Манчестър Юнайтед - Легенди

[Rofles]

Сър Мат Бъзби:
Човекът който се превърна в един от най-великите мениджъри в историята на английския футбол, е роден в Шотландия в селцето Орбистън - област Ланкашър, на 26-ти Май 1909г.

Като футболист, той е представлявал два английски клуба. Започва кариерата си от Манчестър Сити, преминавайки в редиците им на 11-ти Февруари 1928г., където дебютира през следващата година в мач срещу Мидълзбро. През Март 1936г. е трансфериран в Ливърпул за сумата от 8000 паунда.

Бъзби става първият мениджър на Юнайтед след войната, отказвайки оферта на Ливърпул за поста асистент-мениджър. Подписва договор на 29-ти Февруари 1945г., но поема длъжността едва след като е демобилизиран от военните сили през Октомври 1945. През тези месеци клубът продължава да е без мениджър откакто Скот Дънкан освобождава поста през 1937г., като за временен мениджър е назначен клубният секретар Уолтър Крикмър.

След като напуска армията и заема поста си, Бъзби заварва клуб с разрушен от бомбардировки стадион, и дефицит от 15000 паунда. Първият човек който Мат привлича е Джими Мърфи, неговият велик асистент-мениджър който служи на клуба до 1971г. Заедно те създават първият велик следвоенен отбор на Юнайтед, който включва имената на дефанзивните играчи Джони Кери, Джон Астън и Алънби Чилтън, и атакуващите Чарли Митън, Джак Роули и Стан Пиърсън.

Юнайтед печелят Купата на Англия през 1948г., побеждавайки на финала Блекпул с 4-2. След четири неуспешни опита да спечелят първенството в Англия, завършвайки на втора позиция през 1947, 1948, 1949 и 1951г., момчетата на Бъзби връщат титлата на Олд Трафорд през 1952г.

Този успех не заслепява Бъзби и Мърфи, и те се заемат със съставянето на план който трябва да осъществи подмяната на поколенията. Скаутската система в клуба е реорганизирана в началото на 50-те години, а новата политика за изграждане на футболисти от родната школа дава първите си плодове още през 1953г. В първия отбор се налагат младежи като Бил Фоулкс, Марк Джоунс, Дейвид Пег, Лиъм Уелън, Еди Коулман и Дънкан Едуърдс.

Съвсем скоро подмладеният отбор печели и първите си отличия – две титли в Англия (1956 и 1957) и достига финал за Купата на Англия през 1957г. Това е и периодът в който за първи път се появява прякорът „Бебетата на Бъзби”.

Бъзби продължава да гледа към бъдещето, трамбовайки пътя на английските клубове към Европа – включвайки се в турнира за Купата на Европейските Шампиони (КЕШ, сегашна Шампионска Лига), като това става против волята на Футболната Лига. Юнайтед достига до полуфинал, в който губи от бъдещият шампион Реал Мадрид.

Следващият сезон, 1957/58, е зареден с оптимизъм и очаквания, като Юнайтед продължава да се бори на три фронта до Февруари, преди да се случи трагедията. На 6-ти Февруари 1958г. самолетът с който отборът се прибира от европейския си мач срещу Цървена Звезда, катастрофира след презареждане в Мюнхен. Загиват 22-ма пасажери, включително девет от Бебетата на Бъзби – Джоф Бент, Роджър Бърн, Еди Коулман, Дънкан Едуърдс, Марк Джоунс, Дейвид Пег, Томи Тейлър и Били Уелън. Загиват и три официални лица от клуба – секретарят Уолтър Крикмър, и треньорите Том Къри и Бърт Уейли.

Бъзби оцелява като по чудо в германската болница – като на два пъти в бил викан свещеник който да чете молитви над безжизненото му тяло.

Бъзби се възстановява и се завръща в Манчестър 71 дни след катастрофата. През това време, Джими Мърфи – който не лети в злощастният полет тъй като е имал ангажимент с националния отбор на Уелс – предвожда успешно оределият отбор достигайки емоционално до финал за Купата на Англия. На Уембли, Болтън Уондърърс побеждава Юнайтед с 2-0.

След като поема отново мениджърския си пост през Август 1958г., Бъзби решава да привлече няколко големи имена към младежите от родната школа. В края на 50-те и началото на 60-те към клуба се присъединяват Албърт Куиксол, Ноел Кантуел, Денис Лоу и Пат Крерънд. Тази група футболисти помага много за достигането до финал за ФА Къп през 1963г., където Юнайтед побеждава Лестър Сити с 3-1, спечелвайки първият трофей за клуба след трагедията в Мюнхен.

Следват титли в Англия през 1965 и 1967, което дава шанс на Бъзби да покори и Европа. През 1965/66 те достигат до полуфиналите, също както през 1956/57 и 57/58. През сезон 1967/68 е достигнат и първият финал в Европа, в който последното препятствие на стадион Уембли е португалският шампион Бенфика.

В една велика и емоционална вечер, Юнайтед триумфира с победа 4-1 след продължения, за да спечели купата за Бъзби. Идеален момент да се почете паметта на загиналите и ранените в Мюнхен преди 10 години, и прекрасен завършек на успешната му мениджърска кариера в Юнайтед. Малко не достига титлата да остане на Олд Трафорд и през следващия сезон 1968/69, след като Юнайтед губи на полуфинала от италианския Милан.

Бъзби се оттегля в края на сезон 68/69, но остава в клуба на длъжност главен селекционер, докато неговото място се заема от Уилф МакГинес. Тази нова подредба обаче трае по-малко от година – на 28-ми Декември 1970г. Бъзби е поканен от Борда на Директорите да заеме старият си пост, и той замества МакГинес до края на текущия сезон.

Многоуважавана фигура през цялата си кариера, Бъзби е награден с кралски орден през 1958, а през 1967 става 66-тия почетен гражданин на Манчестър. През 1968г. е избран за Мениджър на Годината, а след европейския триумф на Юнайтед е награден и с рицарската титла от кралския двор.

През 1972г. получава специален орден от Папата носещ името на „Св.Грегори”, и орден за особени заслуги към Британската Империя. Става президент на Манчестър Юнайтед през 1980, а през 1982 е избран до живот на длъжността вице-президент на Футболната Лига. През 1993г., улицата „Warwick Road North” която минава точно пред стадион Олд Трафорд е преименувана на „Sir Matt Busby Way”, в чест на човекът когото всички наричат „Мистър Манчестър Юнайтед”.

Освен работата си като мениджър на Юнайтед, Бъзби предвожда и Британския Олимпийски Футболен Отбор който достига полуфинал на Олимпиадата през 1948г., а като мениджър на Шотландия през 1958г. дава шанс за дебют на национално ниво на 18-годишния Денис Лоу.

Сър Мат Бъзби почива на 20-ти Януари 1994г. в болницата „Александра” в гр. Чийдъл, след кратко боледуване. На погребението му, седмица по-късно, улиците на Манчестър се изпълват от десетки хиляди хора които изпращат траурният кортеж по пътя му от Чарлтон до Олд Трафорд, а след това до южното гробище на Манчестър. В този ден от цял свят пристигат цветя и телеграми в знак на съчувствие към Сър Мат, а фенове на най-различни отбори изпращат множество венци, фланелки, шалчета и снимки, с които се образува огромен мемориален мини-паметник. На 27-ми Март 1996г. на Олд Трафорд официално е открита бронзова статуя на Сър Мат Бъзби, която увековечава човекът-символ и въплъщение на Футболен Клуб Манчестър Юнайтед.

Пет години след смъртта на Бъзби, модерният Юнайтед повтаря неговото най-голямо постижение, спечелвайки отново Европейската Купа. Трогателно, датата на този триумф – 26 Май 1999 - съвпада с рожденната дата на Сър Мат, на която той щеше да отпразнува своят 90-годишен юбилей.

Сър Боби Чарлтън:
Едва ли някой може да олицетвори името на Манчестър Юнайтед по-добре от Сър Боби Чарлтън. След като оцелява от катастрофата в Мюнхен, едва 20-годишен, той продължава да играе така сякаш всеки един мач е в памет на загиналите му колеги, преодолявайки нараняванията и достигайки връхните точки на клубно и национално ниво.

В 17-годишната си кариера като футболист на Юнайтед, Сър Боби изиграва 754 мача, отбелязвайки 247 гола. Подвиг който трудно би могъл да бъде повторен. Въпреки апетитите на редица английски клубове, младият Чарлтън – племенник на великия голмайстор на Нюкасъл Джаки Милбърн – подписва професионален договор с Юнайтед през Октомври 1954г., и печели три пъти младежката ФА Къп, през 1954, 1955 и 1956г.

Дебютът му в Лигата идва на 6-ти Октомври 1956г. срещу Чарлтън на Олд Трафорд, в който младокът прави забележително представяне и вкарва два гола въпреки измъчващата го контузия. „Мистър Бъзби ме попита дали се чувствам готов за игра.” – спомня си Сър Боби. „Бях с изкълчен глезен но се срамувах да си призная, затова стиснах палци и казах „Да”.

Въпреки силния си дебют, Боби не си осигурява постоянно място в отбора през сезон 1956/57, но въпреки това го завършва с 10 гола които помагат на Бебетата на Бъзби да спечелят първата си титла. Конкуренцията за титулярно място е жестока, но хет-трикът срещу Болтън през Януари 1958г. помага много за каузата му, като за Бъзби става все по-трудно и по-трудно да пренебрегва мощният си млад нападател.

Месец по-късно Чарлтън вкарва два гола за Юнайтед в равенството 3-3 с Партизан Белград, което гарантира на Бебетата място на полуфиналите за Европейската Купа. На връщане от този мач се случва и трагедията в Мюнхен. Чарлтън е сред контузените, но нараняванията му не са сериозни и той се завръща на терена след по-малко от месец.

Боби Чарлтън се оказва главен компонент в изграждането на новия отбор, като сменя няколко позиции на терена докато завърши комплектоването на състава. Продължителния му престой на върха на атаката изважда всичко най-добро от него, като Юнайтед печели шампионските титли през 1965 и 1967г.

Тези успехи се затвърждават и на национално ниво с отбора на Англия. Малко преди Световното Първенство през 1966г., Чарлтън е избран за Футболист на Годината от спортните журналисти, и за Най-добър Футболист в Европа. Изиграва много важна роля в отбора на Алф Рамзи за спечелването на световната титла, вкарвайки два гола при победата над Португалия в полуфинала. Има общо 106 мача за Англия – три с капитанската лента – и все още е реализатор номер едно за националния отбор със своите 49 гола.

Спечелването на Световната Купа е може би връхната точка във футбола, но Чарлтън имаше какво още да печели. Щастливият момент идва през месец Май 1968г., когато извежда с капитанската лента отбора на Юнайтед до исторически финал за Европейската клубна купа. Сър Боби бележи два гола за победата с 4-1 над Бенфика след продължения, в мач игран на стадион Уембли. За Чарлтън тази победа поставя край на комплектоването на отбора след мюнхенската трагедия, и той не взима участие в празненствата след мача, като знак на уважение към всички загинали приятели и колеги.

Сър Боби продължава да е част от славното трио Бест-Лоу-Чарлтън, преди да прекрати с футбола през 1973г. След това се пробва като мениджър за две години, като част от тях е играещ-мениджър на Престън Норт Енд, преди да се оттегли от поста през Август 1975г.

За съвсем кратко време отново се завръща на терена за ирландския Уотърфорд през 1976г., а по-късно е назначен на ръководна длъжност в борда на директорите на Уигън Атлетик, където завършва сезон 1982/83 на мениджърския пост.

През Юни 1984г. Чарлтън става Директор в Манчестър Юнайтед, позиция която изпълнява и до днес. След като е награден с два от най-престижните ордена на Британската Империя, той получава и рицарската титла „Сър” през Юни 1994г.
Дълбоко уважаван като посланник на клуба си, английския футбол и футболната игра по цял свят – той е свързващото звено на Юнайтед с миналото, настоящето и бъдещето.

Джордж Бест:

Скорост, баланс, визия, страхотен контрол над топката, способност да създава положения и да бележи голове от привидно изглеждащи невъзможни ситуации. И това е едва половината от неговата история. Другата половина изразява една неудържима страст към играта - точно така както трябва да се играе тя, безброй трикове и радостни моменти за феновете. Пеле, от своя страна, обявява играчът с №7 на Юнайтед за „Най-великият футболист в света”.

Хилавият тийнейджър Бест, израснал в окръг Крегаг, е забелязан за първи път от скаута на Юнайтед Боб Бишоп който докладва на Мат Бъзби с думите: „Шефе, мисля че открих един гений”.

След като преодолява носталгията по родния дом, на 17-тия си рожден ден през Май 1963г. Бест подписва професионален договор, и дебютира през Септември - вкарвайки гол още във второто си участие с червената фланелка. Не закъснява и първата му повиквателна за националния отбор на Северна Ирландия.

През сезон 1964/65, заедно с Денис Лоу, Боби Чарлтън и Дейвид Хърд, Бест е в основата на първия шампионски триумф на Червените Дяволи след трагедията в Мюнхен.

В следващия сезон, едва ли не, той сам унищожава Бенфика в четвърт-финала за Европейската Купа насред Лисабон. След като се отчита с два гола във вратата на португалския гигант за победата с 1-5, която се оказва тяхната първа домакинска загуба, Джордж си спечелва прозвището “El Beatle” (или „Петият Бийтълс”, заради приликата си с момчетата от нашумялата английска група Бийтълс (The Beatles).

Печели втората си титла с Юнайтед през 1967г., а година по-късно Бест нанася своя втори тежък удар върху Бенфика, този път на финала за Европейската Купа през 1968г, вкарвайки голът с който Червените Дяволи повеждат с 2-1 в продълженията, и помагайки много за крайния успех с 4-1.

28-те попадения които Джордж отбелязва през този сезон му носят отличията Най-добър Футболист в Англия и Европа, превръщайки го в топ-реализатор на Юнайтед – позиция която той запазва в следващите четири кампании.

След края на ерата Бъзби когато силният му отбор постепенно се разпада, Бест попада в клопката на алкохола, с която не успява да се пребори до смъртта си през Ноември 2005г.

Обявява „оттеглянето” си от футбола в Марбея през 1972г., но съвсем скоро решава да се завърне като играе за Юнайтед до Януари 1974г. След това прави почти околосветско пътешествие като преминава през отборите на Дънстейбъл Таун, Фулъм, Лос Анджелис Ацтекс, Брисбейн Лайънс, и южноафриканския Джуиш Гилд.

По негова молба, той желае да бъде запомнен повече с малките новини, отколкото с гръмките заглавия. Но дори сред тях, можем да открием толкова много прекрасни спомени.

Отбелязал е 136 гола в 361 участия в английската лига за Червените Дяволи, той държи и след-военния рекорд за най-много вкарани голове в един мач от играч на Юнайтед – шест гола срещу Нортхямптън Таун за разгромната победа с 8-2 в петия кръг за Купата на Англия през 1970г.

След погребението на Бест през Ноември 2005г., феновете отдават своята последна почит към идола си с възторжени аплодисменти на стадиона на Уест Хям - мач с който Джорджи би се гордял много. Дали по волята на съдбата или случайно, Юнайтед печели с 2-1 с победно попадение на неговият земляк Джон О’Шей.

Рой Кийн:
Сър Алекс Фъргюсън го заклейми като най-добрият с когото някога е работил, вдъхновител за футболисти и фенове, човек който получава голямо уважение на който и терен да се появи: Рой Кийн въплъщава в себе си непоколибим дух и безгранично желание за победа.

Малцина са спортистите които притежават лидерските качества на Кийн – както на терена, така и извън него. Фактът, че над 70000 фенове на Юнайтед и Селтик станаха на крака и го посрещнаха като гладиатор в бенефисния му мач през Юни 2006г., говори сам по себе си.

Снимки от неговото изказване за предстоящи големи успехи на Юнайтед покриха дори всеки един стрък трева през 90-те години. Той не се притесни да се изкаже гръмко пред всички медии, въпреки вътрешното си чувство че някои от колегите му в отбора не играят на нивото което той очаква.

Роденият в Корк полузащитник започва кариерата си в “Коб Рамблърс”, след като не успява да премине успешно стандартните тестове които са се изисквали за да играе в Англия.
Брайън Клуг е човекът който го довежда впоследствие в Нотингам Форест, преди да премине по-късно в Юнайтед за рекордния по него време трансфер от 3,75 милиона паунда през лятото на 1993г.

Бележи два гола в дебюта си пред родна публика за победата с 3-0 над Шефилд Уензди, загатвайки какво тепърва предстои. Същият сезон “Гладиаторът” Кийн печели първият от седемте си медала в Премиършип, като добавя медали и от Шампионска Лига, Междуконтинентална Купа и четири Купи на Англия през следващите години.

Поема капитанската лента от ръката на Ерик Кантона на старта на кампания 1997-98, но сезонът му свършва рано след като къса коленни връзки при влизане със шпагат срещу играча на Лийдс Алф-Инге Хааланд, на “Елънд Роуд” през Септември 1997г.

Сезон 1998-99 е доста колоритен за Рой. По пътя към извеждане на Манчестър Юнайтед до своя исторически Требъл, Кийн бива изгонен в полуфиналния мач-преиграване срещу Арсенал за Купата на Англия, последван от жълт картон за оспорване на съдийско решение във втория полуфинал от Шампионската Лига срещу Ювентус - картон който го лишава от участие в незабравимия финал на “Ноу Камп” където Червените Дяволи са коронясани като Шампиони на Европа.

Освен успехите които е постигнал с Юнайтед, Кийн – който е печелил и наградата за „Футболист на Годината” и е избран от професионалните играчи в Англия за “Най-добър Футболист сред Футболистите” през 2000г. – доказва своята лоялност и страст към играта и за своята родина, като изиграва над 70 мача за националния отбор на Република Ирландия.

Негов “сблъсък” с бившия национален селекционер Мик МакКарти го вади от отбора за Световното Първенство през 2002г., като това изглежда краят на международната му кариера, но Кийн прави сензационно завръщане през Май 2004г. след назначаването на Брайън Кер.

Но, завръщането му трае само до есента на 2005г. След като Ирландия не успявя да се класира за Световните Финали през 2006г., Кийн обявява че се оттегля от международната сцена.
Той обявява това в период в който е тежко контузен, след счупване на кост в глезена си. Това се случва в двубоя срещу Ливърул на Анфийлд, на 18.09.2005г. Остава извън терените до 19-ти Ноември, като същия ден се появява и най-шокиращата новина.

В официалния сайт на Манчестър Юнайтед се публикува сензационната новина че кариерата на Кийн на Олд Трафорд е завършила. От клубът обявяват че са постигнали взаимно съгласие за незабавно прекратяване на договора с Рой, като по-късно той преминава в Селтик.

”Въпреки че ми е много тъжно да напусна такъв велик клуб и треньор, вярвам че моят час настъпи, и е време да продължа напред” – казва Рой на раздяла.
В същото време, Сър Алекс Фъргюсън определя Кийн като “Най-добрият полузащитник в Света за своето поколение”, и “Една от най-великите личности в славната история на Манчестър Юнайтед”.

Шест месеца след преминаването си в Селтик, помагайки им да спечелят титлата в Шотландия и Националната Купа, Кийн обявява оттеглянето си от професионалния футбол на 12-ти Юни 2006г., по лекарска препоръка.

Назначен е за мениджър на Съндърланд през Август 2006г., като веднага успява да изведе „Черните Котки” до плейофи в Чемпиъншип, и отборът печели промоция за Английската Висша Лига.

Денис Ъруин:
Един от големите любимци на Юнайтед, кариерата на Денис Ъруин прогресира доста успешно до най-високото клубно и национално ниво - където се доказва, макар и недооценяван често, показвайки солидна игра в левия защитен фланг, и с добър усет към гола.

Тренирал в Лийдс Юнайтед, той преминава за 625000 паунда в Олдъм Атлетик през 1990г., отличавайки се с играта си в епическия финал за FA Cup същата година срещу Червените Дяволи. Първият му сезон с Юнайтед, 1990-1991, е съпроводен с историческия четвъртфинал на Световно Първенство с отбора на Ейре, като кулминацията е спечелването на КНК (сегашна Купа УЕФА) в Ротердам.

Но Ъруин спечелва титулярно място едва през шампионския сезон 1992/93г. Взел участие във всичките мачове за сезона, той отбелязва 5 гола, като най-красивото му попадение е след страхотен удар от 30-тина метра, в мач срещу Ковънтри Сити.

Той е единственият играл във всички мачове като несменяем титуляр през целия сезон 1993/94 в който Юнайтед прави дубъл, и изиграва същата роля в сезон 1995/96, когато Юнайтед повтаря подвига като отново печели дубъл.
Пропуска финала за FA Cup 1999 поради натрупани картони, но е на линия за незабравимия Требъл на Ноу Камп срещу Байерн Мюнхен, като дори прави за присмех немските играчи с играта си в защита, предвид своите 34г.

След поредната титла с Юнайтед през 2000г. – Денис прекратява кариерата си в националния отбор, като продължава само на клубно ниво с Юнайтед. Неговият мач № 500 с екипа на Червените Дяволи е точно в 10-тата годишнина от престоя му в Юнайтед (сезон 2001) – с едно подобаващо представяне като капитан на отбора, в домакинската победа срещу Лестър навръх „Деня на Св. Патрик”. Получава капитанската лента отново за последния домакински мач от сезона, срещу Дарби Каунти – като има честта да вдигне шампионската купа – негова седма титла.

Продължавайки едногодишния си договор с още 12 месеца, в крайна сметка Денис слага край на бляскавата си 12 годишна кариера в Юнайтед, в мача срещу Чарлтън на Олд Трафорд през месец Май 2002г.

Той все още държи второто място в историята на клуба за играч с най-много отличия – със своите общо 13 медала.
Джак Силкок:
Макар да не е толкова популярен като име, Джак Силкок е бил един от най-лоялните и надеждни играчи в 15-те години между двете Световни Войни.

За повечето мъже от неговото поколение, футболът не е бил считан за добра професия, и роденият в Уигън Джак започва работа като миньор в "Аспул Колиъри".
Талантън му обаче бива забелязан в изявите му за работническия отбор на 'Аспул", и той подписва със сборния Ланкашърски клуб Атертън.

През 1916г. мениджърът на Юнайтед Джон Робсън забелязва 18 годишният Силкок, в едно от своите "скаутски" разузнавания. Той подписва с аматьорската формация на Юнайтед през Април същата година, и става професионален играч през следващата.
Играе във военната лига, но дочаква своя шанс да дебютира за първия отбор през Август 1919г. в равенството с Дарби Каунти. След дебюта си, той става неизменна част от защитната формация на Юнайтед.

Джак е бил силен и техничен краен-защитник с изключителен усет за пласиране, като изиграва 449 мача с първия отбор, за 15-те си години престой в Юнайтед.
Макар да не спечелва никакви лични награди с представянето си, бива повикван за три пълни мача с националния отбор на Англия. Също така бива включван три пъти в символичния отбор на Футболната Лига.

През Август 1934г., Силкок напуска Юнайтед в посока Олдън Атлетик. За съжаление това напускане се оказва грешка за него тъй като не успява да се пребори за титулярно място, и след като прекарва половин сезон при резервите на Баундъри Парк, преминава в аматьорския Дройсдън.
Там, без мотивация да играе на високи обороти, той комбинира футбола с бизнес, като управлява "Роб Рой Хотел" в Стретфорд.

Ерик Кантона:
Ерик Кантона е роден на 24.05.1966 г. в Марсилия. Кариерата му във Франция е осеяна с множество скандали, проблеми с дисциплината, наказания... Ерик започва кариерата си през 1981 г. в Оксер, като юноша на клуба. Две години по-късно дебютира в мъжкия отбор. През 1984 г. той е повикан да отбие военната си служба, което поставя въпросителна за по-нататъшното му развитие като футболист. След уволнението си Кантона е преотстъпен на втородивизионния Мартигес. През 1986 г. се завръща в Оксер и подписва първия си официален договор. До 1988 г. когато преминава в Марсилия, Кантона отбелязва23 гола в 81 мача за Оксер. С новия си отбор, Ерик печели шампионската титла и купата на Франция. Но в една контролна среща с Торпедо Москва, след като е сменен, той захвърля фланелката си на земята. Клубът го наказва с отстраняване за 1 месец. Една седмица по-късно в едно телевизионно предаване Кантона обижда треньора на националния отбор. Въпреки, че по-късно се извинява, нападателят е отстранен от националния отбор за 1 година. При създалата се сложна ситуация, Марсилия го преотстъпва на Бордо. Но и там бурният французин не се задържа задълго.

Следващата му спирка е Монпелие. И тук Кантона проявява невъздържания си характер. По време на тренировка той се сбива със съотборник. 6 от футболистите на тима искат отстраняването му от отбора. Но Лаурен Блан и Карлос Валдерама убеждават ръководството, да не прекратява договора на нападателя. В последствие Ерик става ключова фигура в спечелването на купата на Франция през 1990 г. Добрата му форма го връща на "Велодром". Въпреки, че печели шампионската титла на Франция с отбора на Марсилия, неразбиратеслтвото на Кантона с клубния президент, му предопределя поредния трансфер - този път в Нимс. По време на мач, Кантона удря съдията с топката, разгневен от едно негово решение. Дисциплинарната комисия на Френския футболен съюз го наказва за срок от един месец. След приключването на заседанието Кантона отива при тримата членове на комисията, и ги обижда, изкрещявайки в лицето на всеки един: "идиот". Това негово действие му носи още 2 месеца наказание. За Кантона това е последната капка в чашата. През декември 1991 г. той обявява, че приключва с футболната си кариера.

Това, обаче не е краят. Големите дни на Ерик тепърва предстоят. След като обявява оттеглянето си от футбола, много хора, начело с Мишел Платини правят опити да разубедят немирния французин. Молбите дават успех и на 4 февруари 1992 г. Кантона се завръща във футбола, подписвайки със Лийдс. Всъщност той пристига на Острова на проби в Шефийлд, но впоследствие се присъединява към жълто-сините. До края на сезона отбелязва 3 гола в 15 мача и допринася за спечелването на шампионата на Англия. Само 13 мача след началото на новия сезон, Ерик Kантона сензационо преминава в Манчестър Ю. за сумата от 1.2 млн. паунда. Започва нова ера в неговата кариера. До този момент "червените дяволи" не се представят добре в шампионата. Усеща се липсата на класен нападател. Кантона бързо се адаптира към отбора. Не само, че бележи важни голове, но и създава отлични възможности и за своите съотборници. През следващите 2 години Юнайтед правят истински фурор. През 1993 г. печелят новосъздадената Премиершип (първата им шампионска титла от 26 години), а през 1994 сигат до "дубъл", печелейки шампионата и купата на Англия. На финала на F.A. Cup, Ерик отблезява два гола във вратата на Челси.

Случката която му опетнява кариерата става на 25.01.1995 г. Манчестър Ю. гостуват на Кристал Палас. След удар без топка срещу Ричърд Шоу, Кантона получава червен картон. При излизането си от терена, обаче той се нахвърля срещу противников фен с удар в стил "кунг-фу". Ерик е наказан със 120 часа обществено полезен труд след като съдът отменя първоначалните 2 седмици лишаване от свобода. Английската футболна асоциация пък го наказва с отнемане съзтезателските му права за 9 месеца. Започват спекулации относно бъдещето на Ерик Кантона. Много хора смятат, че той едва ли ще остане на Острова. Но Алекс Фергюсън го убеждава да не напуска "Олд Трафорд". Кантона се завръща на терена през месец октомври в мач срещу Ливърпул. Французинът започва с летящ старт, отбелязвайки гол в първия си официален мач от 9 месеца насам. По това време "червените дяволи" градят нов отбор. На футболния небосклон се появяват бъдещи звезди като Пол Скоулс, Дейвид Бекъм, Гари Невил. Фергюсън добре сработва младите играчи с лидерите на тима Райън Гигс и Ерик Кантона. В края на сезон 1995-1996 Юнайтед става първия отбор, достигнал два пъти до "дубъл". Във финала на F.A. Cup срещу Ливърпул, Кантона отбелязва единствения гол в мача, и с това донася купата на своя тим. След края на мача французинът споделя "Такъв е живота - един ден си на върха, а на другия си на дъното". През следващия сезон Юнайтед стигат до полуфинал в Шампионската лига, но не успяват да се класират за финала. В Англия обаче, те нямат конкуренция иотново печелят първенството. Така за 7 години в Манчестър, Кантона печели 6 купи. Тези години и до днес се смятат за едни от най-славните в историята на "червените дяволи".

Като национален съзтезател Ерик Кантона не може да се похвали с големи успехи. Той дебютира при "петлите" през 1987 г. срещу ФРГ. През 1988 г. печели Европейското първенство за младежи до 21 г. За кратко време става любимец на треньора на мъжкия тим Мишел Платини. Платини е и един от инициаторите на преминаването на Ерик в Англия. На Евро 92 в Швеция, французите не успяват да спечелят нито един мач, въпреки че нападението на тима се води от звездите Кантона и Папен. След края на първенството Платини подава оставка, а на негово място идва Жерар Улие. "Петлите" обаче, се провалят в квалификациите за САЩ 94. Едва ли има българин, който не знае как става това. На 17 ноември в Париж, България побеждава с 2:1 Франция и с това слага край на надеждите на домакините за Мондиал 94. След края на мача Кантона е бесен на Давид Жинола, който има голяма вина за гола на Емил Костадинов в последната минута на двубоя. Треньорът Улие подава оставка. Новият селекционер е Еме Жаке. Жаке е решен да изгради нов отбор за Евро 96.1011
Кантона получава капитанската лента. Инцидентът от 25 януари 1995 г. обаче, слага край на кариерата му като национален съзтезател. След изтичане на наказанието му, Франция вече е класирана за Евро 96. Играта на тима вече се гради около Зинедин Зидан. Еме Жаке е убеден, че националният отбор не се нуждае от Кантона. Полуфиналът в Англия и световната титла през 1998 г. са доказателство, че Жаке е бил прав. Ерик Кантона приключва с националния отбор с 19 гола в 45 мача.

Най-изненадващо през юни 1997 г., след като "червените дяволи" печелят Премиершип, Кантона обявява, че завършва кариерата си. Новината е истински шок за футболната общественост. Мотивът на Ерик е, че той не иска да бъде запомнен като застаряваща звезда. Негото желание е да завърши кариерата си, когато е на върха. Така на 31 годишна възраст един от най-добрите, най-скандалните и харесваните футболисти напуска завинаги голямата игра.
По-късно Ерик облича за последен път червената фланелка в шоу-мач в Мюнхен през 1998 г. През 2001 г. бордът на Манчестър Юнайтед предлага на Кантона треньорски пост в отбора. Французинът обаче, отказва под предтекст, че би се върнал на "Олд Трафорд само като "номер 1" т.е. мениджър на отбора.
Ерик Кантона е един от най-големите футболисти в Англия през 90-те години на 20 в. Играч с невероятен поглед към играта, изобретателност, гениалност. Неговите подавания, иновация и влияние бяха ненадмианти. Той пробиваше защитите с такива пасове, каквито само той можеше да направи. Имаше отличен удар от средно разстояние, а попаднал очи в очи с вратяра, беше хладнокръвен и безпощаден. Дори милисекунда невнимание от страна на защитниците бе достатъчно за Кантона да отбележи и да поведе "червените дяволи" към нова победа. Всичко това, обединено с несравним галски темперамент превърнаха Ерик в истински футболен феномен. Колкото сензационна бе появата на Кантона на "Олд Трафорд", толкова иненадващо бе и напускането му.

След абдикирането на "Краля", Юнайтед така и не успя да му намери достоен заместник. Затова Фергюсън започна да залага на отборния дух, а не на конкретна фигура. Няма друг като Кантона, Толкова гениален, скандален и непредсказуем. Няма и да има. Остава ни единствено да се поровим в телевизионните архиви и да се насладим на играта на едно величие, на една легенда - Ерик Кантона.

[Rofles]

Денис Лоу:
Денис Лоу е бивш шотландски футболист, играл като нападател от 50-те до 70-те години. Роден е през 1940 г. Носител на Златната топка през 1964.

Започва своята кариера в Хъдърсфийлд Таун през 1956. След 4 години Манчестър Сити го закупува за рекордната сума от £55 000. Играе там 1 сезон и после Торино го купува за £110 000, което е рекорден трансфер между английски и италиански отбор. Въпреки че играе добре, на Лоу му е трудно в Италия и подписва договор с Манчестър Юнайтед през 1962г., този път за рекордните £115 000.

На Олд Трафорд прекарва 11 години от състезателната си кариера, като отбелязва 236 гола в 409 срещи. Феновете го наричат Краля и Лоумен. Носител на КЕШ през 1968. Шампион на страната през 1965 и 1967. Печели Купата на ФА през 1963. Напуска Юнайтед през 1973 и играе един сезон в Манчестър Сити, а след това играе на световното през 1974 с отбора на Шотландия. Играе 55 мача в националния отбор в периода 1958-1974 и отбелязва 30 гола. Единственият футболист, който има толкова голове за шотландския национален отбор, е Кени Далглиш, който обаче е изиграл 102 мача с националната фланелка.

Оле Гунар Солскяер:
Оле Гунар Солскяер е роден на 26 февруари 1973 г. в Кристиансунд, Норвегия. Той е норвежки футболен мениджър и бивш футболист, прекарал по-голямата част от кариерата си, играейки за Манчестър Юнайтед. Известен е с прякорът „Убиец с бебешкото лице”. В момента е мениджър на резервният отбор на Юнайтед. Има 366 участия с екипа на червените дяволи и е отбелязал 126 гола по време на един от най-успешните периоди за клуба. Солскяер е най-известен с победния си гол на финала в Шампионската лига срещу Байен Мюнхен през 1999 г. Тогава той бележи в даденото от съдията продължение за крайното 2-1 и ознаменува Требъла за Юнайтед.

Преди да заиграе в Англия, Солскяер отбива едногодишна военна служба в родината си и играе за третодивизионния Клаусененген, а през 1994 г. преминава в елитния Мьолде. Той е купен от Юнайтед на 29 юли 1996 г. за сумата от 1,5 милиона паунда.

На 27 август 2007 г. Солскяер обявява края на футболната си кариера след като не успява да се възстанови от тежка контузия в коляното. Все пак той остава на Олд Трафорд в ролята на треньор и посланик на отбора. На 20 май 2008 г. Солскяер е обявен за първият постоянен мениджър на резервния тим от 2006 г., наследявайки Брайър МакКлеър и Джими Райън, които са били временно изпълняващи тази длъжност.

През ноември 2007 г. Солскяер получава титлата рицар, първа степен на Кралския норвежки орден на Свети Олаф от крал Харалд V Норвежки. Той представя наградата си на церемония в родния си град Кристиансунд на 25 октомври 2008 г. Солскяер е най-младият носител на това почетно звание, което по принцип се връчва на видни обществени личности в значително по-зряла възраст.

Заради отдадеността и заслугите му към Манчестър Юнайтед, на Солскяер е организиран бенефис, който се осъществява като част от предсезонната подготовка на отбора за сезон 2008-2009. Мачът е срещу Еспаньол и се изиграва на 2 август. Юнайтед печелят с 1-0, с гол на младия Фрейзър Кемпбъл в 80-тата минута. На бенефиса присъстват 68 868 зрители, второто най-добро посещение на бенефис във Великобритания след това на Рой Кийн.
Бил Фоулкс:
Стопер от типа "старата школа" който с охота разбива атаките на противниковите централни-нападатели, Бил Фоулкс отстъпва само пред Райън Гигс и Сър Боби Чарлтън в класацията за най-много участия с екипа на Червените Дяволи, за всички времена.

Повече от 18 сезона, със 688 мача, той внасяше солидност в защитната линия на Юнайтед. Толкова последователен и стабилен в изявите си, че за близо две десетилетия на Олд Трафорд, Сър Мат Бъзби почти не си позволяваше да го оставя на резервната скамейка.

Фоулкс се присъединява към Юнайтед със статута на аматьор през Март 1950г., и подписва професионален договор през Август 1951, след като напуска работата си като миньор в "Лиа Грийн Колайъри". Дебютният му мач идва в средата на сезон 1952/53 като първоначално започва да играе като краен десен-защитник, но в последствие се премества на типичната за него централна зона. Тази промяна му действа положително, и той се наслаждава от това да руши играта на противника и да захранва с пасове колегите си в нападението.

Един от оцелелите в самолетната катастрофа в Мюнхен, Фоулкс повежда с капитанската лента оределият състав в първите мачове след трагедията, извеждайки Червените Дяволи до финал за ФА Къп през 1958г. Загубата на Уембли от Болтън Уондърърс е труден за преглъщане хап, но се явява един от малкото такива в кариерата му.

В забележителната си кариера, Фоулкс спечелва шампионски медал от Първа Дивизия (сега Премиършип) през 1956, 1957, 1965 и 1967 и участва в още един финал на Уембли, този път като победител, за ФА Къп през 1963г. Като добавим към това и изключително ценният му принос в спечелването на Европейската Купа през 1968г., е доста изненадващо че получава една единствена повиквателна за английския национален отбор, за мача срещу Северна Ирландия през Октомври 1954г.

Въпреки че главната му задача на терена е да предотвратява голове, Фоулкс често "взривява" трибуните със своите мощни завършващи удари. Едно от попаденията му ще се помни вечно - голът му срещу Реал Мадрид на "Бернабеу" през 1968г., който помага на Манчестър Юнайтед да се класира на финала за Европейската Купа.

Фоулкс прекратява футболната си кариера през Юни 1970г. но остава за известно време на Олд Трафорд като треньор, след което работи и в няколко други държави.

Сами МакИлрой:

Северно-ирландското крило е последният осъществен трансфер от Сър Мат Бъзби на Олд Трафорд, подписвайки аматьорски договор през Август 1969г. Става професионален играч две години по-късно, преди да направи незабравимият си дебют в дербито на град Манчестър на 6-ти Ноември 1971г.

Силният му дебют обаче не му носи гарантирано място в първия отбор, като през следващата година МакИлрой остава най-често сред резервите.

Получава тежки наранявания след автомобилна катастрофа през 1973г., но се преборва за мястото си в състава въпреки всички очаквания, и през следващия сезон е почти редовен титуляр.

Този сезон обаче завършва нещастно с отпадане във Втора Дивизия, но МакИлрой е сред главните действащи лица които осигуряват моменталното завръщане сред елита. Важността му на домашната сцена за Юнайтед съвпада и с изявите му за Северна Ирландия, където той записва 88 участия с националната фланелка.

Сами остава неделима част от отбора на Червените Дяволи който изиграва три финала на Уембли за период от четири години, в края на 70-те. Изпитва горчивината от загубата през 1976 и 1979 съответно срещу Саутхямптън и Арсенал, въпреки че вкарва забележителен изравнителен гол срещу артилеристите. Печели във финала срещу Ливърпул през 1977г., което се оказва и единствения ценен трофей в 11-годишната кариера на Сами на Олд Трафорд.

Рон Аткинсън продава МакИлрой на Стоук Сити за 350000 паунда през 1982г. Три години по-късно той се завръща в град Манчестър за да облече екипа на Сити със свободен трансфер, преди да се насочи към мениджърската дейност.

Води последователно отборите на Нортуич Виктория, Аштън Юнайтед и Макълсфийлд Таун, след което е назначен за старши треньор на Северна Ирландия, преди да застане на мениджърския пост на Стокпорт Каунти.

През 2005/06 е назначен за главен уредник а после и за постоянен мениджър на отбора от националната конференция Моркамб.

Марк Хюз:
Хюз с Юнайтед започва през Март 1978г., когато подписва ученически договор на 14г. възраст, и само една шепа хора са вярвали че този млад полузащитник от Рексъм ще се превърне в един от най-великите голмайстори за клуба.

Треньорът в школата на Юнайтед, Сид Оуен, е човекът който забелязва голмайсторския потенциал на Хюз, и само заради тази негова наблюдателност той заслужава огромни благодарности от всички фенове на Червените Дяволи. "Спарки" (прякорът на Хюз) прави голмайсторски дебют срещу Оксфорд през Ноември 1983г., а шест месеца по-късно дебютира с гол и на национално ниво срещу Англия.

През 1985г. печели приза на Професионалната Футболна Асоциация за Играч на Годината и златен медал като носител на ФА Къп, но дебати покрай личният му договор в Юнайтед го отвеждат година по-късно в Барселона, след изненадваща оферта от босът на Барса, Тери Венейбълс.

Хюз така и не успява да се приспособи към животът на "Ноу Камп", определяйки престоя си в Каталуния като "ужасен", вкарвайки само 4 гола в 28 мача.

През следващия сезон е изпратен под наем в Байерн Мюнхен, където възвръща голмайсторския си нюх, а през Юли 1988г. Алекс Фъргюсън похарчва 1.5 милиона паунда за да го върне у дома. Този ход се оказва гениален. Хюз е обявен за Играч на Годината още в първия си нов сезон в Англия, и спасява Червените Дяволи на финала за ФА Къп през 1990г. с два гола срещу Кристъл Палъс, донасяйки първият значим трофей на Фъргюсън.

Отново е избран за Играч на Годината през 1991, и отмъщава по невероятен начин на предишния си клуб Барселона, вкарвайки им два гола при победата на Юнайтед с 2-1 във финала на Купата на Носителите на Купи в Ротердам.

1992г. му носи нов медал, този път от първата спечелена Купа на Лигата от Червените Дяволи, а през следващия сезон завършва колекцията си на английска земя спечелвайки с Юнайтед тяхната първа шампионска титла от 26 години.

Новото партньорство на Хюз с Ерик Кантона дава началото на една шампионска серия за Юнайтед, като по-късно Спарки заявява: "Французинът промени тотално животът ми на футболист". И докато Кантона е този който най-често попадаше на първите страници в пресата, Хюз беше човекът който вкара своят гол номер 100 в лигата срещу Кристъл Палъс, който донася първата титла в новосъздадената Висша Английска Лига (Премиършип).

Веднъж Сър Алекс каза: "Хюз беше най-важният играч за големите мачове които някога съм познавал", като това важи в най-силна степен за полуфиналът за ФА Къп срещу Олдъм през 1994г., когато голът на Спарки от волле в добавеното време, спасява Юнайтед от шокираща загуба на Уембли. Червените Дяволи побеждават Олдъм в мача-реванш, за да разнебитят на финала Челси с 4-0 - където Хюз бележи третото попадение, което помага на клуба да запише първият си Дубъл в историята.

През Януари 1995г. Хюз подписва с любимият от детството си Челси, но това довежда само до краят на славните му дни. Все пак успява да спечели своят четвърти златен медал от ФА Къп и втора Купа на Носителите на Купи със "сините". След това продължава кариерата си в Саутхямптън, Евертън и Блекбърн - където печели последният си медал като футболист - в турнира за Купата на Лигата - преди да окачи бутонките на стената, на 38-годишна възраст.

По време на престоя си като играч в Саутхямптън, Хюз започва своята мениджърска кариера като е назначен на непълен работен ден за треньор на националния отбор на Уелс. На международната сцена той постига впечатляваща победа над Италия, и за малко не успява да класира Уелс на Евро 2004, преди да се завърне на Иууд Парк, този път като мениджър. Престоят му в Блекбърн трае четири години, и през 2008г, Хюз е назначен за мениджър на градския съперник Манчестър Сити.
Стив Брус:
Сумата от 825000 паунда която Алекс Фъргюсън плаща през Декември 1987г. на Норич Сити за този грубоват централен-защитник, две седмици преди той да навърши 27 години, се изплаща до последния цент, и този трансфер се нарежда сред най-добрите сделки които футболен клуб Манчестър Юнайтед някога е сключвал.

Страхотното партньорство в защита което Брус изгражда с Гари Палистър, се оказва в основата на трите шампионски сезона през 1993, 1994 и 1996, както и в спечелването на Купата на Носителите на Купи през 1991, ФА Къп през 1994 и 1996, и Купата на Лигата през 1992г. Двете късни, дори много късни попадения които вкарва с глава на Шефийлд Уензди извисявайки се като кула над защитниците им, печелят титлата за Червените Дяволи през сезон 1992/93, и поставят началото на доминацията на Юнайтед в модерния футбол.

Брус започва кариерата си от съвсем ранна възраст. Продукт е на небезизвестния "Уолсенд Бойс Клуб" който е дал на футбола таланти като Алън Шиърър, Питър Бърдсли и Майкъл Карик. Преминава през школата на любимия в детството си Нюкасъл, но на 16-годишна възраст те отказват да му предложат договор - както и Съндърланд, Болтън, Шефийлд Юн. и Саутпорт - като основната причина е че той е прекалено слабичък и дребен на ръст. Впоследствие Бруси кандидатства за работа като водопроводчик на пристанище "Суон Хънтър", но само седмица преди да започне работа, идва изненадваща оферта от Джилингам.

След като дебютира в новия си клуб на старта на сезон 1979/80, на 17-годишна възраст, той изиграва повече от 200 мача за отбора от окръг Кент, преди Норич да плати за него трансферна сума от 135000 паунда през Август 1984г. На "Кароу Роуд", Брус печели медал от Карлинг Къп през 1985, а следващата година печели и титлата във Втора Дивизия.

Невероятно но факт, въпреки всичките триумфи на Олд Трафорд, Брус така и не облича екипа на Англия, като има само един изигран мач с Б отбора на Трите Лъва.

Напуска Червените Дяволи в посока Бирмингам Сити със свободен трансфер през 1996, след 9 години, 414 мача и забележителните за защитник 51 отбелязани гола. Прецизния му мерник от бялата точка му помага доста за този актив, като Брус дори става голмайстор на клуба през сезон 1990/91, с 19 попадения във всички турнири.

През 1998г. Стив Брус прави първите си мениджърски стъпки като играещ-мениджър в Шефийлд Юнайтед, а след това е водил отборите на Хъдърсфийлд, Уигън, Кристъл Палъс и Бирмингам. От началото на сезон 2009/10 е назначен за мениджър на Съндърланд.
Гари Палистър:
Бърз защитник с прекрасни умения във въздушните единоборства и забележителен контрол върху топката, със своите 196см. височина Гари Палистър е едната половина от може би най-великото партньорство в защита което клубът е имал в историята си.

Със Стив Брус до себе си, двамата "обезоръжават" всеки който припари в наказателното поле на Юнайтед, в славните седем сезона на партньорство с екипа на Червените Дяволи.

Присъствието им като "истински скален масив" в отбраната, донася на Юнайтед три титли в Премиършип (1993, 1994, 1996), два пъти вицешампионски медали, Купа на Носителите на Купи (1991), три Купи на Англия (1990, 1994, 1996), и Купа на Лигата (1992).

Роденият в Рамсгейт през Юни 1965г., Палистър започва своята кариера в аматьорския Билингъм Таун, и преминава при Червените Дяволи от любимия в детството си Мидълзбро за сумата от 2.3 милиона паунда през Август 1989г. - по онова време, вторият най-скъп трансфер за защитник в Британия.

Подложен на специален фитнес-режим за да натрупа мускулна маса по крехкото си тяло, Гари финишира първия си сезон в Юнайтед на 13-то място - нещо почти невъзможно в днешно време - но в следващите осем кампании Червените Дяволи правят страхотен рейд и финишират извън челната двойка само веднъж.

Внушителната защитна линия в която Палистър е несменяем титуляр (пропуска само един мач в лигата в периода 1992-1995), доказва важността му за клуба. През 1992г. е избран за Футболист на Годината, но няма късмет да изиграе повече от 22 мача с екипа на Англия.

След девет години прекарани на Олд Трафорд и 317 изиграни мача - и последвалата титла през сезон 1996-97 след която Стив Брус напуска клуба - кариерата на Палистър прави обратен завой. Той също напуска Юнайтед - през лятото на 1998 - и се завръща в Североизтока преминавайки в редиците на новака в Премиършип Мидълзбро, за сумата от 2.5 милиона паунда. Всичките тези успехи, а печалбата е само двеста хиляди паунда!

Палистър е все още популярна фигура на Олд Трафорд, тъй като се изявява като водещ в клубната телевизия MUTV. И въпреки че ще бъде запомнен най-вече с това че предотвратяваше голове пред своята врата, страхотните му попадения с глава срещу Ливърпул на Анфийлд с които спечелва титлата за Юнайтед през 1997г., ще се пазят в спомените на всеки себеуважаващ се фен на Червените Дяволи, и ще присъстват във всяка тяхна лична видео-колекция.

[Rofles]

Алекс Степни:
Алекс Степни си спечелва статута на легенда за Олд Трафорд в нощта когато Манчестър Юнайтед стават Европейски шампиони през 1968г.

В тази щастлива майска вечер на Уембли, при резултат 1-1 между Юнайтед и Бенфика, Степни спасява жесток изстрел на Еузебио за да изведе мача до продължения. Допълнителния половин час игра е озарен от головете на Джордж Бест, Боби Чарлтън и Брайън Кид, с които Червените Дяволи спечелват мача с 4-1, но никой до ден днешен не забравя блестящото спасяване на Степни.

Алекс започва кариерата си като юноша в Милуол, преди да премине през Юни 1966г. в редиците на Челси за сумата от 52000 паунда. След само три месеца на Стамфорд Бридж, той се премества на Олд Трафорд като тогава Сър Мат Бъзби плаща рекордната за вратар трансферна сума от 55000 паунда.

В дебюта си срещу Манчестър Сити, той запазва вратата си суха и Юнайтед печелят с 1-0, като в края на сезона Степни печели и първият си шампионски медал, с което завършва по прекрасен начин първия си сезон. Факт е, че след невероятните му игри Сър Мат определя трансферът му като „най-важният фактор който стои зад спечелената титла през 1967г.”

Най-впечатляващия момент в дългата му кариера идва година по-късно, когато изгрява във финала за Европейската Купа. Онова негово спасяване до ден днешен се счита за много важно, като някои го смятат дори за по-ценно от повечето от головете които Юнайтед вкарват в този финал. За повече от десетилетие Степни се доказва като много надежден, стабилен и ефикасен вратар. Забележително е че той притежава и много добри качества да играе и като полеви играч, като през трудния сезон 1973/74 той дори бива избран за щатен изпълнител на дузпите. „Големият Ал”, както е известен, е все още начело в клубната класация за отбелязани голове от вратар.

По време на престоя си на Олд Трафорд, Степни спечелва една шампионска титла в Първа Дивизия (сега Премиършип), една ФА Къп, един медал от Втора Дивизия, също така и шампионски медал от Европейската Купа. Кариерата му продължава в американската сокър лига, преминавайки в редиците на Далас Торнадо през 1978г., а след това работи като треньор последователно в Саутхямптън, Екзитър Сити и Манчестър Сити.

Джо Спенс:
Една от най-ярките звезди на Юнайтед между двете световни войни, блестящата игра на Джо Спенс по крилата се отъждествява с фразата „Подайте на Джо”, като този рефрен е сред най-често звучащите от терасите на Олд Трафорд по време на 14-годишния му престой на Олд Трафорд.

В действителност, със своята значимост за Юнайтед, и Манчестър, той е познат в градската общност като „Мистър Футбол”.

Родом от Трокли, Нортъмбърланд, младият Спенс започва кариерата си в аматьорските Блъкър Джуниърс и Трокли Селтик. В последния си клуб той бележи забележителните 42 от общо 49-те вкарани голове от целия отбор, още в първия си сезон. На 13-годишна възраст започва работа като миньор, а на 17г. е повикан в армията, където служи като картечар.

Преминава през военните отбори на Ливърпул, Нюбърн и Скотсууд по време на службата си, и печели Армейската Купа със своя батальон. През Март 1919г., една година след края на първата световна война, Спенс подписва с Юнайтед от аматьорския клуб Скотсууд.

Не минава много време преди талантът му да бъде забелязан: вкарва четири гола при победата над Бъри на Олд Трафорд в аматьорската лига на Ланкашър, още в своя дебют. Официалният му дебют с екипа на Червените Дяволи идва през Август когато шампионата в лигата е подновен, и оттогава е неизменен титуляр, записвайки 510 мача със 168 гола.

За жалост на Спенс, той така и не успява да спечели значим трофей нито дори медал, не и преди да напусне Юнайтед през 1933, преминавайки в третодивизионния Честърфийлд, с които печели титлата в Трета Северна Дивизия през 1936г.

Лош късмет да бъде на Олд Трафорд по време на едни от най-тежките години, но въпреки че отборът не успява да постигне големи успехи, със своите представяния и голове той не спира да радва феновете, което заслужено го нарежда сред легендите на Юнайтед.

Джо Спенс все още е в челната десетка по брой изиграни мачове за клуба, като неговите 481 мача в лигата бяха рекорд който се запазва цели 40 години, преди да бъде подобрен от Бил Фоулкс. След като прекратява кариерата си като футболист, Джо остава на работа в клуба като треньор и скаут.
Брайън МакКлеър:
Брайън МакКлеър си спечелва статута на легенда в историята на Олд Трафорд, когато става първия играч след Джордж Бест отбелязал повече от 20 гола в един сезон с екипа на Червените Дяволи.

Мнозина нападатели са били много близо но не успяват да достигнат тази бройка голове в период от 20 години – единственото обяснение, без съмнение, защо Юнайтед не успява да спечели титла в този период.

Ако наистина това е била формулата на успеха – МакКлеър се отчита с 24 попадения в дебютния си зезон, но въпреки това титлата в лигата остава недостижима. През сезон 1987/88 в отбора на Ливърпул изгряват новите звезди Барнс, Бърдсли и Алтридж, които с головете си не дават шансове на другите отбори, и класират Ливърпул на девет точки пред Юнайтед със забележителна голова разлика.

Както предшествениците си през 70-те и 80-те години на миналия век, МакКлеър трябва да се задоволи само с успехи в останалите турнири, като търсенето на „Свещенния Граал” – недостижимата титла в Лигата, продължава. На върха в атаката, заформил страхотен тандем с Марк Хюз, Брайън изиграва главна роля за спечелените четири трофея от Червените Дяволи между 1990 и 1992г.

Честта да вкара победния гол на финала за ФА Къп през 1990г. е за лявото крило Лий Мартин, но в предишните три кръга срещу Олдъм (полуфинала-реванш), Шефийлд Юнайтед и Нюкасъл, МакКлеър е неудържим и се разписва във всеки един от тези двубои. Историята се повтаря през следващата година в турнира за Купата на Носителите на Купи – Брайън се разписва във вратите на всеки един от отборите които се изпречват на пътя на Юнайтед към финала, в който Хюз става звездата на вечерта с двата си победни гола срещу бившия си клуб Барселона.

„Сушата” в турнирни финални мачове не трае дълго, и той се превръща в единствения голмайстор в двубоя за Суперкупата на Европа, в който Юнайтед побеждава Цървена Звезда през 1991г., както и във финала за Купата на Лигата срещу Нотингам Форест през 1992г. Тези успехи удължават неговото и без това вече впечатляващо досие – с предишния си клуб Селтик, той е спечелил Купата на Шотландия през 1985г. и шампионската титла през 1986г. В качеството си на Футболист на Годината в Шотландия през 1987, той преминава в редиците на Юнайтед за сумата от 850000 паунда.

Продуктивният голмайстор се превръща в полузащитник след пристигането на Ерик Кантона. Един от най-великите голове в средата на 90-те – прехвърлящия удар на Ерик срещу Съндърланд на Олд Трафорд – става факт благодарение на енергичния спринт и прецизния пас на МакКлеър.

Печели първата си титла с Юнайтед през 1993г. и помага много за първия в историята Дубъл през 1994, когато, влизайки като резерва, той вкарва последния гол във финала за ФА Къп срещу Челси.

Преди да напусне през 1998, МакКлеър печели нов Дубъл през 1996 и още една титла през 1997, въпреки че броят на участията му намаляват. След като „сменя млечните си зъби” като треньор в Мъдъруел а после и в Блекбърн, МакКлеър се завръща на Олд Трафорд през 2001г. за да започне успешната си кариера в треньорския щаб на Юнайтед.
Тони Дън:
Невъзпят герой от славния отбор на Сър Мат Бъзби през 60-те години на миналия век, Тони Дън е един от най-великите крайни защитници в клубната история.

Дън пристига на Олд Трафорд от Шелбърн със статуквото на заместник на основните защитници Ноел Кембъл и Шей Бренън. Големият му шанс идва когато заменя Бренън в стартовия състав във финала за ФА Къп през 1963г., в който Юнайтед побеждава Лестър Сити. Смел и бързоног защитник, той успява да циментира мястото си в отбора след този успех, и пропуска само шест мача в лигата за Червените Дяволи през следващите четири сезона.

Медалът от ФА Къп бе само началото. Ирландецът помага на Юнайтед да спечели титлите през 1965 и 1967, и Европейската Купа през 1968. Взима участие във всичките срещи от турнира до финала, и заслужено спечелва медалът си наравно с всички които вкарват голове в тази незабравина вечер.

Напуска Юнайтед през 1973г. със свободен трансфер в Болтън. Като че ли малко рано се стига до тази раздяла, тъй като в новия си клуб той изиграва повече от 200 мача, като в крайна сметка завършва кариерата си с над 700 изиграни мача в английската лига.

На национално ниво Дън записва 33 мача за 14 години. Печели приза за Футболист на Годината в Ейре през 1969г., необичайно, но това е единствената му лична награда, въпреки че е бил много стабилен отборен играч.

Артър Албистън:
Малко са футболистите в клубната история които са изиграли повече мачове от този стабилен, сигурен, и постоянен в изявите си шотландски ляв-защитник.

За повече от десетилетие Артър Албистън е бил несменяем титуляр за Червените Дяволи, по време на което спечелва три златни медала от ФА Къп, 14 повиквателни за шотландския национален отбор, и си спечелва симпатиите и обичта на всички, със своите не-блестящи, но солидни игри.

Албистън пристига в Академията на Юнайтед през Юли 1972г., а две години по-късно подписва професионален договор. Дебютът му е на 9-ти Октомври 1974г. пред 55000 зрители на Олд Трафорд, при победата над Манчестър Сити в мач за Купата на Лигата.

Шест дни по-късно дебютира и в лигата – срещу Портсмут – но трябва да чака до сезон 1976/77 за да си спечели титулярно място в първия отбор.

Шансът му се появява при драматични обстоятелства. След като Стюърт Хоустън се контузва, Албистън е повикан за негов заместник за финалния мач в турнира за Купата на Англия през 1977г. срещу Ливърпул.

С невероятната си игра, той помага на Юнайтед да победи с 2-1 спечелвайки първия си златен медал, а след това прави жест към човека когото е заменил, предлагайки му обратно титулярното място – жест който Хоустън отхвърля.

След този финал, през следващите няколко сезона Албистън и Хоустън се конкурират сериозно за позицията ляв-бек. В крайна сметка Артър успява да надделее, като през повечето време на 80-те години е несменяем титуляр.

За периода 1974-1988 той изиграва 485 мача, вкарва 7 гола, и участва в четири финала за ФА Къп от които спечелва три златни медала - клубен рекорд за онова време.

Извън Олд Трафорд, по някаква причина Албистън е бил подценяван, и това личи от само 14-те му повиквателни за националния отбор на Шотландия.

Всеки който е наблюдавал играта му, би се съгласил с твърдението че в славната история на Юнайтед, той е сред малцината леви-бекове притежаващи такъв финес и баланс.

Мартин Бъчън:
За повече от десетилетие на Олд Трафорд, Мартин Бъчън е бил може би най-влиятелният играч за клуба. Добре развит централен-защитник, и силна личност както на терена така и извън него, той е бил капитан на отбора за шест години през 70-те, извеждайки Червените Дяволи до титлата във Втора Дивизия през сезон 1974/75, и на финал за ФА Къп през 1977г.

Бъчън започва кариерата си в Абърдийн още като ученик, и става професионален играч през Август 1966г. Прогресът му е забележителен, и още на 20-годишна възраст той си спечелва капитанската лента на „Питъдри”. Не закъснява и първият му голям успех - извежда „Доновете” до победа във финала за Купата на Шотландия през 1970г. – превръщайки се в най-младия капитан постигал това до този момент.

Скоро след това той засилва апетита на доста отбори южно от границата, като в края на сезон 1971/72, Ливърпул , Лийдс и Манчестър Юнайтед водят борба за подписа на младия защитник. На 29-ти Февруари 1972г., мениджърът Франк О’Фаръл привлича Бъчън за 125000 паунда – клубен рекорд за трансфер по онова време. Първите му дни на Олд Трафорд не са сред най-щастливите. Стандартът в отбора не е бил според първоначалните очаквания, и в края на сезон 1973/74 Бъчън изживява привидно невъзможното – отпадане във Втора Дивизия.

„Не бях доволен от отпадането, но реших да остана и да помогна на клуба да се върне в Първа Дивизия” – споделя по-късно Бъчън. След година той постига точно това, Юнайтед се завръща сред елита. Първият му голям успех идва през 1977г., спечелвайки Купата на Англия след победа с 2-1 над Ливърпул. С този си триумф – Бъчън се превръща в първият играч който с капитанската лента печели купите на Англия и Шотландия.

През 11-те си години на Олд Трафорд, Бъчън демонстрира изключителната си техника и визия върху играта, което го прави един от най-класните и хладнокръвни защитници в неговата ера. Взима участие в 456 мача, вкарва 4 гола, и записва 34 двубоя за Шотландия, включително две участия на Световни Първенства през 1974 и 1978г.

[Rofles]

Брайън Робсън:
Кулминационната точка за Брайън Робсън идва в шампионския сезон 1992/93, когато той отбелязва последния гол в кампанията, и носи победата с 2-1 над Уимбълдън на Селхърст Парк.

Шест дни по-рано, "Капитан Фантастик" (както го наричат), вдига заедно със Стив Брус шампионската купа във Висшата Лига, с което "черната завеса" на Олд Трафорд най-после е свалена и клубът печели първата си титла след 26-годишна пауза.

Проблеми в гърба и сухожилията съпътстват сезона на Робсън, но в типичната за него класа той се преборва за своето място. В действителност, по време на цялата си забележителна кариера на клубно и национално ниво той страда от всякакъв вид контузии, като на няколко пъти медиите с насмешка му "предлагат" да окачи бутонките на стената. За такъв отдаден на футбола и смел играч, това може би щеше да бъде най-тежката цена което можеше да плати.

В ранните си години в Уест Бромич Албиън, три счупвания на крак в рамките на един сезон, застрашават сериозно бъдещето му на терена, но с невероятната си воля и решителност, тоj някак си успява да превъзмогне напрежението и се възстановява напълно.

Следва силна серия от почти 200 мача в лигата за Бромич, гарнирани с 39 гола. Новият бос на Юнайтед Рон Аткинсън плаща трансферна сума от близо 2 милиона паунда през Октомври 1981г., за да върне на Олд Трафорд Робсън заедно с Реми Моузес. Сделката за "Робо" (1.5 млн. паунда) се оказва рекордна за клуба по онова време.

Някои подлагат под съмнение това решение на Аткинсън, но явно на Робсън му е било писано да се превърне в един от най-великите полузащитници в историята на футбола. Бързо си спечелва доверие в клуба, заменяйки Рей Уилкинс като капитан на отбора, играчът с когото изграждат едно невероятно разбирателство на терена, и който помага особено много на Брайън да израсне като футболист.

Безгранична мотивираща сила, в най-силните си години Робсън е бил истински диамант. Зареден с невероятна енергия и издръжливост, страхотни пасове в атака и защита, контролирана агресия в шпагатите, плюс неговите най-големи плюсове на терена - уникално движение, мощни изстрели, и изключителна добра игра с глава.

Робсън е вкарал над сто гола в цялата си кариера - повечето от които след прекрасни солови акции и пробиви в наказателното поле. Но освен головете си, той е бил вдъхновяващ капитан за клуба и родината си, постигайки с Юнайтед хет-трик в ФА Къп през 1983, 1985 и 1990г. През 1983 във финала-преиграване срещу Брайтън Хоув Албиън, той се разписва два пъти за победата с 4-0.

Играе на финал за Купата на Лигата през 1991г., а през същия сезон печели и първият си европейски медал, вдигайки Купата на Носителите на Купи.

Робсън участва в 90 мача за Англия, обличайки фланелката на "Трите Лъва" на три Световни Първенства. Сред 26-те му гола на национално ниво се открояват хет-трика му срещу Турция през 1984 и голът който вкарва на Франция още в 27-мата секунда на мача, по време на Световното Първенство през 1982, който го нарежда в рекордите за вторият най-бърз гол на световни финали.

В последните си два сезона в Премиършип Робсън участва само в 15 мача, но включванията му винаги се оказват решаващи за развоя на двубоите, и завършва невероятната си кариера при Червените Дяволи постигайки Дубъл през 1994г.

Новият менииджър на Англия Тери Венейбълс който води едновременно и Мидълзбро, търси свежи лица в екипа си и предлага изгоден договор на Робсън като играещ-треньор и асистент-мениджър. Робо не устоява на предложението и напуска Олд Трафорд в посока северна Англия. След седем сезона като мениджър в Мидълзбро, Робсън напуска през Юни 2001г.

След това се връща в първия си клуб, Уест Бромич Албиън, с който по невероятен начин предотвратява изпадане от Премиършип през сезон 2004/05 - превръщайки се в първия мениджър в историята на новосъздадената Висша Лига чийто отбор е бил на дъното в класирането по Коледа, но успява да се спаси в края на сезона.

През следващия сезон обаче изпадането става факт, и отборът се озовава в Чемпиъншип. Мнозина смятат Уест Бромич за фаворити за завръщане след елита, но след само 12 спечелени точки от първите осем мача, Робсън напуска клуба по взаимно съгласие, през Септември 2006г.

На 22-ри Май 2007г. Брайън Робсън в тандем с Брайън Кид заема мениджърската позиция в Шефийлд Юнайтед, и ръководи клуба до Февруари 2008г. През Март, 14 години след като напуска Олд Трафорд, Робсън се завръща в Манчестър Юнайтед, този път в ролята си на посланник на клуба. В сътрудничество със Сър Боби Чарлтън, в продължение на 12 месеца Робсън представлява Юнайтед по света, и подпомага развитието на комерсиалните и благотворителни проекти на клуба.

На 23-ти Септември 2009г. Робсън се съгласява да стане треньор на националния отбор на Тайланд, с което слага начало на международната си мениджърска кариера. Договорът му с тайландската федерация е до началото на Световното Първенство в Бразилия през 2014г

Джак Роули:
Заради „смъртоносния” си ляв крак Джак Роули си спечелва прякора „Артилеристът”, и се явява основен лидер в атаката на следвоенния отбор на Мат Бъзби, когато неговият заветен план дава първите си плодове.

Във върховите си години Роули – също като своят талантлив брат Артър – е бил един от най-опасните нападатели в Англия, изкусен майстор и във въздуха и на земята.

Роули пристига в Юнайтед за сумата от 3000 паунда през 1937г., след престой в родния си Уулвърхямптън, и Борнемут и Боскомб Атлетик, където вкарва 10 гола в 11 участия. В първия си сезон на Олд Трафорд Джак помага на Юнайтед да се класира на второ място във Втора Дивизия, с което клубът се завръща сред елита за първи път след 1931г.

След преустановяването на първенството заради началото на Втората Световна Война, Роули е мобилизиран в Южния Стафордширски полк, и е участник в прословутото превземане на Нормандия през 1945г. По време на военните действия е участвал в армейските отбори на Уулвърхямптън, Алдершот, Белфаст Дистилъри, Фолкърстоун, Шросбъри Таун и Тотнъм Хотспър.

Когато Английската Лига се възобновява през 1946г., Роули продължава кариерата си в Манчестър Юнайтед. Той е сред главните действащи лица във финала за ФА Къп през 1948г. – и един от така наречената „Фамозна Петтица” атакуващи футболисти – разписвайки се на два пъти при победата над Блекпул с 4-2.

През 1952г., създавайки невероятно партньорство с дребничкият шотландски ветеран Джими Дилейни, 30-те гола на Роули помагат на Юнайтед да спечели първата си титла в Първа Дивизия след 1911г.

С 503 мача и забележителните 312 гола във всички съревнования – той изиграва и 6 мача с екипа на Англия, в които вкарва 6 гола – Роули напуска Юнайтед за да премине в Плимут Аргайл като играещ-мениджър. Прекратява футболната си кариера две години по-късно, през 1957.

След няколко години като мениджър и треньор в различни отбори, той прекратява спортната си кариера през Декември 1969г., и започва работа като журналист в Олдъм.


[offtopic]Моля ако съм пропуснал някой вашен футболист - легенда нека потребителя, който се сеща за тази легенда на най-великия клуб-Манчестър Юнайтед да добави в темата [/offtopic]

[milen_4o0o]

Стахотна тема !!! БРАВО !!!

[tani]

Да не забравяме Раян Гигс, Пол Скоулс за мен те също са легенди,макар и да играят още.

[jembajemba]

Е как - Димитър Бербатов. Ама за него ще пишат след 10 години. (Дай Боже)
А иначе според мен Бекъм е легенда на Юнайтед.

[Love_]

Страхотна тема След този сезон ще трябва да добавиш Гигс, Скоулс и Невил. Евала за старанието !

[Villа_777]

http://www.manutd-bulgaria.com/index.ph ... &Itemid=54

От тука ли копира всичко

[Tommi]

Гигс, Гари Невил, Бекъм, Скоулс, Шмайхел, Анди Коул, Рууд ван Нистелрой, даже и Рууни и т.н.