g3_ev2 написа:Първия финал на ЕП първенство, който съм гледал, беше през 1968 г. в Италия - домакините станаха шампиони по доста съмнителен начин, побеждавайки на финала страхотния отбор на Югославия (с великия Драган Джаич, Неймар е негово бледо копие). Аз, обаче, бях особено тъжен тогава, защото имахме една от най-силните формации на националния отбор в цялата му история. В неофициалното класиране според всички резултати бяхме 5-ти в Европа и съм сигурен, че по относителна сила тогавашният национален отбор не отстъпваше на момчетата от САЩ'94.
Бях на препълнения стадион "Васил Левски" (сектор Г, втория или третия ред зад вратата!!!), когато бихме Португалия с Еузебио, Аугусто, Симоес, Колуна, Германо, един дългуч, чието име не помня, но беше много опасен, и т.н. С какъв гол ги биха нашите, нямам думи - вдига се топка от лявото крило, Гунди мощно скача, но в последния момент се отдръпва, Якимов връхлита, но прескача тупащата топка и накрая Чико, с подложка, я бутна във вратата.
После бяхме на път да разгромим бъдещия европейски шампион Италия. Д-р Божков пусна един състав, от който отначало ни се изправиха косите - отпред - Гунди и Жеков (за пръв и последен път в двойка), крила - Тумбето (Г. Попов) и Чико (Динко Дерменджиев), халфове (дръжте се да не паднете!) Котков и Якимов. Добре, че Зума беше контузен, че не знам дали изобщо щяхме да имаме защита. Отзад - Шами, Пената и Бобата и, ако не се лъжа, на вратата дебют направи Станчо Бончев (Локо Пд). Неочаквано обаче този състав практически смаза италианците, Тумбето, страхотен бързак, им обърка защитата тотално, особено в комбинация с Шаламанов, десен бег и републикански шампион по ски слалом, Гунди ги разнасяше по целия терен - Пики, Гуарнери, Бедин и Факети, огромни защитници за онова време. Котака показа колко по-страшен е от втора позиция, но несвикнал с нея, изпусна маса голове. Вече не помня и кой вкара головете, но всеки от нашите си "уби" пазача. При една от много редките им контри, обаче, Станчо и Пената не се разбраха нещо и топката влезе като на майтап 1:1. После стана 3:1 за нас и то бе най-малкото. Те, обаче, имаха един дребен дебютант, Прати, на когото Пената и Бобата не обърнаха достатъчно внимание и копелето от нищото я мушна накрая, та вместо 5-6:1 за нас стана 3:2. Наблюдавам години наред българския футбол, но такова мачкане на световен гранд от наш отбор не помня. Даже Армандо Пики от зор се контузи, та го караха в Пирогов.
В Италия, на реванша, съдиите резонно ни порязаха и малкото идиотче Прати вкара два гола, а Гунди и Зума изпускаха на поразия! Тогава, ако бяхме отишли на финала, може би... В отбора играеха едни от най-великите играчи в нашия футбол - Гунди, Зума, Митата, Котака, Жеката, Чико, Тумбето, Васил Митков - Шопа, Паро, Пената, Бобата, Шами, Иван Димитров (Дървото), Киро Ивков, Боре Македонския, Ив. Давидов, Монката Симеонов. На тях им сваляше шапка един от най-големите треньори за всички времена - Хелмут Шьон, ФРГ.
Горе долу от тези мачове датират и моите спомени ,макар че още бях дете и нямам претенции да съм разбирал от футбол. Този високия португалец , за който пишеш е Торес- другия им(освен Еузебио) централен нападател, висок близо 2 метра е считан за един от най-добрите играчи с глава за всички времена.
За мен също онзи национален отбор от края на 60-те ,ако не по-добър поне в никакъв случай по-слаб от отбора от САЩ 94. Дори според мен го превъзхождаше и като индивидуална и като отборна класа. Но в онзи момент нашите нямаха самочувствието да се мерят с най-добрите. За мен златния период на българския футбол започва някъде от началото на 60-те до към ФРГ 74. Тогава и на национално и клубно ниво имахме много добри постижения. Малко хора у нас знаят ,че през 1967 два (повтарям два) български отбора се класираха за полуфинали на ЕКТ- ЦСКА(КЕШ) и Славия(КНК) , а шампион стана трети -Ботев(Пд), а полуфиналиста ЦСКА(изиграл незабравими мачове с Интер остана извън тройката) ,а разликата между първи и последния ако не се лъжа беше 17 точки.
Иначе за мен най-силното ЕП е от 1988 с много силна игра на холандците и на силния отбор на СССР(никога не съм ги харесвал,но тогава наистина играха много силно и то не само с руското безмислено бягане като коне, а с пасове по земя перпендикулярно на голлинията разцепваха защитата на другия отбор).
Много интересно е мнението на Р.Микелс след първенството. Той посочи,че най-голям принос за спечелването на титлата има не голмайстора и най-добър играч на турнира ван Бастен или Гулит(също в някои класации избран за най-добър играч на турнира) нито влезлите в идеалния отбор Ф.Рийкард и Р.Куман. Според Микелс най-голям принос има "старейшината" на отбора -Арнолд Мюрен,който е бил истинския лидер на отбора,живата връзка с предишното велико поколение на Холандия. В онзи момент А.Мюрен беше на 39 години и както го нарече Микелс истински "пожарогасител" за звездомания в съблекалнята. И когато големите звезди го виждат ,че той дава всичко от себе си на терена те също го правят. Случайно или не без подобен "пожарогасител" в съблекалнята холандците не успяха да спечелят нито един голям форум нито преди нито след това като в средата на 70-те и края на 80-те и началото на 90-те те разполагат с ред световни суперзвезди.
