велик да си и, знам, не си лишен
от честолюбие, но нямаш злото,
което трябва да го придружава.
Целиш високо, но желаеш всичко
да бъде чисто. Бягаш от измама.”
Думите са на лейди Макбет, а феновете на Тотнъм със сигурност са съжалявали, че Скот Паркър не посещава по-често намиращия се само на 20 минути с автомобил от „Уайт харт лейн” Шекспиров театър „Глоуб”, наблюдавайки как полупразните трибуни на „Итихад стейдиъм” празнуват гола на Марио Балотели в продължението на мача, който на практика елиминира шансовете на „шпорите” за титлата.
А Марио Балотели изобщо не трябваше да бъде на терена.
[offtopic]
[/offtopic]В 82-рата минута нападателят на Сити стъпа недвусмислено умишлено върху главата на осмицата на Тотнъм, но Хауърд Уеб не го забеляза и го остави в игра, за да се стигне до фаталната за гостите дузпа.
Ако Паркър бе останал още малко на терена, превивайки се от несъмнена болка, със сигурност щеше да привлече вниманието на рефера и можеше да създаде надеждни предпоставки, че Балотели ще си получи заслуженото и ще бъде изгонен. Но не можем да очакваме това от халфа на лондончани – с неговата елегантна ретро прическа, сериозните мъжки черти на лицето, запасаната във вдигнатите до кръста шорти тениска и тоталното себеотрицание и непримиримост в мачовете той е изгубената надежда на феновете на английския футбол – класическият футболист мъжкар, който не се лигави, а тича и се бори страстно във всеки елемент от играта. Тези играчи не симулират. Защото симулацията е за лигльовците и мошениците, а тези изгубени футболисти именно са джентълмените на футбола, които постигат успехите и приемат загубите с идеята за честната битка, която са водили. Тоталният антипод на класическите примери за симуланти – Роналдо, Джилардино, Индзаги с тяхната показност и любов към законите на гравитацията.
Но все пак Балотели заслужаваше да бъде изгонен. Така че тук симулацията можеше да бъде използвана във функция, която се смята диаметрално противоположна на нейната природа – да предизвика въздаването на справедливост и да уравновеси моралния дисбаланс, установен вследствие на непоказания червен картон. Създава се възможност да се изчисти името на симулацията и тя загуби мрачния си ореол на еднозначно зло. Когато един футболист е в правото си, но разбира, че очевидно няма да получи справедливост, може без да тормози съвестта си да подпомогне рефера да се върне към правилното решение, на което е обърнал гръб, преглъщайки егото си и отстъпвайки за момент от принципите си. Никой няма да го обвини, щом има правно основание да получи възмездие за претърпяното нарушение.
По този начин си правим извода за първата положителна черта на симулациите – за възстановяване на справедливостта.
„Нападение над армия, решена на победа, само ще донесе по-големи наши загуби. Нека ги разделим и раним, колкото се може повече от тях.”
Отново се връщам към „Макбет”. Това е цитат от екранизацията на Акира Куросава – „Окървавеният трон”, базирана на пиесата. Звучи ви напълно логично, нали? Ето защо го виждаме уикендите и най-вече във вечерите, посветени на Шампионската лига.
Неравностойната борба между грандовете на футбола и малките отбори логично изисква по-мръсна игра от страна на аутсайдерите, които жертват евентуалната титла на „симпатичен отбор” само, за да постигнат по-почетна загуба, с която да залъжат съвестта си и да повдигнат самочувствието си. Окей, това е съвсем нормално, когато се случва в мач между „Милан” и БАТЕ Борисов, например.
Но какво да кажем, когато става дума за най-великото съперничество в историята на футбола – Ел Класико?
Каталунците бяха удавени в обвинителната критика, че са симуланти и футболното общество забрави, че буквално допреди броени дни хвалебствия и думи на почуда са се борили у тях кое да вземе връх при описанието на играта на „Барселона”. Но иначе са прави - дори най-верните привърженици на мегашампионите не могат да оспорват, че доста често футболистите им се стремяха да заблудят рефера.
Въпросът е дали не може поведението им да бъде оценено от друг ъгъл?
Наместо интродукция да разгледаме малко статистика от Ел Класико:
Пепе има 4 (словом: четири) жълти и 1 червен картон; Карвальо има 4 жълти картона; Марсело – 3 жълти и 1 червен; с по три жълти са също Кедира и Алонсо; Рамос има 2 червени и 2 жълти.
При разгрома, който понесе Реал в първото си дерби, воден от Моуриньо, 9 от 13-те играчи на „белите”, появили се на терена са получили жълт картон, а един – червен.
И докато слушаме оплакванията на Специалния, че отборът му е винаги ощетяван срещу „Барселона”, можем да заредим в ютуб видеото с личния му пример – когато настъпи падналия Фабрегас по главата, бръкна в окото на Тито Виланова, помощник-треньорът на каталунците. Далеч по-логично ни се струва сега и незачитането на личната неприкосновеност от страна на Пепе, Карвальо и Коентрао, та дори и Роналдо, който изблъска Гуардиола край тъчлинията (това че и петимата са португалци е тема на съвсем отделен анализ).
Според мнозина здравето е висша ценност – обикновено хората не жалят средства що се отнася до запазването му. Но те най-често са похарчени, след като то е нарушено и в обичайния случай става дума за пари. Защо да не се вземат превантивни мерки и то под формата на нематериални блага? Обективно погледнато футболистите на Пеп не симулират от първото Ел Класико. Но когато си установил с непоклатимост, че съперникът ти е излязъл с намерения, приблизително еднакви с тези на Мачете Кортез и мексиканската общност, никой не може да отрече, че е редно да вземеш мерки, за да се защитиш. Едно доказано силно средство за превенция, което предоставя футболният правилник е жълтият картон и ако в първите десетина минути на двубоя противниковият отбор демонстрира неподаващи се на разубеждаване нехуманни намерения, естествената ти реакция е да потърсиш закрила от властта, изразена в лицето на съдията. Но ако установиш, че той очевидно няма намерение да показва картони или пуска по-свободна игра, която облагодетелства заплахата за здравето ти, естествено е да предприемеш действия, за да го подтикнеш да вземе мерки то да бъде предпазено, което в крайна сметка е едно от правата и задълженията на реферите.
Нарекох симулацията неслучайно благо – в този случай тя отново изпълнява висша цел (която поставяме под номер 2), макар и неотклонявайки се от нечестната си природа – ментално подпомагане на реферите да спомогнат за защита на здравето на футболистите, основен ресурс за изпълнение на професионалните им задължения, което респективно увеличава нивата на естетическо удоволствие, което извличаме от играта – защото съгласете се, тя е доста по-сладка, когато на терена са Шави, Меси, Рибери, ван Перси и други обичайни жертви на застрашителни нарушения.
И докато в „Макбет” коварството е употребено с цел да донесе победа, власт и щастие на един човек, то футболът детерминира настроението, а дори и животът на цели нации.
Минути след финала на Световното първенство през 1950-та, когато Бразилия губи на „Маракана”, двама души се самоубиват, а още двама умират от инфаркт. 56 години по-късно нещата не са се променили – учените провеждат изследване по време на Световното в Германия и установяват, че вероятността футболните фенове да претърпят инфаркт е 3 пъти по-голяма, отколкото при останалите хора. Концерт на Роби Уилямс в Дания е на косъм да не се състои, след като Краля на попа отказва да излезе на сцената заради отпадането на англичаните от същия Мондиал.
Чл. 59 (1) от Конституцията на република България гласи, че защитата на отечеството е дълг и чест на всеки гражданин – смисълът на разпоредбата се разпростира не само върху армията в случай на война, но и върху спортистите, носещи трибагреника на гърдите си (мач в кварталното училище в съботен следобед, с анцуг пума, купен от Колхозния пазар не се брои, не се надъхвайте).
Разбирате колко голяма отговорност тежи върху плещите на футболистите.
И когато Тиери Анри се прибра в съблекалнята преди 3 години под звучните ирландски ругатни, той бе с чиста съвест – беше защитил родината си.
Постъпката му е достойна за уважение, защото спря топката с ръка, знаейки, че по този начин опетнява честното си име и статута си на пример за подражание в името на радостта на близо 66 милиона французи, които щяха да гледат „петлите” в ЮАР.
Историята на Световните първенства познава доста сходни примери.
Откровеното „гмуркане” на Клинсман в Рим превръща Педро Монсон в първия футболист, получил червен картон във финал на турнира, а германците намират най-накрая пътя към вратата и победата над непробиваемите аржентинци.
През 1998 залогът е толкова голям, че в четвъртфинала Ариел Ортега от Аржентина и Ван дер Сар от Холандия си спретват малък конкурс по по-ефектна симулация, Ортега губи, а малко след това, Аржентина – също.
Тук нечестната игра стига до своя най-първичен образ – неприкрита измама. Но отново е посветена на по-висша ценност – изпълнението на националния дълг.
Е, надали Скот Паркър скоро ще отиде на театър. Футболистите рядко увеличават процента на образованите хора в пайчартовете. По този повод трудно може да твърди, че са твърде интелигенти. И като повечето неособено интелигентни хора, са водени от първични емоции и делене на света на две – добро и зло. Но, както вещиците от трагедията на Шекспир услужливо ни поучават:
„Зло – добро, добро и зло
от едно са потекло”
Едва ли има нужда да ви го анализирам повече. Просто следващия път, когато видите някой на терена да се държи за главата, възпрете яростта си и проявете внимание към детайлите.
