото наистина футболистът Христо Стоичков се е превърнал в социален феномен у нас.
И за да бъде това така, с манипулативната си, тенденциозна, користна, полуграмотна и безотговорна дейност огромна роля и вина носят множество представители на медиите, както и редица спортни „фактори“ и „деятели“, дори политици. Защото едва ли не за половината население или поне за тези интересуващи се малко от малко от спорт или от социалния живот Стоичков е национален герой или най-малкото голяма фигура и голям българин. Тоест един антигерой се е превърнал в повод за гордост и е едва ли не пример за подражание.
Когато говорим за футбола като за един от феномените на ХХ век, в него трябва да търсим някаква магична емоционална притегателност и естетическа красота, съчетани със спортните добродетели – воля за победа, но и умение да губиш, честност и спортменство. Именно разглеждайки тази толкова популярна игра на това по-високо ниво – далеч от елементарните запалянковски страсти и меркантилна агресивност –
Стоичков е отрицание на футбола
Защо? Нека разгледаме Камата в три основни, фундаментални аспекта на футбола.
1. Играта, голът, победата носят радост. За Стоичков често пъти те като че ли са мъка, реализация на някакъв потиснат комплекс, клапан на някакво едва сдържано насилие. Да вземем върховния му период в Барселона. Вижте само отсъстващия от реалността, сякаш дрогиран поглед на Стоичков, излъчващото свръхусилие и напрежение лице. И сравнете еуфорията на истинския футболен артист във върховния миг на наслада – гола, с реакцията в същия момент на Камата: той псува така, сякаш изхвърля от душата си рояк бесове или демони.
2. Футболът е колективна игра. Тоест истинският играч е част от едно неразривно цяло, той носи и изповядва колективната философия – да направим нещо заедно, в името на общата идея, да бъдем солидарни, всеки да използва индивидуалната си дарба с цел да обогатява възможностите и да увеличава силата на тима, да подпомага общия му успех. По този повод нека дадем думата на човека, комуто Стоичков дължи несравнимо най-много световната си слава – Йохан Кройф: „...темата за колегиалността. Има моменти, в които ми се струва, че за Стоичков съиграчите не съществуват. Те едва ли не се използват за някакви лични цели и след това се изхвърлят.“
3. Основен елемент от привлекателния облик на футбола е и спортсменският дух. Тоест да бъдеш честен в играта и да се стремиш да не нарушаваш умишлено правилата є, както и да умееш да приемаш загубите с достойнство. Безкрайни са примерите от кариерата на Стоичков за
симулации, провокации, ритане без топка, разправии със съдии, противници и съотборници, ругаене.
Нека да припомним и как в решителния мач за продължаване в следващата фаза на световното във Франция’98 той заряза съотборниците си срещу Испания на полувремето, когато България губеше с 0:2. Така че в този голям смисъл на футбола – за някои може би романтичен или прекалено възвишен – Стоичков не е просто малък, той наистина е негово отрицание. Впрочем и затова са твърде рядко явление истински големите представители на тази игра. И никой от тях не е идеален. Но какъв пример би могъл да бъде Стоичков в това отношение за най-чувствителните футболни запалянковци – децата, подрастващите?! И дават ли си сметка тези, които се опитват да създават от него кумир или герой, какво правят, какъв е възпитателният момент в този случай? Защото личните запалянковски страсти или изгода не могат да бъдат по никакъв начин съизмерими с последствията от подобна манипулация, безотговорност или глупава ограниченост. Дори Желю Желев в качеството си на президент се изцепи, че Стоичков представял България по света по-добре, отколкото всичките є посланици, взети заедно... Как? Като настъпва испански съдия, като налита да бие деца в Италия, като псува неуморно, като рита и блъска противниците си, като си изкарва поредния червен картон, като хули човека, на когото дължи най-много и е едно от най-големите имена във футбола – Кройф. Изобщо даваме ли си сметка – извън футболните умения – какъв наистина образ на културата, манталитета, възпитанието, интелигентността, характера на българина гради Стоичков по света?... Пък и у нас – какво говорят счупеният нос на играч от Ботев (Враца), тежкото контузване на Искренов, уж играейки за топката, ударът на служител на реда в Пловдив след мач с „Тракия“, злословенето срещу съотборници (примерно защо не са играли за него той да стане едноличен голмайстор на световното в Щатите, вместо да съжалява, че Швеция ни е направила за резил), бойкотът на националния отбор, физическата саморазправа с журналист в София, последвана от публичното изявление, че ако бъде заведен съдебен иск срещу него, „ще се обадя на моя приятел Татарчев да спре делото“...
Разбира се, има един друг твърде познат рефрен: „Да, като човек той е калпав, ама като играч, като талант е безспорен, много голям, дори гений.“ Това твърдение също е лъжливо или неграмотно, често пъти и двете едновременно. Безспорно е, че Стоичков има игрови качества. За тях е говорено достатъчно (макар компетентно – не много често). Но за безпристрастния познавач на играта е очевидно, че Стоичков не притежава най-високоразредните футболни умения: дрибъл, финт, импровизация, виртуозна техника – на спиране, подаване, водене на топката, използване на външен фалц, равностойно боравене с двата крака, игра на малко пространство. За какъв гений или наистина голям играч става дума изобщо тогава? Истината е, че става дума за
конюнктурен герой, футболист с огромен късмет
и при спечелването на титли, и при попадането в най-подходяща среда за изпъкване на качествата му и прикриването на недостатъците му. Такъв именно беше случаят с него в „Барселона“ – Кройф използва бързината, нюха и стръвта му към гола, поставяйки го на ръба на засадата, където той чакаше наготово перфектните пасове на Михаел Лаудруп, Бакеро, Куман, Гуардиола, Амор и т. н. Следваше само старт и излизане в чиста позиция. Неслучайно в безкомпромисните сгъстени отбрани на калчото той се провали с гръм и трясък (нямаше сериозни здравословни проблеми и бе в т. нар. златна футболна възраст) и избяга от Италия още след първата година. Но завърнал се обратно в „Барса“ – там вече го нямаше Кройф, който впрочем сам изгони питомеца си! Дошъл беше ред на Робсън и после на Ван Гаал. Съответно при тази нова конюнктура в конкуренцията на много класни играчи той съвсем закономерно се озова на пейката.
И още за късмета – Стоичков стигна до „Барса“ след щастливия мач с „Рода“, в който той бе най-слабият на терена, но се възползва от един противников подарък и вкара гол, който доведе нещата до развръзка с дузпи. После в „Барса“ три пъти поред не той или дори колегите му, а други отбори имаха решаващата дума в последния кръг, за да стане шампион. „Барса“ спечели и КЕШ във финал, в който „Сампдория“ имаше по-чистите положения, но Куман (пак не Стоичков) отбеляза победния гол пет минути преди края на продълженията. По пътя към този триумф „Барса“ имаше още един инфарктен мач – срещу „Кайзерслаутерн“, където Бакеро (пак не Сточков) отърва каталунците минута преди края на реванша в Германия.
До класирането ни за САЩ’94 с националния отбор в продължение на повече от 40 мача „осмицата“ имаше само един изигран на задоволително ниво (срещу Румъния в Букурещ), като в историческия двубой на „Парк де пренс“ той се забеляза веднъж – след като, обезумял от радост, изтича да извади топката от мрежата след втория гол на Костадинов. Без тази суперщастлива развръзка той нямаше да види и „Златната топка“. Колкото до предишния път, когато уж той я бил заслужавал, а не Ван Бастен (може би холандецът е по-слаб?) – истински големият играч на „Барселона“ беше Михаел Лаудруп. Впрочем наскоро Кройф призна, че датчанинът е най-добрият футболист, когото е тренирал. Но връщайки се към получената „Златна топка“, отново трябва да отбележим лудия късмет на Камата – това бе последната година, когато тя не можеше да бъде получена от неевропеец. Иначе е ясно кой я взимаше – Ромарио. На световното в Щатите пък Стоичков стана голмайстор, като в основата на пет от шестте му гола бяха негови съиграчи, които после руга. Като се върнем по-назад, той постигна повечето от титлите си с ЦСКА благодарение на това, че Милко Балев разби отбора на „Левски“, като спря нормалното му развитие за години напред. Та примери за подаръци от съдбата бол.
Впрочем на Стоичков никога не е било неудобно да се кичи с чужда слава. Но човек трябва да е благодарен на съдбата си. Защото иначе тя го наказва. И именно „Парк де пренс“ се оказа неговото Ватерло. Оттам той се изстреля към своята заветна мечта – „Златната топка“ (като че ли някакъв трофей може да те направи наистина голям!...), и оттам започна падението му – елиминиранията от ПСЖ в евротурнирите с „Барса“ и „Парма“, както и последвалият провал на националния ни тим във Франция. Така или иначе обаче
Стоичков си остава социален феномен в България
Неговата популярност и превръщането му в повод за гордост имат своите дълбоки корени и извън тоталната и дългогодишна манипулативна кампания, изграждаща ореола му. А именно: първо, много нашенци разпознават в него себе си. Нещо като „Бай Ганьо чете бай Ганьо“. И слуша сръбска музика. В неговата примитивност и агресивност те откриват някакво гордо балканско мъжество и дори мъжкарски чар, виждат здрави наши, т. е. техни „народни добродетели“, на „обикновения човек“. И второ. Култа, героизирането и обичта към Стоичков трябва да търсим и в изключителната комплексираност на българина. Тя затваря цикъла, поради нея по „модерния ляв“ буквално се прехласват и тръпнат хора, които по възпитание, култура, морал и интелект са на много, много различно ниво от неговото. Но мисълта, че ние – забутани в мизерния си бит, световно неизвестни българи – имаме един успял, избран от Европа за № 1, мултиконтинентален шампион, „лидер“ на „четвъртите в света“ (забележете трагикомичността на това клише), признат едва ли не по цялото земно кълбо, кара тези провинциално мислещи и чувстващи хора да се усещат горди и им действа като приспивателно или обезболяващо за комплекса им за национална малоценност и непълноценност. „Нашият Ицо“ е олицетворение на това, че и ние – всички останали българи, не сме нещо по-малко, не сме втора класа хора и също сме способни на подвизи от световен мащаб. И затова тези негови невинни апологети си затварят очите за очевидното, затова не ги притеснява и този успех на всяка цена, с всички средства.
Именно в тази национална комплексираност трябва да търсим и стремежа на българина да си създава кумири и митове.
Това пролича и в имащата и положителни страни, но доста профанирана анкета на вестник „Нощен труд“ за български футболист на века. Това пролича дори от свеждането є до два центъра, т. е. до два идола – Гунди и Стоичков. Първо, не противопоставянето им бе нелепо, а сравнението между тях. Между елегантния, технически отличен футболист и джентълмен на и извън игрището Аспарухов и технически недодялания и твърде меко казано непочтителен Стоичков. Просто база за сравнение няма. Но някои стигнаха дотам в сервилността и безочието си, като родиха бисера, че те двамата в съвкупност щели да представляват съвършенството. Все едно грацилната и тромавата, изисканата и невъзпитаната да произведат идеалната дама.
Аферим, булгарино! И другият проблем – че щом сме избрали критерия на футболните умения, допълнен от личностните качества (като титулуваност Стоичков бие цялата футболна история на България), откъде накъде Стоичков ще е рамо до рамо с Гунди?! Именно по този истински критерий, защото както в спорта, така и в живота, с успеха и славата далеч невинаги се увенчават най-добрите и най-достойните.
Стоичков много трудно може да попадне и сред 30-те най-добри български футболисти
Ще изброя на прима виста: Капуй, Ангелов-Старото, Антонов-Гробара, Пачеджиев, Апостол Соколов, Валяка Спасов, Милчо Горанов, Крум Милев, Симолията, Гацо Панайотов, Жоро Найденов, Ването Колев, Трендафил Станков, Кукуша, Диев, Теко Абаджиев, Цанев, Пешо Величков, Дебърски, стар Гошо Лепоев, Котков, Шаламанов, Жоро Соколов, Якимов, Аспарухов, Чоко Василев, Начко Михайлов, Христо Бонев, Жеков, Попето, Дерменджиев, Пената, Кучето Денев, Ивков, Божил Колев, Аладжов, Панов, Желязков, Чаво Цветков, Цоньо Василев, Барзов, Тони Милков, Цецо Йончев, Емо Спасов, Пламен Николов, Гочев, Пламен Гетов, Арабов, Георги Славков, Георги Димитров-Джеки, Искренов, Бебо Демирев, Ники Илиев, Балъков. И мисля, че нормалната логика сочи, че щом Стоичков далеч не е между най-добрите наши футболисти, а е носител на „Златната топка“, именно този факт трябва да ни кара да се гордеем многократно повече (ако държим точно на това чувство). А не обратното.
Но при нас комплексираното идолопоклонничество замества традицията, самочувствието, историческата памет, безпристрастната преценка. И затова обичаният и харесван приживе почти от всички, талантлив, лъчезарен и скромен Аспарухов, превърнат от нелепата си смърт едва ли в не икона, също трябва да бъде оценяван според достойнствата си, а не според емоциите. Но не и по начина, по който това си позволи да направи на няколко пъти същият този претендент за абсолютен № 1 – Христо Стоичков. Достатъчно е да се спомене позорният бойкот на националния отбор, с капитан вече демодирания „модерен ляв“, на тържеството за обявяването на победителите в анкетата на „Нощен труд“ за футболист на столетието.
Та, когато говорим за липса на пристрасния и за опит за обективност при оценката – Георги Иванов може да спечели анкетата за играч на тази година. Все пак това е някакво признание. След него лично аз бих поставил Илиан Илиев и Гъргоров. Пък Стоичков нека си разцъква в Америка. И дано по-малко ни го завират в лицата през идния век. Моят път към Европа задължително минава без футболиста є № 1 за 1994 (според „Франс футбол“ и папагалите).
А като говорим за наистина големи – за мен гениалните артисти на българския футбол са Жоро Соколов и Божидар Искренов. Това между другото.
Автор: Тодор ЯНАКИЕВ

[Тони Шумахер]

"Да ни е честита новата придобивка " ........Радвам се , че братя Георгиеви са увековечени в СУ , а не в ПУ !

[venomcho]

"Да ни е честита новата придобивка " ........Радвам се , че братя Георгиеви са увековечени в СУ , а не в ПУ !

Радвай се и, че е имало къде да получат образованието си преди това, а именно - Пловдив, люлката на културата в България по онова време

[Steve Wayne]

Наградата е за заслуги към университета, които Стоичков има като успя да намери инвеститори за нов стадион.Нима това не е важно!Незнам откъде му е хрумнало, че наградата е свързана с някакви интелектуални потребности на наградения. Иначе аз съм против такива награди за подмазване.

[would]

Д-р Стоичков напълно си заслужава титлата.Да е жив и здрав, най-големият български футболист, който съм гледал.

[W84me]

Стоичков и университет не трябва да се използват в едно изречение!