Феновете на Ривър Плейт и на другите аржентински отбори са може би последните мохикани на една отминаваща епоха.
Понякога и само понякога футболът не е само една игра, а може да се превърне в повод за огромна трагедия. Футболът е само една игра, когато играят деца на световно първенство в Мексико или за жени в Германия. Когато се играе на стадион „Монументал" в Буенос Айрес и залогът е изпадането на великия Ривър Плейт в по-долното ниво на аржентинския футбол, емоциите няма как да бъдат вкарани в едно изтъркано от употреба клише. Тук усещането не опира до това да извадиш хиляда евро за билет за финала на Шампионска лига, което е някак си престижно и те съизмерва с успелите хора. Това, което се случи на „Монументал" в неделя не може да се купи с пари, то е едно усещане, което макар и на изчезване, още съществува. И прави футболът толкова велик. Феновете на Ривър Плейт и на другите аржентински отбори са може би последните мохикани на една отминаваща епоха. Време в което феновете отиваха не за да гледат културно мач, а за да го играят заедно с играчите. Да се радват и да страдат, да умират заедно с края на мача. Както го направиха 60-те хиляди на „Монументал" след последния съдийски сигнал. Няма как ди си фен на Ривър и да си тръгнеш след подобен исторически мач с едно „ футболът е само една игра". Не, футболът за феновете на Ривър не е само една игра, той е толкова велик, колкото е самия живот. Оттам-нататък всеки има право да изразява емоцията си както му идва отвътре. Повечето със сълзи на очите, някои и с по брутални действия. Не е желателно, но е разбираемо. Шокиращо е, че в Аржентина при инциденти са умрели за последните 20 години толкова много фенове, но реакцията в неделя обяснява до голяма степен всяка отделна трагедия. Те не познават друг начин да обичат футбола, освен този при който за любимия отбор дори се умира. Лесно е да се отсъди, че просто не си заслужава, но може ли толкова лесно да се обясни на хората, които искаха да са мъртви след края на мача в неделя на „Монументал".
Трагедията на Ривър всъщност разделя футбола на две различни общности. В едната остават всички, които милеят за изконните ценности на играта, в другата са всички, които виждат едно глобално цивилизоване и на този процес. Не опира до оценка или избор, просто тези неща съществуват и няма как да не бъдат признати. Дори не е уместно като сравнение, но някога и в България имаше подобно усещане, каквото видяхме в неделя на „Монументал". Преди години феновете на Левски по същия начин преживяха репресиите срещу своя отбор от тогавашната система. Това ,което се случи на стадиона в Аржентина, те всъщност прочетоха в уводните статии на тогавашните вестници, които ги уведомиха официално, че техния любим клуб вече го няма. Всъщност от последната репресия през 1985 година е изминал малко повече от четвърт век. Време достатъчно да размие напълно синята ценностна система и да я унищожи до основи. Днес нищо не може да развълнува синята общност и да я накара да страда, както тогава. Клубът все още съществува, но идеята отлетя безвъзвратно и никога няма да се върне. А за да се случват неща, като тези на „Монументал" трябва да има идея с достатъчно история зад нея. Ривър няма да остане дълго във втора дивизия а преживяването в неделя ще направи клубът още по- велик. В очите на собствените му фенове и на целия свят! Просто такъв е футболът, който е повече от една игра за всички, които истински го обичат.
Много добра статия!!!Много истина има в нея!
