Когато футболистите бяха роби

[Uncle_Sam]

Сред най-големите имена в историята на футбола има едно, което днес е почти забравено, а за милиони фенове на играта е съвсем непознато. Името на Джордж Ийстъм. Доста по-значимо от това на Кристиано Роналдо например. Не, не се шегувам. Дори самовлюбеното лайно Роналдо би се съгласило с мен, защото именно Джордж Ийстъм е причината днес португалеца и колегите му да се радват на фантастични заплати, приказна слава и безмерна свобода.

Днешните ритнитопковци са мегазвезди, на които всички завиждат и дори по-некадърните им колеги от долните дивизии водят по-добър живот от повечето обикновени хора.

Невинаги е било така обаче. О, съвсем не.

Затова нека се върнем към „Тъмния век” на футбола и онзи, когото наричат „бунтовник по принуда”.

Джордж Ийстъм е роден в Блекпул през 1936-та година. Баща му и чичо му са професионални футболисти, което донякъде предопределя бъдещето му. И все пак, когато подписва първия си договор, с полупрофесионалния Ардс (Северна Ирландия), 17-годишният Ийстъм едва ли планира един ден да бъде човекът, който ще промени любимия на повечето от нас спорт завинаги!

Днес звучи невероятно, но в началото на 60-те години професионалните футболисти имат статут като на крепостни селяни от средновековието. Нещо повече – няма изгледи за промяна в действащата от почти век архаична система, която държи играчите вързани за клубовете. На практика те нямат права и са роби на своите богати господари.

Ето какво разказва Томи Лоутън – легендарен нападател, забил 260 гола в 433 мача между 1936-56, приет в „Английската футболна зала на славата” през 2003-та:

„Един от клубовете, за които играх беше Евертън. В последната година от договора ми с тях, реших че е време да сменя обстановката. Споделих с помощник треньора и той ме прати в кабинета на старши треньора. Почуках, отворих вратата и понечих да вляза, но шефът ми се разкрещя: "СТОП! МАРШ НАВЪН! ЗАТВОРИ ВРАТАТА СЛЕД СЕБЕ СИ! СЛЕД ТОВА ЩЕ ПОЧУКАШ! И ЩЕ ЧАКАШ! ДОКАТО НЕ ТИ КАЖА ДА ВЛЕЗЕШ!"

Направих както ми заповяда и почуках втори път. Той каза: "Влез!" и още преди да съм стигнал бюрото му, изръмжа: "Какво искаш, Лоутън? По-бързо, защото нямам време!"

- Договорът ми скоро изтича и мисля да премина в друг отбор. Дочух че Арсенал и Челси питат за мен...

- Не дрънкай глупости, Лоутън! Никой не се интересува от теб. Ето какво ще направиш ти – днес следобед ще се явиш на тренировка, утре също, както и следващата седмица, както и идния месец и месеца след него. Ще идваш докато АЗ не ти кажа да не идваш. И забрави за друг отбор! Ясно ли е?

Представяте ли си някой да държи такъв тон на съвременни звезди като Неймар или Меси! (Не че би било лошо от време на време.)

Джордж Ийстъм прави съвършено резюме на онази епоха:

„В началото на 60-те години, играчите все още се обръщахме към собствениците на клуба със "Сър", докато онези ни говореха на фамилни имена, в моя случай "Ийстъм" и така-нататък. Футболистите не бяхме свободни, дори след изтичането на договорите ни. Не можехме просто ей така да си сменим работодателя. Реално клубът можеше да те държи колкото си иска и ако много се оплакваш, те пращаха да гниеш при резервите. В такива случаи системата им даваше опцията изобщо да не ти плащат, докато не те върнат в първия отбор.

Договорът ти можеше да бъде доживотен, стига те да поискат. Затова ги наричахме „робски договори”. Нямахме никакви права и в много случаи изкарвахме по-малко пари от обикновения зрител на стадиона, който беше и много по-свободен. Един учител например, можеше да напусне работата си ако реши и да си намери нова, а ние – не.”

Още по-нерадостни са перспективите сред приключване на кариерата – нещо, в което Джордж Ийстъм се убеждава отрано. Когато чичо му Хари – титуляр в състава на Ливърпул – е принуден да се откаже преждевременно вследствие на тежка контузия, той изпада в крайна бедност, защото клубовете не плащат осигуровки на играчите. Осигуряват им жилища, но само докато са активни състезатели. След това безцеремонно ги изхвърлят на улицата, каквато е и тъжната съдба на чичо Хари.

„Щом остареят, футболистите трябва да бъдат застрелвани,” гласи популярен по онова време израз.

Мижавите заплати на играчите са в рязък контраст с финансовия бум, на който се радва футбола в следвоенните години, когато стадионите са пълни и средната посещаемост е 40-50 000. Големите клубове регистрират тлъсти печалби и стават все по-богати, борда на директорите весело се угоява с парите на феновете, докато футболистите – заради които хората всъщност са на стадиона – са принудени да работят странични неща за допълнителен доход.

Целият този средновековен абсурд рухва благодарение на един-единствен човек – техничният и чуплив нападател на Нюкасъл Юнайтед, Джордж Ийстъм. След четири сезона с екипа на „свраките”, младият талант вижда редица причини да скъса с клуба и нито една да остане. Той и семейството му са „настанени” в прогнила съборетина, набедена за апартамент, шефовете не му разрешават да пътува с младежкия национален отбор на Англия, а за допълнителни доходи от клуба са го „уредили” да обикаля кръчмите, предлагайки им да купуват стъкло! След поредния ъпгрейд на този фантастичен лайфстайл – спиране на безплатните билети за мачовете, полагащи се на роднините му, в края на 1959-та Ийстъм се „осмелява” да поиска трансфер в друг клуб.

Нюкасъл Юнайтед наказва това небивало нахалство като поставя своя футболен работник практически под домашен арест през следващите две години. На ръба да се предаде, Ийстъм вместо това взима смело решение – зарязва футбола и отива в Лондон, където работи във фирма на негов приятел. Накрая Арсенал решава да го избави от футболното изгнание и предлага на Нюкасъл сериозна сума за него.

В този момент към каузата му се присъединяват водещите печатни медии, както и Асоциацията на професионалните футболисти. Те приканват Юнайтед да освободи Джордж и призовават Английската футболна асоциация да премахне „робските договори” от футбола. Онези се дърпат, но в крайна сметка трябва да отстъпят и Ийстъм получава своя трансфер в Арсенал.

Този прецедент означава, че оттам-нататък всеки футболист с изтекъл договор става свободен агент!

Следва нова победа – премахването на тавана при заплатите на играчите, което им дава възможността да се борят за по-добри условия.

Тук Джордж Ийстъм би могъл да се оттегли от ролята на бунтовник и „да си гледа футбола”. Но той знае, че има шанса веднъж завинаги да срине феодалната система, разяждаща любимия му спорт. „Премахването ѝ със закон, това бе целта!”

За да я постигне Джордж Ийстъм трябва да предприеме правни действия срещу бившия си клуб.

Делото „Ийстъм срещу Нюкасъл Юнайтед” ще се окаже от монументално значение за бъдещето на професионалния футбол, но тогава – през 1963-та, то остава в сянката на скандала около „Аферата Профюмо”, разбил мита за моралните устои на Консервативната партия. Медиите отделят много повече внимание на дъртите развратници от парламента, луднали по тийн компаньонките Кристин Кийлър и Манди Райс-Дейвис.

„Съвсем разбираемо – освен много по-известни, Кристин и Манди бяха и несравнимо по-красиви от мен,” признава тогавашният диригент в халфовата линия на Арсенал.

В съда Джордж Ийстъм се изправя срещу бившия си треньор, тираничния президент на клуба Олдерман Маккиъг и цяла глутница директори. Тази внушителна на вид делегация от североизточна Англия се оказва зле подготвена, изкуфяла пасмина истерици, които си противоречат помежду си, особено в показанията за отношенията между борда и Ийстъм.

Най-пищна е излагацията на президента Маккиъг, който категорично отрича някога да е пречил на футболиста да осъществи трансфер в друг клуб. Адвокатите на Ийстъм го изобличават и съсипват с изрезки от различни таблоиди, където идиотът нахъсано се заканва, че „този футболист ще напусне Нюкасъл само през трупа ми” и дори заплашва: „Момче – ще те затрием и изхвърлим от футбола завинаги!”.

Крайното решение на съда също е категорично – Нюкасъл Юнайтед са виновни в неправомерно възпиране на футболиста да упражнява професията си. Отказът на клуба да освободи Ийстъм след изтичането на договора му, лишава последния от правата, предоставени на работници в други професии.

Този вид контрол над служителите е обявен за незаконен и моментално забранен. Премахнати завинаги са и всякакви опции и права на клубовете да удължават годишно договорите на футболистите без да ги питат и противно на желанието им.

Съдията Уилбърфорс закрива делото с думите: „Най-после и футболистите ще имат права на хора от 20-ти век!”

Това се случи 32 години преди правилото Босман ...

[годе]

Доста глупости си написал!

[arsenvengerin]

Историята е добра , но дали някой ще изкаже благодарност?

[brambar]

Много интересно! Благодаря! Не бях чел досега за този човек. Зная, разбира се, за Босман, но не знаех как са се развили нещата в Англия. Спокойно може да се направи и филм. Може и добре да се получи.

[защо]

И аз не я знаех тая история и благодаря! Верно, има много емоции за сметка на фактите, ама пак става.

[Alkonost]

Доста глупости си написал!

Копирал, копирал...
Ако беше в Щатите, досега да са го осъдили, че не е спазил авторското право.

[g3_ev2]

Аз пък съм съвременник на т. нар. "футболно робство" и мога да ви кажа, че онова преклонение пред добрите футболисти, което го имаше тогава от всички страни, днес е само хубав спомен, на който сегашните не вярват. Днес плащат щедро, но ако не са те направили медиен герой, те правят на нищо!
Но тогава футболистите от малки се възпитаваха в невероятна привързаност към клуба, а и стиловете на игра на отделните клубове доста се различаваха. Поради това един играч просто се чувстваше привързан към клуба! Ако на това му викат робство, де този късмет да се появи отново.
Бях малко момче, когато великият футболист на Дунав (Рс) Васко Разсолков сподели пред баща ми, че за победата над Черно море във Варна са получили по 3 м. габардин за костюм и по 150 лв. на човек. И беше щастлив от победата, с която Дунав отиде от 10. на 8. място в А РФГ (ако не се лъжа)!!!
Описаната случка с футболиста на Евертън сигурно е вярна, но открай време футболистите и треньорът си мерят онази работа, просто защото играта е пълна с такива взаимоотношения. И на по-чувствителните им става криво - робство, един вид!

[Red_Neck]

Интересна история.
За съжаление, днес нещата са в другата крайност.
Заплати от по стотици хиляди на седмица са кощунство.

[NOMER14]

Днес не говорим за футболисти-роби, а за футболни проституки, които всяка година си смент отбора за Пари. Един такъв рита в МанЮн, а друг все още си няма отбор. Те са обречени на забрава. Но феновете винаги ще помнят Джерард, Тоти...., дори и да не са им донесли много титли и купи.

[Вал]

Изобщо не може тези славни години да се сравняват с днешната порнография.